depression is the new black

What do, my suicidal friends!

It`s ya girl, Evilina.

Обещах си да не използвам английски фразички като мазно хипстърче или нашумяващ български комик. Или собственичка на астро блог.

Но тези времена безвъзвратно отминаха, нали? Така че оттук нататък каквото и да се опитвам да направя или да въведа в някакви релси, резултатът ще е само да се правя на интересна, докато избистрям философията на този пост, и евентуално – едната фразичка, която го спасява да е поредната (не го казвай) издегустирала (ех да му еба майката, пак го каза, сега всеки път казвай и „остави го да подиша малко“ като някой отвори вино за пет лева бе, pretentious fuck) мултииронична блогърска тъпня. Страх ме е, че някой ще ме вземе насериозно, затова ще се опитам да не вкарвам дълбок смисъл в…каквото и да е това. И ще го изкарам, преди да се е усетил читателят. Am I mindfuckin` you tonite or wut?

 

Та седя си тука, ям от една средноголяма малка купичка току-що изсипан ванилов крем с банан, завила съм се с едно одеало, слушам тихичко поредния препоръчан от Youtube mixtape на пръкналите се отвсякъде свежи есмсита, които веднага придобиват статут на саундтрак за всички ония щастливци, на които им става хубаво от трева. Седя, и – какво друго може да се очаква от мен these days, not much, oh, not much- ами седя и cringe-вам, драги трима читатели, cringe- вам на поредният опит световната конспирация да убие стила ми, който умело култивирах всичките тези 7-8 години, откакто завърших училище.

Стила се казва – „Здрасти, момчета, нека се шегувам за това колко съм нестабилна, докато не се влюбите във мен“

Стила „Черното е много яко, а също така и NIИ, също така много харесвам момчета със сенки под очите. Чуй тая песен. Ще ти нарисувам портрет (не го прави)“

И любимото „Just fucking kill me guy– казвано навсякъде и по всяко време, последно прошепнато вместо лека нощ преди малко. Следва период на обострена паник атака, че колкото и да се перча и аз ще умра, това лепкаво чувство за смъртност, после като паник атаката утихне, мога спокойно да заспя и да сънувам разбиващи се самолети и безкрайно черно-бяло гробище.

Добре деее. Не толкова черно. Но доста черно взе да става по Инстаграм, Тъмблър, Фейсбук. Изведнъж странички като Nihilist Memes. Изведнъж „ оу хаха, колко съм OCD”. Изведнъж всички започнаха да се шегуват колко са склонни към самоубийство.

jojiisgod

Добре де, всичките тези ми бяха смешни. Източник: кой го ебе? Да съдят!

Напоследък се улавям, че харесвам по 1-2 парчета (Starboy я чух пет пъти днеска… и петте бяха прекрасни), които съм чула по радиото, после якетата тип parka всъщност са модерни, и изведнъж всичко започва да се свлича, свлича се бързо и страстно както се свлича парка бекстейдж на Паркуей Драйв или каквото слушат хората по парковете.

Дори липсата на грим, ей Богу! Сега навсякъде се разхождат негримирани момичета с кецове, коси на опашки и прекрасни, неопетнени, чисти от спирала и очна линия лица, които с бледи устни и бира в ръка спорят наравно с мъжете. Несъзнателно плувах щастливо в тези води, мислех че най-накрая всичко е нормално, докато в един момент не ме удари: ТОВА Е НЯКАКВА ШИБАНА МОДА. Както беше сарказма преди една-две години. Както сега е „ау фак искам да умра“.

Сега изведнъж всички кифли искат да умрат и вече са веган кексчета.

Мисля, че най-добре би ме разбрал някой мъж, който винаги е обичал да носи брада. В един момент всички около него си пускат бради, в резултат на което Китай започва да продава изкуствени man buns, които мъжете да си бодват над тила, за да завършат визията си на дървосекач-философ от 18-ти век.

Кърт Кобейн сигурно се е чувствал така, като феновете започвали да носят широки карирани ризи и да се боцкат. Какво ли би почувствал, като разбере как една Нирвана тениска е неизменен атрибут на хипи-вещиците в Pinterest?

Не съм мъж с брада отпредидастанемодерно, не съм и Кърт Кобейн. Кво съм ли? Един скромен хейтър, който хейтва на хетърите хейта.

Ако хейтър хейти хейта на хейтърите, колко хейтъра са необходими, за да светне една крушка? Отговора е НЕ МЕ ЕБЕ, ОСТАВИ МЕ ДА УМРА, EXISTENCE IS PUNISHMENT.

Brofist за падналите духом мои братя и сори, че няма кой друг да ви повдигне духа, това е хенмейд работа за вкъщи. Спрете да четете канцерогенните ми текстове, защото нямам пари за съдебни дела.

 

Posted in Uncategorized | Comments Off on depression is the new black

30 не е новото 20

Добър вечер и добре дошли на ДоленХипстър Хелоуин Едишъна, уважаеми наши верни двама читатели. Искате ли страшна история? Ето ви една…

Писна ми да слушам и чета изсмукани от пръстите, самозадоволителни, самоуспокоителни оди за това колко е страхотно да влезеш в четвъртото си десетилетие. Казвам ви го от самото начало, и ако особено ви възпалява, може и да не четете нататък: на 30 въобще не е толкова яко.

Конкретният повод за този лек рейдж изблик е поредната “статия” в бг-мама-имитиращ блог, където някаква кака дори беше стигнала до крайната наглост да заяви, напълно безотговорно и може би дори без грам съмнение, че всъщност 30-тият ти рожден ден е като абитуриентската ти, с която “завършваш” подготвителните си 20-something години и започваш нещата Наистина. Що за глупости. На абитуриентската си сте на 19, коленете не ви болят и можете да се оплескате с лоясал дюнер в 3 през нощта, без дори грам мисъл какво точно са сложили в белия сос, който така щедро изсипват върху иначе екзактно преброените 7 парченца съмнителна мръвка. На 30, от друга страна, е твърде вероятно да си докарате 4 вида стомашни смущения от всяка храна, която не сте си приготвили сами или не сте платили средна за страната дневна надница, за да ви я сервират.

30-тият ви рожден ден може да е като абитуриентската ви, само ако абитуриентската ви е била свързана с по-малко алкохол и радост, че се отървавате от на моменти смазващия гимназиален peer pressure, и с повече екзистенциални терзания и хронична преумора. Не позволявайте на никого да ви залъгва, доверете се на своя верен ДоленХипстър: със смяната на първата цифра във възрастта си няма по магически начин да станете по-мъдри, по-улегнали, по-спокойни и по-наясно със света и себе си. О, не, не, напротив: оставате си все същият объркан рибок, шаващ панически в споменатия от Pink Floyd аквариум, само дето сте още една идея по-стари и френетично гонещи последния влак – независимо дали той весело пуф-пафка, отдалечавайки се, към кариерните върхове, стабилното семейство или личностното откривателство, за които – о, свещена простота – сте си представяли, че 30 години живот все трябва да са достатъчни да реализирате.

30 въобще не е новото 20, приятели. 30 е новото “о, боже мой, защо имам махмурлук след само 2 бири, по дяволите” (да, божосах и дяволосах в едно изречение, so what, нима някой очаква от 30-годишен безбожник нещо друго). 30 е новото “не ме търсете в петък вечер, защото най-накрая искам да (се опитам да) се наспя, и въобще не ме интересува кой концерт изпускам”. 30 е първото ви “абе аз преди 5 години май наистина бягах по-бързо?” 30 е дочаканото осъзнаване, че сте смъртен и че колкото и да се пазите, ще ставате все по-дебел, побелял и бавен; ще ви никнат косми на все по-нежелани места; и всичките червени спортни автомобили и руси гаджета на света няма да променят факта, че човеци, които не са били родени, когато вие вече сте фрагвали по зоните на Халф-а, ще стават по-добри от вас във всичко.

Има си и позитиви, де, не споря. Все пак, на 30 вече може да си имате съвсем истинска носталгия – за неща случили се преди десетилетия. Но много внимавайте как и с какво се потапяте в нея. С особено старание избягвайте да преговаряте любимите си филми и музика. Току-виж се оказало, че онази-безумно-надъхваща-песен-която-ви-прекара-през-кандидат-студентските-изпити вече се е превърнала в бозава, скучна, клиширана до безобразие псевдо-рок диария, а филмът, оформил цялостния ви светоглед в 10-ти клас, всъщност има диалог по-плосък и от уж анти-естаблишмънт посланията си. Вместо да ровите по тия мрачни, мрачни места, погледнете в огледалото и, ако – както си му е редът – откриете в него един сбръчкан, недоспал циник, по-добре въобще не се опитвайте да си припомните културните си стълбове отпреди 15 години, а си сипете нещо твърдо и си пуснете колекцията от редки записи на класическа музика, мръсно елитарно сърдито старче такова.

Записвам го тук, в тази Валпургиева нощ, когато небесата изсипват върху ни цялата си нежелана свръхестествена паплач, и си пожелавам след още 10 години да си го препрочета с тънка насмешка: 30 не е прагът на истинския ви живот; нито е наградата, която заслужено получаватае след положените усилия и издържаните лишения през 20-те си години. Ако въобще 30 е някакво начало, то е на отчаяното драпане за последните места под слънцето, за свое и чуждо признание. Свободно пропадане към “средната възраст” насред проливен дъжд от сватби, бебета и кръщенета, ипотеки и ненужно скъпи автомобили, “обичам работата си и тя ме изпълва със смисъл”-мантри. Просто поредното поколение, опитващо се да излъже преди всичко себе си, а след това – и останалия свят, че все още е релевантно.

Да, ама не. Който е имал да става голяма работа, най-вероятно вече е станал. Който е имал върхове да достига, вече ги е достигнал. На 30 сме древни.

Няма панда, защото ме е страх на каква гадост ще попадна, ако потърся за “ancient panda”. Дано ви е станало по-хелоуинско. Аз отивам да се маскирам като екзистенциална криза.

Posted in Общи | Comments Off on 30 не е новото 20

Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.

Posted in Uncategorized | Comments Off on Вълшебната шапка

По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda

Posted in Музика | Comments Off on По следите на изгубените 6 музикални години – част II

1200 км по пътищата на родината

Ако имате съмнителното щастие да сте в умерено близкото ми обкръжение, то вероятно многократно сте чували колко не обичам да шофирам. Не обичам стреса и нуждата от постоянна концентрация, не обичам да замърсявам излишно и без това изстрадалата ни атмосфера, никак не ми харесва да не мога да изпия една бира в произволно крайпътно капанче, а най-много от всичко мразя да паркирам успоредно.

Уви, какво обичаме или не обичаме не винаги се съчетава с какво има нужда да се направи. Така се случи, че в началото на този напечен август (чухте ли, чухте ли, че summer’s almost gone? Джимбо ви напомня) звездите се наредиха в точната конфигурация, за да размахат лукаво под носа ми ключовете за изстрадалото, препатило от калпавото ми шофиране пежо, и да ме запокитят надлъж, и най-вече – нашир, по родните пътища. Ако се бях вдигнал по маршрута София – Варна – Бургас – Ямбол – София в рамките на няколко дни “просто ей тъй”, в някои страни биха го нарекли roadtrip. Аз обаче съм безкрайно рационален, прагматичен тип и гледам никога да не правя каквото и да било “просто ей тъй”, така че пътуването си имаше съвсем конкретни цели – от това да осветя с незаменимото си присъствие сватбата на Диди през чистото любопитство, та до най-неочаквано изскочилата нужда да прибера глутница развеселени, подпийнали панди по стръмните черноморски баири чак до хотела им.

Тук някъде вероятно очаквате някакво катарзисно прозрение, уважаеми двама читатели? Мотивиращ разказ за спаружената градска душа, която широкият път превръща в прежарен, почернял от слънцето приключенец? Пореден неуспешен опит на този блог да предаде в свои думи дори частица от упояващата енергия на Лед-Цепелиновия шедьовър Kashmir и онзи уж скрит, но винаги избуяващ на повърхността човешки копнеж по личната Шангри Ла?

Няма да крия, някъде дълбоко в циничната си душа и аз се надявах на подобна развръзка. Но такива неща се случват само по американските филми писани и заснети с не дотам прикрития стремеж да ви продадат още автомобили, от които нямате нужда, и надценено високооктаново гориво. Но за такъв заречен пешеходец като мен 1200 километра по пътищата на родината в компанията основно на купчина остаряло френско желязо нямаше как да не донесат поне някакъв урок. За себе си, ако не за друго.

Първата голяма изненада бе колко разтоварващо могат да действат дългите пътувания на един обитаващ преди всичко офис среда мозък. Да, пътищата са разбити, тесни и често опасни. Да, едни мизерни 400-и-нещо км от официалната до „морската“ ни столица отнемат над 6 часа. Но всичко това изисква фокус върху една единствена задача: ти, пътят, другите коли, крайната цел. Замисляли ли сте се колко рядко успявате напоследък да съсредоточите вниманието си върху една единствена задача? С многократното улеснение отговорите на всевъзможни, дори абсурдни въпроси, нестихващият информационен поток на последното десетилетие ни донесе със себе си и съсипания attention span и постоянната умствена преумора, която никакви часове сън не могат да прогонят. Е, докато много внимателно следите за дивотиите на поредния батка с БМВ из засуканите планински завои на Обзорския проход, или пък се пазите да не отнесете подалия се до задните лапи през прозореца на плевенска Корса пес, който стопаните му са оставили да се лендзи на другите коли по възможно най-тесните участъци от пътя, разпънатият на пентаграма на мултитаскинга ваш мозък си по-чи-ва.

Така и така сме на темата с батките, едноседмичното ми изчезване от света на фиксирания интернет и работно време донесе и друг – донякъде тъжен – извод. Бях обявен за джигит, на когото само липсата на подходящо возило пречи да прояви в пълна сила джигитлъка си (все пак с натоварено пежо е трудно да профучиш със 100 на жълто). Подобни обвинения, освен да ме откажат завинаги да инвестирам в по-мощен автомобил, допринесоха и за промяна на цялостната ми нагласа към примигващите светофари и привидно нелогичните ограничения на скоростта. Така че, уважаеми двама читатели, ако ме видите някога да си купувам бяла тениска Кавали с мъниста или пък да поръчвам пакет щамповани салфетки в дискотека в студентски град, моля, говорете с мен. Ако обаче ме видите да си пускам man bun или да ровя в кашон с плочи на хипстърски базар, макар дори да не притежавам грамофон, спокойно можете да се отречете от мен в Държавен вестник – положението и без това е безнадеждно.

И за да приключа тази словесна диария с някаква поука, нека ви споделя най-важното за света, което научих По Пътя. Ако сте сами или най-малкото няма кого да отегчите/изплашите; ако имате доволно количество бензин в резервоара (отново извинения на редакционния колега за Онзи път между Сапарева баня и Бистрица); ако не бързате за никъде: доверете се на Богдана, Мария или както там на галено сте кръстили гласа в навигацията на колата си. Може би ще се озовете в оф-роуд условията на изоставения път до Каменар, или пък ще преминете, силно учудени, през Ясна поляна и Ново Паничарево под не по-малко учудените погледи на вечните дядовци на пейката пред кметството. Може би магистралите ще ви се сторят като далечен, излишен лукс. Може би ще откриете, че не винаги най-краткият път е най-бързият и, което е по-стряскащо, най-бързият път невинаги е този, от който действително имате нужда.

Доверете им се. Богдана, Мария или както точно се казва жената на живота ви в момента знае точно откъде да ви преведе по пътя към вас самите.

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

Posted in Uncategorized | Comments Off on 1200 км по пътищата на родината

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!

Posted in Uncategorized | Comments Off on Врабци

По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….

Posted in Музика | Comments Off on По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Кому са нужни черниците?!

Пак дойде времето на селфитата от морето и кифлите, за които “косата е важна”, но си снимат прегорелите дупари, опитвайки с различна степен на успех да направят сърчице с ръце във въздуха. Също като Гарет Бейл, но без абсурдната man bun и с по-малко косми по лицето. И без да бъдат наистина много, много добри футболисти. Всъщност знаете ли, верни наши двама читатели, ако все още сте тук, че всъщност за много от дамите планет-ъф-ди-ейпс-подобната мусура на Бейл се явява ужасно секси? И аз се изненадах. Но да не се отклоняваме.

Докато кифлите си снимат гъзягите и tramp stamp-овете по морето, аз рейджвам из града. Знаете ли защо? Не е заради разбитите плочки, които ми съсипват около 2 чифта обувки годишно; заради увисналия сякаш в очакване края на времето прахоляк край натоварените улици; не е заради потискащата жега или пък впечатляващо бързо разлагащите се кучешки акита по тротоарите; ще ви изненадам, но дори не е заради вкиснатата смрад на некъпан гражданин, която ме кара да бия път под юлския пек, вместо да се кача в автобуса. Даже не става дума за грозната завист, изпълваща долната ми и хипстърска душа, докато опъвам хомота в климатизирания офис, а на други им носят в пластмасова тарелка пресолена цаца, изпържена във вчерашно олио.

Заради черниците е.

Когато кифлите заминат за морето, черниците почват да се изсипват по пътищата с отчетливото “цоп” на презрялата си същност. После почват да омекват и разнасят омайна миризма на джибри. Събират рояци зелени мухи. Джвакат под подметките ти, петносвайки ги. Някак си успяват да петносат и тротоарите. И дрехите ти, когато от небрежност се озовеш под иначе дълбоката им сянка по Това време. Когато кифлите заминат за морето, черниците превземат моя свят.

Вижте, отделих към 3 минути да рисърчна, за да не съм голословен, и научих, че черниците хранят копринените пеперуди, а от листата им стават всевъзможни илачи. Ако човек си гледа овошките на село, вади си коприната, продава я и си купува яхта с печалбата, после си вари илачите за успокояване на нервите, след като някой допусне правописна грешка в позлатения надпис с името на яхтата – моля, няма проблем, да си дерзае и ще му ръкопляскам. Но как въобще на някого му хрумва да си засади това изчадие в двора насред града?! И разбира се, точно до оградата, така че да сподели ужаса му с всички съседи?!

Че те черниците дори не стават за ядене. Не познавам човек, който да обича дори съвършено узрелия им черен вариант, а какво остава за хрупкаво-киселеещия винаги-не-съвсем-готов бял сорт. Та ти ставаш до лактите в гадост, само докато успееш някак си да изчегъркаш мъничката, досадна дръжчица, която остава закотвена в черничения плод ВИНАГИ. В най-добрия случай вкусът на черниците може да се опише като придобит “meh” такъв, а в обичайния – като “абе аз това не трябваше да го ям, само за да не обидя тоя, който се е излъгал да си засади черницата и сега се мъчи някак си да легитимира грешните си житейски избори”.

Това не е спокойната лоза, която да опаше с блажена шарена сянка целия ти двор, за да си лющиш ракията под нея, а от време на време да си чопваш по някое грозденце. Не е достолепният орех, който да засадиш днес, а на сянката му да се радват и правнуците ти; като всяка есен им създаваш и забавление за цял ден, защото най-накрая им е разрешено да грабнат по един дълъг прът и да забрулят в пълна забрава, захвърлили смартфона настрани (след задължителната снимка за фейсбук с пръта в ръце). Не е обидно краткотрайната кайсия или сякаш светкавично презряващата череша, които превръщат лятото във всеки двор в един безкраен цикъл от преяждане, колики, необуздана диария, гузно чувство и отново преяждане. Дори не и вековният дъб, за който книгите ни учат, че се превръщат в талисман на къщата и стълб на цялата рода. Не, не, не и не. Това е просто една безсмислена черница, от която някаква полза виждат единствено един точно определен вид пеперуди.

Аргх.

Едва 20 минути откак пиша тоя rant и вече в ноздрите ми сякаш се е настанил оня кисел, джибрен аромат и нервно поглеждам под бюрото си да не би да съм настъпил нещо.

Това е. Няма поука. Само един отекващ в епохите въпрос: КОМУ СА НУЖНИ ГЛУПАВИТЕ ДВОРНИ ЧЕРНИЦИ?!

А след като си разтраках вкочанените от твърде дълъг застой ДХ-ски стави, обещавам другия път истински пост.

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница

Posted in Uncategorized | Comments Off on Кому са нужни черниците?!

Немска леля пише книга

Когато немска леля пише книга, слагат ѝ шарена корица с големи жълти букви и ѝ лепват крещящ стикер “Бестселър на Шпигел”, за да си я купят заблудени хора.

Но това малко изпреварва събитията. На двамата ни верни читатели може би е познат един задочен редакционен спор с колегата, който – следвайки максимата, че “не е сексизъм, ако е вярно” – твърди, че просто няма големи книги, написани от жени. Колкото и да се опитвам да укротявам и цивилизовам тези негови пориви, в конкретния случай просто не можах да се сетя за контра пример, а най-новият ми сблъсък с “женска” литература не стори нищо, за да ме подкрепи в борбата ми за равнопоставеност и равнопредставеност. И не, не съм шовинистична свиня, използвайки това определение, защото на първата вътрешна страничка немската леля беше представена именно като позната авторка на “женски и семейни романи”. Може би трябваше да се информирам по-добре какво купувам, тъй като явно неприкритата ми любов към анимационни филми и сериали не е достатъчна, за да ме определи като “женски или семеен” читател.

Книжката се казваше “Сърдечни поздравления, Вие спечелихте”, немската леля – Дора Хелдт, а ако някой се чуди коя чавка ми е изпила акъла, за да посегна дори към нещо подобно, отговорям: помолиха ме с образователна цел. После обаче образователната цел си остана несбъдната, а непрочетена книжка да се търкаля вкъщи, била тя и на немски, сериозно нарушава целия ми фъншуй. Никога не бях чел книга от немска леля и, честно казано, не бях подготвен за това, което ме очакваше.

Защото, когато немска леля пише книга, героите и сюжетът ѝ са извадени като от предаване в неделния сутрешен блок по RTL. Имаме пенсионирани данъчни чиновници с изострено чувство за справедливост, пенсионирани актриси-реститутки със заядлив нрав и високи претенции, неудовлетворени от живота, наближаващи критическата радио водещи, организирани автобусни екскурзии с маащ бира след бира шофьор (но само вечер, след работа!), мазни, непоправимо зли екскурзоводи и отзивчиви полицаи, които сменят спуканата гума на пенсионерите ни на магистралата, но после строго ги предупреждават, че с тази резервна гума могат да карат само до следващия сервиз, защото не отговаря на комплекта и не е разрешено.

Всъщност след добре документираното ми на този сайт завръщане в България често ме питат какво толкова не ми харесаха германците, че да ги изоставя. Колегата дори е писал 8 неща по темата. Аз пък смятам отсега нататък просто да препращам хората към въпросната книга, където една от най-досадните части от обществото – немските пенсионери – са си описани съвсем реалистично и естествено без грам опит за ирония (ех, този Иван, пак насажда стереотипи – бел. а.). Обсебени от Орднунга; засягащи се, ако някой дори намекне, че не са достатъчно “добре ситуирани” (богати); омрънкващи 15-на страници, ако по време на пътуване в автобус им сипят шампанско в пластмасови, а не – в стъклени чаши; искрено възмутени, ако пиян рецепционист в крайпътен мотел им заговори на Ти! Наглият му младеж.

Дори в “катарзисните” страници на романа, когато нашите смели, добре ситуирани пенсионери поемат в свои ръце разследването на възможна измама, ключовата грешка на злодеите, от която в последствие се разплита цялата “загадка”, е че мръсниците си изхвърлят хартията в кофата за органични отпадъци! Представяте ли си само?! Не само зли, а и неподредени. Технически погледнато – неочакван сюжетен обрат, но някак си човек остава с един такъв… блудкав вкус в устата, сякаш не е сменил достатъчно бързо канала и е хванал реклама на музикално реалити.

И после защо съседите ви правят забележка, ако объркате кофите – не само, че сте чужденец, ами и не спазвате Реда; става твърде подозрително, може би и вие сте престъпници? Задната корица на “Поздравления, …” може и да обещава “Шармантен хумор и типажи, които просто няма как да не обичате”, но всъщност получавате съвсем сериозни сърдити старчета, които през цялото време си водят записки с всичките си оплаквания, които след това да изпратят на организаторите като върховен акт на неподчинение и защита на идеалите. Като се замисля, добра метафора за цялата концепция за бленуваните “развити държави”, които честно ни биват описвани с толкова хвалби, че човек спокойно може да се почувства като на задната корица на “женски или семеен роман”.

Някой беше казал, че книгата е израз, изказ на вътрешния свят на автора си. Е, когато немска леля пише книга, върховната, климактична драма е невротична пенсионерка да зашие шамар връз невротична авторка на “женски или семейни романи” (ако тук е имало скрита ирония, автоматично си вдигам оценката в Goodreads с цяла звездичка), която после да я заплаши, че ще я изкаже в полицията. Последвалото тази заплаха масово пощуряване изумява още повече, когато човек е виждал колко всъщност спокойни, търпеливи и, ами, човечни, са немските полицаи. Настъпва паника, викове, масова мобилизация на всички добри в книгата, нощно преследване из немски села, истерия, осуетяване на изказването в полицията… С толкова много превъзнесена, предраматизирана тривиалност дори Кобилкина би се гордяла. Когато немска леля пише книга, светът е толкова подреден, организиран и безгрижен, че човек търси вълнение там, където няма дори полъх, просто за да има за какво да си мълчи с комшията, докато си пият вайсбирата на верандата на вилата в 6 без 10 следобед.

Но, немска лельо, когато ти е скучно на верандата, защо пишеш книги?

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.

Posted in Книги | Comments Off on Немска леля пише книга

Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?

Posted in Uncategorized | Comments Off on Хайде на международния влак, част II