shitpost bot 2000

 

Здравейте, хубави хора! It`s ya girl, Evilinа.

Колко е хубаво вънка да хвърчат листа, пликчета от Фантастико, да не знаеш дали да си сложиш коженото яке, или късите панталони, да не знаеш дали да си сипеш кафе, или уиски, затова смесваш двете, и си пускаш *insert generic pretty and sad music here ок примерно Disintegration на The Cure*, докато гледаш пердетата.

Сещате ли се предния пост, дето го писах преди 10 години, дето обяснявах като спец какво трябва да правиш, за да те вземат на работа? Вече съм без работа.
Няма да пиша добри, или лоши неща за ситуацията там, няма да казвам и коя е фирмата. Защото, макар и да не го четат много тоя сайт, все изскача някой недоволен от някъде, и моли да се премахне съдържанието на нещо. Още чакам някоя Силвия да дойде с бухалка, и да ми строши канчето, но моментът явно не е дошъл.

Кой има нужда от смислени статии въобще? В тая държава.

Интрото стана малко дълго и безсмислено, но все пак, всички знаем къде се намираме.

Не, никой не знае, но ако изкарам от теб едно тихо „кек“ , докато редиш код/закачалки/таблици/карти на работа, значи съм си свършила …работата.

“Smile, if you`re not wearing any underwear.” – Ганди, преди да пребие жена си.

Ето колекция от реклами в социалките.

Вижте тази tumblr реклама, публикувана в една фб страница, хахахахахах.

Рекламите из Instagram, tumblr и facebook стават все по-интересни.
Ето, примерно, горната добре описва най-големият ми кошмар – найс. И то без да кажат има ли изход, защото знаят, че няма. Well thanks!

Ето още една реклама, заради която вече не издържах, и им писах на сайта „Евала, беше много смешно“, а те ме попитаха „Така ли? Защо?“

Викам си : „Ясно. Знаят за страха ми от смъртта и от фактът, че обичам тенджери. Сега какво?“

Гледам в спестовната сметка – 5 лева. Сори фейсбук. Сори, Zuck.
Сори, сайтове за обувки.
Ив не може.

Затварям темата с тази безсмъртна творба:

#когато мъжете ни са ясни.

 

In other news

Queens Of The Stone Age извадиха нов албум. Според мен е прекрасен, и вече е пълен със спомени. От тия, където искаш да се смееш, забивайки ножове в стената. След това си слагаш новото кожено яке, и излизаш навън със слънчеви очила – нищо, че е облачно и вали. Напред, към лошите решения! Смело! No regrets!

Защо пък да не вкарам едно късо ревю на албума? Ами, защото ме мързи. Най-важното нещо за него, е че трябва да се чуе поне 3-4 пъти. Всичко останало е излишно.

Задачка за домашно

С оглед на изключително скапаната година, искам да споделя моя универсален лек срещу депресия:

Взимаш 14 пликчета инстантни спагети. Затваряш се вкъщи. Слагаш сивия суичър и пухкаво долнище на пижама (optional), започваш да си лягаш в три през нощта, и да ставаш по обяд.
Понеже ставаш по обяд, не те удря глад, затова си правиш едни спагети към 15, докато гледаш dank memes в нета.
Много важна част е да си постоянно онлайн, защото – не дай си боже – някой може да ти прати нещо смешно, а това е част от терапията. Която реално представлява да си седиш вкъщи по цял ден, само на спагети и може би кафе, и да си чатиш и да гледаш dank memes.

Работи всеки път, препоръчвам го.

Outro

На кой му трябва outro – още сме млади. Радвайте се на есента и се целувайте повече. Щото утре могат да ви целуват студени.

ivelina, out.

 

Олющеният нос като фашън стейтмънт

В дните, когато кифлите се завръщат в града и около Маринелата човек отново не може да се размине от силикон, хиалурон, татуировки и БМВ-та, нека ви разкажа за онзи път, когато непознат мустакат гръцки чичо ме нарече “алкохолик”.

Но нека започна по-отдалеч. Веднъж с редакционната колежка, сисадмина на сайта и някои от верните ни читатели бяхме заседнали в едно барче, пиехме Йегер на шотове и чакахме края на света, защото беше 21.12.2012 г. и нямаше нищо по-интересно за правене… Ок, може би не чак толкова отдалеч.

Веднъж с редакционната колежка бяхме заседнали на пейка в парка, пиехме патронче псевдо-джин посред бял ден и обсъждахме хората… Хм, май това беше пък твърде скоро.

Искам да кажа, че не се озовах на Крит с основната цел да пия узота и да ме обиждат кръчмари на “алкохолик”, нито пък има с какво да съм заслужил тази зловредна титла. Чакайте, чакайте, пак избързах. Да започнем Отначало.

Самолетът на Любо тропна на летището в Ираклион твърдо, но пък категорично, и ето ни – за пръв път в живота ми – на средиземноморски остров. Е, не е като нежен ветрец да ме е довял на яхта, издувайки снежнобелите ѝ платна и не чак толкова снежнобелите ми моряшки ленени гащи над тюркоазените вълни, но нищо – другия път. Преминаваме през най-безкритичната гранична проверка на български документ, на която съм попадал, и вече официално сме в страната на маслините, узото, дивите козички и ПОБЪРКАНИТЕ ШОФЬОРИ О БОЖЕ МОЙ ТОЗИ ЗАЩО КАРА СРЕЩУ НАС ПРИБЕРИ СЕ В ПЛАТНОТО СИ ДИВАКО ЗА МАЛКО ДА СТЪПИМ В КАНАВКАТА ЗАРАДИ ТЕБ. Отдавна не живея в по-цивилизованата част от Европа и отвикнах, че плътното спазване на правилата може да е масовото поведение по пътищата. Но това на Крит… това е… нещо друго. Както се изрази единият от всичките Йорговци-екскурзоводи, с които имахме късмета да се срещнем, “Е, толкова ли е зле?… Хмм, много по-лудо от София, викаш?.. Ами нали знаеш – доста сме близо до Африка. В Европа сме, но все пак – близо до Африка. Ха-ха.” Браво, Йорго, расисте такъв. И все пак, докато шофьорът на автобуса ти изпреварва цистерна по нагорнище, влизайки в завой, докато насреща му идват коли, които дори не могат да отбият в аварийната лента (понеже е преградена с оранжеви конуси), и през цялото време се разправя с някаква жена по телефона, а ти залягаш зад седалката пред теб, за да не гледаш, почваш да осъзнаваш колко прав е бил Йорго. Представете си най-типичния БМВ-тройка-от-1997-на-газ-но-с-нови-алуминиеви-джанти-джигит, когото познавате, връчете му в ръцете стара, уморена Тойота Hilux, отнемете му и малкото страх от закона, инжектирайте му доза южняшки темперамент, заредете го с 3 мастики и го пуснете на пътя – ето ви, уважаеми няколко верни наши читатели, един от по-разумните критски шофьори.

Ако и да имат проблеми с привидно простички неща като правилата за движение, не мога да отрека обаче, че гърците туризма го умеят. От този гол, гол каменяк на острова си те са успели да изсмучат цяла една индустрия и то така, че от нея да се хранят и внуците им. Нито следа от поголовно бетониране на всяко парченце плажна ивица, всички говорят английски и толкова си дават вид, че си счупват краката, за да ти услужат, че човек дори може да забрави за момент, че е турист и без съмнение във всеки момент се опитват да му смъкнат от гърба колкото кожи си е донесъл. Дори ти е приятно! Казваш си, ето, критянино, my friend (както всички се обръщат към теб), вземи тез пари, които с пот на челото съм изкарал тази година, за да ти ги платя. Почерпи се, купи на децата подаръци, погали нежно обилните космаци по ръцете на жена си (защо? ЗАЩО???), и презимувай доволен от добре свършената работа. Вземи ги, плати си данъците, пък дано държавата ти си върне с тях и малко от дълга към работливите германци, щото да не се сърдят толкова! It’s the circle of life!

Говорейки за германци, няма как да не споменем изобилното им присъствие, което донякъде засенчваше дори вездесъщите, неизбежни за всеки един курорт по света, вероятно и на Марс, руснаци. Забелязва се дори не толкова по надписите на немски във всяка кръчма, или по това, че всеки един Йорго-екскурзовод знае и немски (освен другите 6-7 езика, които сменя свободно на средата на изречението, без да си поеме въздух), а – по плажа. Тих, чист, с религиозно зачитане на чуждото лично пространство; немски пенсионери се пекат на шезлонгите, разгръщат немски жълти вестници, от време на време си шушукат нещо като в църква и нищичко не заглушава прилежното плис-плис на вълните в бакграунда. Ами, ще ме прощават всичките барът-е-до-морето-и-морето-е-до-бара, ама – оказва се – шумовото замърсяване по нашите плажове е почти толкова дразнещо колкото фекалното. Специални поздрави и за бай Ханс, който за 3-те часа, в които го наблюдавахме, не помръдна от позицията си: заседнал под най-големия възможен чадър до мъничката лафка на плажа, в бяла тениска запасана с колан в бежови шорти с много джобове, заровил крака в чорапи и дайхмански сандали в пясъка, с блажена усмивка на лицето, поглед зареян в абсолютното нищо, с ръка върху биреното си шкембенце; и за всичкото това време единствените думи, които пророни, бяха към прииждащата му от време на време да го нагледа жена (в стил “Жена, добре съм си, остави ме на мира”), а единственото движение – да махне на сервитьорката за още бира. Респект, бай Хансе, за здравия мехур, който понесе между 3 и 4 бири, преди да те принуди да се помръднеш, и за пълната хармония, която беше достигнал със себе си и Вселената. Ако някой ден се пенсионирам като теб, не бих имал нищо против.

Всъщност цялото това спокойствие можеше да се проследи из цялото Ретимно, в което прекарахме почивката. Назобените агресивни батки с татуираните си настървени кифли са сведени до минимум, пияните тийнейджъри са затикани в точно определена част от града, където хитро направеното озвучаване и добре подбраната локация ги изолират от искащите да спят стари хора като мен, а вместо тях спокойни, доволни хора обикалят поддържаните улички на стария град и зяпат по витрините на доста еднообразните сувенирни магазинчета. Да – витрини. Шок, ужас, но “можело значи” хем да има шарена туристическа търговия, хем и улиците да не са задръстени със сергии, досадници, които ти предлагат да се снимаш с питона им срещу 10 лева, и продавачи на варена царевица (само трябва да се пазиш от отвратителните, плъпнали навсякъде мотопедисти). Гледайки всичко това и разсъждавайки защо, да му се не знае, гърците, на чиято неконтролируемост и чист инат се диви цяла Европа, са го измислили, отговорът се наложи от само себе си. Тук всеки работи за себе си или поне – за някого, чийто бизнес интерес е пряко свързан с неговия. Работиш-стараеш се-гостите остават доволни-плащат си-догодина пак. Толкова ли е сложно? Не по-зле би могло да бъде и в Созопол, и в Несебър, ако ги нямаше разнородните мутри и търгаши, обсебили всичко просто с идеята да бъде обсебено, без ясна цел кое, как и защо би могло да стане хубаво. Нали имаш меки шезлонги по плажа и денонощни наргиле барове, какво повече искаш от морската си почивка, ве, мойче?

Нека не си вгорчаваме живота. Ето ви, вместо това, фън факт: знаете ли, че в оригиналния мит за минотавъра, той (минотавърът) е плод на бестиалните похождения на минойската царица, която при това, бивайки страстна, но явно не особено изобретателна, се наложило да ходи при придворния архитект, за да ѝ измисли как да я оноди грамаден бик? И той ѝ сковал куха дървена крава, която покрил с кожи. Оставяйки настрана странната обсесия на древните гърци с кухи дървени животни, използвани за нечисти цели, то представете си само физиономията на нещастния Дедал, когато шефката му е отишла при него и е заявила поръчката си. “Искате КАКВО, Ваше Величество?! (*клати глава* *преосмисля житейските си избори* *чуди се късно ли е да зареже цялата тая архитектура и да си отвори хипстърска пекарна*)” Въпреки цялата си абсурдност, когато Йорго-екскурзовод ни я разказа насред самите камъни, от които е възникнала, докато топлият вятър брули маслинови клонки над главата ми, от тази история ме побиха тръпки. Както каза Теодор в сватбеното си слово, цитирайки любимия всинца ни Пратчет, те, историите, имат особена сила, която се вие през времето като особено упорита цветарска панделка. А може би просто аз бях почнал да се размеквам и да се поддавам на романтиката на южните морета.

Е, Фамагуста и едрите звезди над нея се отлагат за друг път, но пък след дълъг, прашен, каменист преход (споменах, че гърците от всичко са направили туризъм) през дълбоко ждрело, се добрахме до южния бряг на острова и се цопнахме в Либийско море. Да, водата беше доста студена и да, брегът ставаше плашещо бързо плашещо дълбок; да, т.нар. плаж беше миниатюрен, черен и чакълест; и да, кръчмарят в това забутано, достъпно само по вода селце, ме нарече алкохолик, понеже си поръчах узо след бирите. Но има нещо особено помиряващо в тези заливи с “гледка” (е, почти) към Африка, нещо, заради което за малко спираш да се чувстваш турист – не просто по време на почивката си, а изобщо по време на екскурзията си през пространството и времето, и дори почваш да намираш известен стил в олющения си от слънчевото изгаряне нос.

Даже, ако ме хванете в the mellow mood, бих могъл да ви изгубя малко време, търсейки метафората в тегавия път през камъни и дръвье, наградата накрая и защо не бива да се плашим от надвиснали над главите ни скали и трябва да се цопваме във всяко непознато море, което ни се изпречи на пътя, особено ако стигайки до него сме потънали в прахоляк до коленете. Но няма да е сега – все пак в този пост се придържаме само към стриктна, безпристрастна, стегната документалистика…

Та така, де, друго си е на остров. 10/10, will do again.

Вместо панда, ето ви от прословутата лагуна Балос, която за друго не става, ама поне изглежда добре на снимки

П.П.

В едър план вилица потраква разсеяно из метална чиния; зеленикава на цвят, с тъмносин кант, класически образец на соц. индустриалния дизайн, каквато би могла да бъде намерена в дъното на бюфета във всяка достатъчно стара кухня в България. Ръката, държаща вилицата, се концентрира върху задачата; вилицата набожда перфектната хапка – половин шайба краставичка, върху нея резенче домат, върху останалата стърчаща част от зъбите се събират точно тънко парче чушка и малка бучка сирене (разбира се, никакъв лук – той е избутан настрани още в началото). Цялата тази хапка обира олио от дъното на чинията и поема към появяващата се за пръв път в кадър мъжка уста. Предното ляво зъбче е счупено, липсва му едно ъгълче. Fade out. Чува се глас: “В живота, приятелю, много неща са като шопската салата.” Хрупане. Начални надписи.
Откриващата сцена от бъдещия ми филм, родена на път за коктейли при най-нежната, с най-чаровен английски език с гръцки акцент барманка, която срещнахме на Крит. You saw it here first.

Самолет за където ми видят очите

Отварям едното око.

Жега и задушно. Уморен съм, все едно никога не съм си лягал.

Отварям и другото.

Вкус на памук в устата, туптящо главоболие се надига някъде от тила ми и продължава като Ханибал през Алпите към останалата част на главата ми.

Отварям и третото око…

Шегувам се, разбира се, че не мога да го отворя заради флуора в пастата за зъби, мръсни рептили човекомразещи.

Сутринта е от онези, които след 30 се кълнем, че никога повече няма да си причиним. Прехвърлям през главата си предната нощ и заключението е едно: и баварската бира развалиха вече тия юдо-масони-илюминати. Умберто Еко би се гордял с мен и лекотата, с която обвинявам фиктивни тайни общества за несгодите си, но тъжната истина е, че часът е малко след 6, алармата на телефона ми не спира да пищи, а аз имам да гоня самолет.

Предвидливо съм си събрал криво-ляво багажа още предната вечер, с изключение една пяна за хилки за тенис на маса, която е във флакон под налягане с крещящо оранжев знак “ВЗРИВООПАСНО” на нея, и за която твърде късно съм осъзнал, че няма никакъв начин да се качи заедно с мен в самолета. Оставям я на рецепцията на хотела с 10 евро и молба да я изпратят по пощата (да ми я върнете, ей, мизерници! И колелото на Огито да върнете!), оплесквам цял комплект посуда за закуска, без да успея дори да си изпия чая, и криво-ляво, сънен, със среден (около 6 по скалата на Gordon’s), но ужасно упорит махмурлук се насочвам към гарата.

Там ми трябват около 10 минути мотаене, за да установя два важни факта: 1. Картата на Мюнхен в главата ми е избледняла почти до неузнаваемост, йей 2. На грешната гара съм. По гърба ми почват да избиват онези ситни, бодящи капчици студена пот, които съпътстват осъзнаване от сорта на това колко много ще ви се смеят всички, когато разкажете, че сте си изтървали полета от пордутлук (превод за неямболии: прекаляване с храни/напитки). Само да обърна внимание: в един такъв наближаващ критичен момент, първата ми мисъл е “Какво ще кажат хората”. Толкова слабо. Но това е друга тема.

Иване, мобилизирай се!, заповядвам си. Мотивиращият глас на разума кънти обаче някак кухо в пустинното безвремие на болящата ме глава. Успявам да се довлача някак до правилната гара, да се кача на правилния влак и дори не обръщам внимание, че съм без билет до средата на пътуването си. Автоматичната система за обявяване в немското влакче успява да сгъне точно в тази сутрин на топли и студени вълни и искрящи по ръбовете предмети, но след кратка паника във вагона всички се успокояваме, че пътуваме в правилната посока, въздъхваме дълбоко и вкопчени с последни сили в решимостта си да не се изповръщаме точно сега, се добираме до летището – навреме.

Една проверка, втора проверка, трета проверка, всичките проверки на тоя грешен свят, и ето ме все още на крака, с багажа и документите си в ръкава, отвеждащ към кабината на самолета.

“Пльок!”, изскача балонче на повърхността на мозъка ми. Ти в правилния ръкав към правилния самолет ли си, пияницо ниеден?

Да, разбира се, почва да се провиква през надигащата се шумотевица увереният до отегчение, като капитан на полет, глас на автопилота, който заслужи наградата за “Служител на месеца”, успявайки почти самосиндикално да докара целия ни лашкащ се на ръба на функционалността организъм до точния изход, преди да го затворят. Провериха ни документите, поне на 2 пъти – и бордовата карта, а на края дори прекарахме баркода ѝ през съответния четец; в правилния самолет сме и стига сте бучали, а се съсредоточете върху това да оцелеете излитането и кацането, без да се омаскарите пред чужденците.

И все пак – нямаше ли да е яко? Ако летищата бяха Колелото на късмета. Като в онази реклама на Хайнекен. С коментар от Къци.

Трак-а-трак-а,
трак-а-трак,
към Сантяго литна
тоз глупак.

Както и преди три години, в горепосочения пост, си задавам въпроса: а какво ме спира? Всъщност, ако по някакво чудо се бях озовал действително на входа на самолет, за който нямам билет, отлитащ кой го знае на къде, не съм сигурен дали щях да се опитам да се върна. Визовите режими, локалните войни, различните валути и служебните задължения може и да правят подобни приключения доста сложни за предвиждане от един прагматичен ум, но – да му се не види – приключение! Кога за последно ходихте на приключение?!

Представете си го само. Кацате. На борда на самолета може би сте се ориентирали къде точно отивате; понеже сте приключенец, а не – балък, сте използвали 16-те часа презокеански полет, за да се подготвите. Език, пари, транспорт, хотели, план за връщане (евентуално), културни особености, какво има да се прави там.

“Да, мамо, аз съм, добре съм, да знаеш само, че съм в Чили. Трябва да затварям, че е 3 евро на минута, ще се прибера, не ме мисли. Чао, поздрави.”

И сте сам. В Сантяго де Чили. С малко ръчен багаж, половината от който са неизпрани дрехи от седмицата в Мюнхен. Махмурлукът ви отдавна е минал, хидратирали сте се добре, купувате си сламена шапка от първия пазар, който ви се изпречи на пътя, и широко усмихнат, с онази забележителна пружинка в петите, която се появява в редките случаи, когато наистина ви се прави нещо, се отправяте да учите тъжната история на Южна Америка на терен.

Или пък приключението още не ви е достатъчно? Привързан сте, но не твърде много, към двата си бъбрека? Вярвате, че хората по света са изконно добри, и няма какво лошо да се случи на богато и неориентирано изглеждащ европеец в метрополис на другия край на света? Ами – лесно е. Подхождаме както и със самолета с всички други видове транспорт. Качете се на първото такси, което спре пред вас. Кажете му да ви закара на първата улица, когато напишете в гугъл “сантяго улица”. Намерете най-близкия градски транспорт. Нека да ви отведе до най-близката гара или пристанище. Качете се на влак, който тръгва на север или на юг; Слезте на първата спирка, след като изтекат 2 часа и 43 минути. Наемете си кола. Следвайте табелите към местата, които имат най-много гласни в името. Неминуемо ще стигнете я до високопланинско село, кацнало на някое плато, където времето е спряло; я до пуст океански плаж, където староконтиненталният ви цинизъм и амбициозност да се разбият в скалите на осъзнатата ви незначителност.

Call of the void. Краищата на света ни привличат с прикрит, подводен магнетизъм, и когато много, много ви стегне шапката, когато ви заседне буца на гърлото и едва измънквате нещо, като ви питат има ли ви нещо, краищата на света са там. Разбира се, че е опасно. Ако Одисей беше използвал приложение на телефона си, за да изчисли маршрута с най-малкия разход на овес за магарето си, Омир щеше да си умре неизвестен. Разбира се, че не е устойчиво кариерно развитие – ако викингите бяха имали стабилна, 9-до-5 работа с 25 дни платен годишен отпуск и добри възможности за издигане, Колумб щеше да открие Америка, а сагите щяха да се пишат за иначе потъналите в небитието герои на труда, успели да създадат добро value за shareholder-ите. Ама хей на, неправилно поставени приоритети, никой не си спомня за тях, но пък все още някакъв атавистичен респект трепти като струна в основата на гръбнака на повечето европейци, когато чуят думата “берсерк”.

Аз, от своя страна, все още се точа на Cabo San Lucas. Трябва само овес за магарето и Пенелопа да ме навика, като ме прати за 2 кисели млека, а аз се прибера след няколко седмици с подаръци от Мексико.

Panda wants to sail the high seas

Как стигнахме дотук? – позитивно за глупавия кран

Българското т.нар. „публично пространство“ е много интересно животно. Не толкова заради пребиваващите в него телевизии, радиа, вестници, списания, блогове, влогове, глогове и др. медии, а защото е преди всичко „пространство“, отколкото –
„публично“. Без да задълбаваме излишно в произхода и измененията на конотацията на „публика“ в езика ни, едно условие задължително трябва да е изпълнено, за да бъде каквото и да било „публично“: то трябва да е обществено, общо, подразбира се – достъпно. А когато в едно пространство доминират масовката, популистките нагласи, посланията насочени към най-простия, извинявам се, най-малкия общ зрите… знаменател; послания, бълвани ежечасно от силно ограничена и контролирана група едни и същи източници; тогава, оказва се, общият достъп до публичното ни пространство се превръща в задача трудна и трудоемка, изискваща ентусиазъм, посвещение и енергия, които само най-настоятелните и/или най-добре платените са склонни да предприемат.

Именно заради това цялата сага с останките на паметника „1300 години България“ пред НДК в София заслужава един по-старателен анализаторски поглед. Честно казано, да го има или няма паметника ме вълнува слабо, защото никога не съм го харесвал, но от друга страна винаги е представлявал, редом с опитите ми да преведа живописния му прякор на чужд език, интересна точка от „туристическата“ обиколка, на която развеждам гостуващите си чуждестранни колеги. По-тази причина съвсем съзнателно избягвам да взема страна в спора за демонтажа/реставрацията/реконструкцията му и въобще нямаше и да задълбавам повече в темата, ако не беше вандалският акт по среднощното подпалване на крана, паркиран наблизо за да маха парче по бетонно парче остатъците от злополучното постижение на соцреализма. Това, което привлече интереса ми, дори не е самият палеж – колкото и да се опитваме да привидим някакъв политически мотив, в крайна сметка става дума за най-обикновена криминално-анархистка дейност, с която ще си чупят главите полиция и застрахователи. Въпросът, който аз си зададох, вместо това беше: Как стигнахме дотук – да можем да общуваме само чрез насилие?

Споменах по-рано какво изключение от обичайната медийна и въобще комуникационна среда е спорът около паметника. В него се включиха: авторите; политици от целия „спектър“, ако допуснем за момент, че политически спектър у нас действително има; общинари; военни; журналисти; историци; архитекти; артисти; зяпачи; дори млади хора! Аз лично от много време не помня някакъв обществен казус да е привличал толкова внимание от толкова разнообразни групи. Всички те да имат мнение, в което са убедени, и аргументи, които да тупнат на масата – това, да не чува дяволът, ама си е едва ли не митичното гражданско общество, което чакаме да се роди от има-няма 30 години. С други думи: имаме общ казус; имаме различни мнения и достатъчно поддръжници на всички тях; идеалните предпоставки да се случи някакъв граждански дебат, би си помислил човек? Да, ама… не. Вместо реплика – кран цъфва в ранна утрин и почва да разглобява. Вместо дуплика – пожар по тъмни доби. Как стигнахме дотук??? Аз не обичам много реторични въпроси, заради което ще ви представя някои от личните си теории по хронологичен ред на аргументите в тяхна полза.

I. Толкова си можем

Още в края на 30-те години на миналия век проф. Иван Хаджийски публикува знаменитата си „Оптимистична теория за българския народ“, която и до ден днешен си остава може би най-значимият опит да се опишат някакви наши „национални черти“, доколкото въобще подобно понятие съществува. Неумението да общуваме нормално дали се причислява към тези ни характерни черти? Изкушаващо е да си помислим, че е така – сетете се само как ви говорят контрольорът в автобуса или лелката в чиновническото гише, как хората са готови да убиват за едно тъпо паркомясто и онзи класически лош поглед, с който татуиран, назобен младеж с гола глава седи в дискотеката и наблюдава кой от околните „му се отваря“. Насилието в ежедневното ни общуване е норма и това за съжаление не може да бъде оборено дори от откъслечните контрапримери на непредизвикана човечност. Когато прочетохте думата „контра“, изправиха ли се някакви косъмчета по врата ви? Да, да, точно така – „протести“ и „контрапротести“ е само още един пример за неможенето ни да си говорим адекватно; всъщност явление толкова гротескно и анормално, че отсега клатя глава при мисълта как учебниците по история ще се опитат да го обяснят след време. И въпреки всичко, въпреки всичко е твърде мързеливо просто да заявим, че българите сме си груби, недодялани и асоциални, заради което вместо да дискутираме, си пращаме кранове и после си ги палим. Това би било равносилно на най-безсилната фраза в нашия език: „Тука е така“. А като стана дума за безсилие…

II. Турското робство

Преди някой да възроптае, пояснявам: съвсем съзнателно не използвам далеч по-правилния исторически термин „Османско владичество“. Именно като „Турско робство“ е набивано през времето на граденето на социализма в главата на цели поколения клишето, че единствената причина ние да не сме отдавна задминали в развитието си всички държави по света (освен братския СССР, очевидно), са тези прословути 500 години робуване. Защо точно на режима е бил нужен този подмолен национализъм е тема на съвсем друг разговор. Фактът е, че пропагандата е толкова успешна, че и до ден днешен в много български души, някои от тях – виждали соц само на снимка, тлее една дълбока омраза към всичко турско, която само чака някой ямболия с преждевременно побеляла коса, или пък с „А-Ти-Вье“, да я разръчка с позлатен пръст. Тази омраза – ще открием, ако разсъждаваме още малко – не е дори туркофобство; просто натам е най-лесно да се насочи. Омразата е към всичко чуждо, като „чуждо“ може да бъде: раса, пол, сексуална ориентация, националност, социално положение, цвят на очите, регистрационен номер на колата… Всичко. И е израз на жестокия комплекс за малоценност, произхождащ от почти подсъзнателното разбиране, че не… не са ни турците виновни. Та достатъчно е само да погледнем какво развитие търпи България след Освобождението, че дори и след Балканските и Първата световна войни, преди да дойдат…

III. Комунягите

Комунизмът направи хората мързеливи. Комунизмът научи и най-некадърните да чакат наготово. Комунизмът демотивира умните и трудолюбивите. И всякакви други лесни, лесни клишета. Покрай опита ни за преход, който запази някои от най-лошите черти на предишния строй, но ги обогати и с някои от най-лошите на новия, е лесно да забравим, че промяна – всъщност – има. Че никой не е вързан никъде и за никого. Че вече няма как да се оправдаем с властта, с партийния секретар, дори не и със световната конспирация (добре, де, с нея може, ако сме антиваксъри, но тях така или иначе еволюцията ще отсее). Бавно и неумолимо времето си взема своето и все повече хора, които нямат съзнателен спомен от соца, заемат все повече и по-важни позиции. И на тях не са им комунистите виновни за нищо.

Добре, ще си кажат нашите уважаеми няколко верни читатели, толкова много текст, за да предложиш теории и след това сам да си ги опровергаеш; хлопа ли ти нещо, авторе? Да ти дадем едно (деспа-)сито и да те пратим на Албена да изгребваш морето с него?

На Албена можете да ме пратите когато и да е и няма да ви се сърдя. Но причината да опровергая всичките си оправдания е съвсем простичка – защото оправдания няма. Всичко е у нас самите. Ако гледахме повече залези; ако четяхме повече дебели книги (може и „Капиталът“, ако ви влече, но ще се разочаровате); ако пътувахме повече; ако садяхме дръвчета в свободното си време; ако имахме малко по-ясна представа за собствената си маловажност в този огромен, прекрасен свят; тогава вероятно щеше да ни е много по-лесно да уважаваме и останалите. Лесно е да кажем „озлобели сме от беднотия“, но честно казано, беднотията често започва преди всичко в душите ни и чак след това намира своята проекция навън. С омраза и чупене стигнахме дотук. Все си мисля, че все още имаме време да се научим на слушане и разбиране, преди някоя сутрин и над нас да увисне кран, който да пренесе ръждясалите ни кости в музея на отживелите хора. Така де, метафорично казано.

Авторово предпочитание за паметника пред НДК

 

Ламаринен понеделник

Има нещо сюрреалистично в утрините след рязка промяна във времето. А ако тази утрин се случи и понеделник, нещата придобиват драматична окраска. Сякаш Гринч, Дейвид Линч и Дейвид Финчър са изтормозили някакъв пинчер, който след това в яда си е отишъл и е захапал Андрей Тарковски за задника; това му е дало идея за филм, която той после споделил с Ларс фон Триер, а той я използвал, за да заснеме най-зловещата си до този момент драма за мрачните бездни на човешката душа. Толкова е унило и драматично.

Всичките келвини, лумени и градуси са изчезнали някъде. Мрачно е като в съветска постапокалиптична дистопия. Фарове нервно подскачат по неравностите на пътя и, колкото и да са много, успяват само да засилят в нихилистичната ти душа увереността, че сме сами, потресаващо сами в цялата тази безсърдечна вселена. Не във вселената – сами сме дори в каращия на последни издихания, бучащ като преял кашалот оранжево-ръждив автобус, в който хората днес не са като сардини, а напротив – опитват се доста неловко да не докосват нито телата, нито аурите, нито дори погледите си. Какво се е случило, питаш се, опитващ се да не се пребиеш по разкашкания кален филм върху праисторическия балатум, стискайки еднакво здраво дръжката в автобуса и последните изплъзващи ти се останки от здравия си разсъдък?!

В такава тъмна, сива сутрин е трудно да повярваш, че само преди 2 седмици си обикалял северна България с колегата-хипстър, снимали сте се на входа на Чурек, запознали сте се циганчето Краси в Угърчин, а накрая сте го напили (колегата, не – Краси) с Бейлис на вила във Виница. Няма и следа от сахарската климатична вълна, която съпътстваше сватбата на въпросния (пак на колегата, не на Краси – честито, колега!), и която в комбинация с 2 дни носене на костюм вече няколко пъти ползваш за оправдание да пропускаш кардио във фитнеса, понеже си се потил достатъчно напоследък.

Недоспал си; много, неблагонадеждно недоспал, а съдейки по хората, които срещаш по улицата, зомби апокалипсисът вече е започнал. Цяла нощ си редувал жега-отваряне на прозореца-дъжд, градушка, вятър, гръмотевици-затваряне на прозореца-жега. Някакво извадено сякаш от разказ на Ловкрафт нетърпение, напрегнато очакване се е загнездило в теб и не те оставя да се радваш дори на шума от разлюляните листа, които иначе толкова добре те приспиват. Нещо се пречупва у хората, когато в рамките на няколко часа температурата скочи или се срине 20-на градуса. Нещо в уж забележително адаптивните ни, еволюирали мозъци се опъва като струна и не ни дава да заспим. В такива нощи се раждат историите за таласъми и караконджули.

А безсънието, както знаем, е като дете с грамадни ножици в шивашко ателие. Стига да не падне и да се самонаниже на тях, ще ходи, кълца и реже, докато отвсякъде почнат да стърчат разнищени конци и несвързани краища. Безсънието е the fun powder, с който са поръсени всички онези моменти, за които в последствие не сте сигурни случили ли са се наистина, но ви е страх да попитате. В една такава отвратителна, сива, понеделнишка сутрин, когато небето е много ниско и с цвят на поцинкована ламарина, когато целият град не е спал, се чудиш будил ли си се въобще… някога. Като Vanilla Sky… само че Lamarina Sky.

Когато дойде лятото, а черниците пак оклепат всичко навън, най-трудното нещо, оказва се, е да запазиш вътрешната си хармония, докато някакъв глупав вятър блъска клони в прозорците ти. Освен ако не сте попаднали в някакъв излишно прехвален филм на Бунюел, няма разумна причина да не избягвате сюрреалистичните понеделници на душата. А неназованият, атавистичен ужас, който ти пречи да заспиш, на дневна светлина не е нищо повече от добре описаният от науката пред-работен стрес съчетан с необоснованата ни гузност, когато си отпочинем добре. Така, де – всички знаят, че таласъми и караконджули не съществуват.

Не стресирайте пандата

 

И на летището…

Прочетох си аз статията на колегата-хипстър за летището. И тъй като сам, от доста време, също имам записки на компютъра за статия за летище, мога да направя доста добро предположение,защо, аджеба се е пръкнала предната статия, че и тая заедно с нея. На летището човек просто Чака и му е Скучно и това е абсолютно неизбежно. Няма значение дали е пет часа сутринта и вървиш спейки или седем вечерта когато всички са най-активни, дали ти остават петнайсет минути или пет часа до самолета, процесът е обвързан с чакане и, респективно – мислене. Дали ще си мислиш за мястото накъдето си тръгнал и хората които ще срещнеш, за финала на Шампионската лига, или за хлапето, което ръфа вяло сандвич с твърде висока цена на пейката срещу теб, или пък – за живота, велената, числото 42 и всичко останало – чакането е неминуемо обвързано с мислене. А хората не обичат да мислят излишно и всеки се оправя както може с всичкото това допълнително мислене – някой си нахвърлят умствено статии, други се опитват да заспят, за да го спрат, трети четат, четвърти си циклят, а пети просто си блеят.

Аз обаче, като човек който толкова често се озовава по летища, че му идеше да изкрещи след предната статия УЕЛКЪМ ТУ МАЙ УЪРЛД, си имам свое средство за справяне с чакането и произхождащата скука и ейсега ще ви го препоръчам. Всичко започна спонтанно преди десетина години, когато, забил нос в книга изпринтена от мен със супер-ситни букви на хвърчащи листи – чаках на огромна опашка на секюрити в безбожно ранна сутрин за някаква екскурзия. Книгата не беше много интересна, затова вяло се озъртах, отбелязвайки си механично някакви неща от обкръжението ми – полетите на таблото които излитат преди моя, венецуелските паспорти на групичката пред мен, ярко-оранжевата чанта на лелята след мен, последното повикване на полета за Малага, сърбането на кола някъде наоколо ми, притеснените погледи на венецуелчетата на чиито бординг-пасове пише Малага…А, О! Изведнъж разбрах, без да съм искал, че тия хора дето са пред мен, просто ей-така чакайки на опашка ще си изтърват самолета. Без въобще да мисля ги питах – това вашият полет ли е, и след първото кимване се развиках – “FLYING TO MALAGA” и ги хванах за ръчичка и тържествено ги поведох през цялата опашка директно най-отпред и пратих първия минал веднага да тича при стюардесата на гейт 3, да и каже, че и другите идат. Нямаха време за благодарности и за мен останаха едни спестени двайсетина минутки от прередена опашка и силното самодоволство от извършеното добро дело.

Брей, рекох си аз – колко хубаво било, човек да прави добри дела, особено пък на летище. Няколко месеца по-късно попаднах на разплакана леля в Мадрид, която беше се разплакала от собствената си невъзможност да се оправи с табелите. Успокоих я, че е съвсем нормално и я заведох до гейта и. После някъде срещнах баба дето не можеше да прочете буквите на ситното табло. На Лондон Станстед пък тичах през половин летище след девойка, изтървала пухкава розова шапка бягайки към гейт. Случаите зачестиха доста и, както си седях веднъж кротко на една Берлинска глупост, която смее да се нарича “летище” Шьонефелд – осъзнах, че наоколо ми цари пълен хаос, никой не знае кое къде е, табелките не са много ясни, хората са нервни, персоналът малоброен, полетите нагъсто… И тъй като имах три часа до полета, тръгнах наоколо, поупътих разни хора, намерих ръкавица и я върнах на малкия и собственик, носих куфарите на две мили бабки, помогнах на някакви хора с машинката за чек-ин, която и аз виждах за пръв път… Както и да е, не съм тук за да се хваля и да се изкарвам светеца закрилник на заблудените по летищата, това е просто страничен ефект на мисията, която имам с тази статия. Всъщност, както казахме вече, хората не обичат да мислят излишно за пътуването, за мнозинството от тях то е просто огромна, тежка и уморителна досада. Защо да мислят по време на него, нали вече са мислили веднъж преди месеци като са си взимали билета? Затова, по летищата е пълно с хора, които са заблудени, объркани, уморени или просто блокирали. Някои от тях много добре могат да се справят с проблемчетата и въпросите възникващи покрай пътуването – обаче просто не искат да си пуснат мозъка в обръщение; други летят за първи път в живота си, по принцип не са много оправни, или посто нямат ден. Всичките тия хора могат да бъдат безкрайно изнервящи за нас, опитните пътуващи, но могат да бъдат и една възможност да оползотворим времето изгубено в чакане по опашки и седалки така, че да бъдем полезни някому, вместо просто да гледаме кисело и да цъкаме с език. Затова, скъпи наши двама читатели, следващия път, като се озовете на летище – огледайте се, ама нарочно, забележете бабата дето се пули срещу таблото неразбиращо и ще и отнеме десет минути да го разбере, мернете човека дето се опитва да влезе с огромния си куфар в тоалетната, защото го е срам да попита някого да му го пази, ослушайте се закъде летят хората около вас и ако полетът им е преди вашия – просто ги пуснете напред, потърсете дали няма някой немощен дядо дето не може да вдигне куфара с подаръци за внуците, спрете заблудения “чужденец” дето е тръгнал право към менте-такситата и да, ако видите разплакан човек, предложете му малко шоколад, бисквита или там каквото имате, все има нещо. Всеки ще бъде доволен на малко внимание и евентуално помощ, а вашето самочувствие ще бъде добре начесано и денят ви доста по-приятен. Какво ни коства малко доброта? А когато някой ден тръгнете по летищата с изключително сприхаво бебе и изисквате търпението на околните или пък остареете и ви хваща от време на време деменцията, както си летите за Фиджи – можете с гордо вдигната глава да знаете, че напълно сте заслужили всичките добрини, които околните ви правят, кармата ви е чиста, ако мога така да се изразя (сериозно, мога ли? Аз в кармата не вярвам и сериозно за пръв път употребявам тая дума). Айде, стига сте чели глупости в интернета, дигнете погледа от тоя телефон и беж да помагате.

От летището

Станах пословичен вече с това, че не използвам в онлайн комуникацията си от тези изключително популярни модерни мърдащи пиктограми с кученца, котенца и всякаква друга гняс. Не толкова защото не искам, а защото не ги разбирам – какво точно иска да изрази събеседникът ми с нервно мигаща лисичка?! Ако му изпратя обратно кученце, каращо колело, или друго, което облизва екрана, как ще се възприеме това? Или на стикерче с лисичка трябва да се отговори само с лисичка – малко като черните нинджи? Означава ли поредица от стикери „нямам време, нито желание да си говоря с теб“ – или точно обратното?

Понякога ми се иска, обаче, да можех и знаех как да се възползвам от това нововъведение в комуникациите, защото думите със сигурност не ми достигат, за да опиша пълноценно обстановката на софийското летище (нека отново споменем, че официалното му име е „Враждебна“, ха-ха) преди най-ранните полети за деня. Преди време можеше спокойно да се каже, че никой с всичкия си няма да хукне да лети по хубав повод нанякъде в 6:05 сутринта, така че цялата полузаспала процесия от заминаващи за Германия корпоративни зомбита поне влизаше в някакъв сравнително лесно разпознаваем стереотип. Дълбоки сенки под очите, сиви – дали от недоспиване, дали от отвратителните неонови светлини – лица, отегчени до болка; тук-там проблясващо бунтовното пламъче на недозададения въпрос „Абе, аз действително ли толкова имам нужда от тази работа?…“; бизнес чанти, скъпи куфари за ръчен багаж, омачкани костюми, последни прозявки; професия. Сега обаче на Терминал 2 са нахлули и нискотарифните компании, а горе-долу по същото време като първия полет на Луфтханза се е появил и някакъв полет за Рим-Чампино. И това променя коренно картинката:

Пътуващи за първи път ентусиасти, лутащи се от кисел уморен служител към кисел уморен служител, за да открият откъде точно да си стигнат до полета. Нервно, но в същото време – развълнувано очакване, ококорени от интерес очи, едва сдържания кикот на простичката радост от живота, пътуването и възможността за никакви пари да видят нещо ново, чуждо и странно.

Розови куфари на цветчета, старателно заключени с катинарче от хора, които не знаят, че 1) ако желаят, митничарите могат да отворят всеки цип за секунди с помощта на прост химикал 2) това катинарче най-много да им потроши самите ципове, когато подхвърленият им куфар се приземи върху него. Но когато човек пътува с розов куфар на цветчета, той не мисли за тези досадни подробности – и с право! Розовото на цветчета прави всичко някак по-просто.

Лелки, изпреварващи половината опашка на проверката за сигурност с невъзмутимото обяснение „Ама ние сме с група, затова, извинете“. Разбира се, че сте група, и това се вижда отдалеч, но кажете, моля, къде да се денем ние, които не сме? После обаче в главата ми проблясват кошмарни картинки на изгубила групата си леля, която – прегърнала коленете си – се тресе невротично в някой ъгъл и вдига по тревога цялото летище, и си казвам – давай смело, не губи групата си, лельо!

Набит, нацепен, червендалест батка с прошарени коса и брада, мускули издуващи заплашително твърде малката тениска, обица на ухото, която някак си успява да му придаде още по-мъжествен вид… първо хлипащ, а след това откровено ревящ си със сълзи, докато като осъзнало се говедо в кланица безропотно, безизходно следва неприветливата върволица към детектора за метал. Защо си толкова тъжен, коравий батка? Коя отвратителна жена така те подреди? Дали и тя реве за тебе долу в чакалнята? Толкова много въпроси.

Междувременно, докато не без съчувствие размишлявам какво може да накара корав батка да реве в тълпата на летището, неориентирани, шумни туристки на малко-над-средна възраст ме връщат в реалността, чудейки се на всеослушание как така ще трябва да се разгащват, събуват и празнят джобовете, но резливата миризма на алкохол, с която ме обгръщат, ме кара да вярвам, че ще се справят някак и с това предизвикателство. Пет и половина сутринта е, по дяволите – и никой, който може да си позволи да се подкара още от това време, няма да получи състрадание от мен. Лешпери.

======================

“I just did a whole blog post and I didn’t say shit” – Eminem

Пак намесвам своя добър приятел Еминем, но този път, надявам се, без адвокатите му, за да приключа този несвързан, неводещ на никъде пост. Нахвърляните ми в около 30% будно състояние записки престояха на компютъра повече от месец; нямам абсолютно никакъв спомен къде съм искал да отида с тях, нито – каква конкретна история да ви разкажа. Може би  съм искал да запечатам с думи един от онези кратки, като цяло – незначителни, но въпреки това – забележителни моменти от живота ни, когато всичко е някак… объркано, по правилен начин. Може би просто съм търсил под вола теле. А може и да съм си спомнил онези думи на Bill Murray:

„But if you’re available, life gets huge. You’re really living it.”,

И да съм съм се опитал да бъда на разположение. Anyway, here‘s a zen panda.

Ей така да я докараш, батко

A cynic’s guide to dieting

Славой Жижкннакоеноангнжек харесва това

Не съм постил през живота си.

Освен един кратък, тъжен, гладен период на ориз и картофи по здравословни причини, не съм спазвал никаква диета, никога.

Не съм се опитвал да отслабна, нито да наддам.

Като цяло разбирането ми за ограничение при хранене винаги е било “колко се събира в корема”, а за “диета” – избягване на гадости като чипс, саламки (кренвиршки), лук, бамя. Това донякъде обяснява колко наивно, по детски, подходих към подхвърлената ми теория, че “слаб човек като теб може да се изцепи и изчисти за 2-3 месеца, стига само да ограничи въглехидратите”. Какво пък, казах си – обичам да си поставям трудни, безсмислени цели и да храня егото си от неразбирането, с което хората съвсем правилно клатят глави, когато им разкажа за тях. Колко трудно въобще би могло да бъде да се спрат едни глупави въглехидрати?

Оказва се – много. Колкото и да си мислите, че не преяждате с джънк и като цяло спазвате някакъв приличен режим, то вероятно консумирате поне една силно въглехидратна храна: картофи; кифли; банички; пици; (домашен) хляб; шоколад; тортички; вафлички; БИРА; ракия; натурални сокчета. ВСИЧКО, всичко, заради което си струва да не се храните от системи, съдържа в себе си прословутите въглехидрати, които иначе човек не забелязва, докато не реши да пренебрегне древния завет на учителя си по биология: “Всеки организъм има нужда от Б(елтъчини)М(азнини)В(ъглехидрати)”. Упоритостта ми обаче, както споменах, надминава здравия ми разум, и нищо не можеше да спре устрема ми.

В крайна сметка, мислех си, нито толкова сладко ям, нито толкова алкохол пия; а биричката вечер след работа така или иначе не се брои и всеки, който твърди противното, мрази живота. А и тази диета уж се спазва от всевъзможни спортисти, включително всеизвестните с това колко корави батки са (и колко обичат да го показват) кросфитъри. Това, което в детинския си ентусиазъм обаче бях пропуснал, е колко много време всъщност отделят спортистите на храненето си и колко малко на други, извънспортни неща. Най-голямата трудност при спазването на хранителен режим за моя огромна изненада се оказа не волята – все пак, ако си решил да правиш нещо, правиш го, докато припаднеш – а нуждата от предварителна грижа и планиране на всяко едно ядене през деня. Особено ако пържените без мазнина яйца всеки ден са далеч от представата ви за разнообразно, задоволително меню. Ставаш сутринта, едва гледаш, искаш просто да намажеш филията с нутела и да тичаш към работа? Съжалявам, приятелю, трябваше от снощи да се сетиш да си свариш яйца и да напазаруваш плодове. Идва време за обяд в офиса и ти искаш да се придържаш към новия си режим? Заповядай пържени картофи като гарнитура към всички възможни ястия, които можеш да си поръчаш. Защо не си носиш в кутии?! Избутал си деня, след старателна служба на боговете на капитализма цял ден се прибираш претрепан и прегладнял с желание просто да се опънеш на дивана и да си поемеш въздух? Ха, а кой ще ти сготви здравословната храна, която не трае в хладилник и трябва да се приготвя всеки ден, лешпер долен? И не, тази бира, с която искаш да удавиш опънатите си нерви в пенливо спокойствие, по-добре въобще не я отваряй. Тъжен, изнервен, със стържещ стомах, четеш в интернет как всъщност здравословният начин да си набавяш енергията е чрез плодове и зеленчуци, а някакви хора с възторг разказват колко леко им е и колко прекрасно се чувстват, откакто не се тъпчат с ужасяващите глутеносъдържащи продукти. Хрупаш по цял ден банани, ябълки и ядки като павиан в зоопарка (здрасти, Иване), и въпреки това си оставаш гладен. Какви количества плодове и пилешко филе поглъщат тези хора въобще?!

…издържах около седмица. Вашият скромен автор, уважаеми наши няколко верни читатели, не притежава нито метаболизма да се изхрани с плодове и ядки, нито мотивацията да се самонаказва, а още по-малко иска да пожертва няколкото си вечерни часа трепане на компютърни човечета за старателно подготвяне на храна за следващия ден. Въпреки всичко в тези си няколко гладни дни, като едни истински раннохристиянски отшелник, достигнах до прозрение: ако човек се обича повече, отколкото е суетен, то плочките на корема не са за него; ако предпочитате да сте щастливи и общуването с другите хора да не страда от гладната ви киселост, носете с гордост паласките си; ако не сте затормозяващо дебели (“пълнички” ;)) или пък здравето ви не го изисква, carry on, my wayward son, there will be peace when you are done. Човешкото щастие, като му теглиш чертата, излиза обратнопропорционално на тормоза, който си причиняваме сами. Зашеметяващо прозрение, знам. Явно трябваше по-рано да се отдам на пост и молитва.

Няма панда за край, защото те са гадни вегани-суровоядци така или иначе.

The struggle is real

Are there any strugglin` mothafuckas out there?

 

Искам да съм от онези яките мацки с клинове, чиито шарки приличат на експлозия в космоса. Косата ми да е загладена по оня начин, който само избрана част от момичетата постигат (сега тука ехидно някой отбелязва „нарича се преса“ – еми да, ама отказвам да повярвам, че може да се постигне такъв ефект на жизнена и права коса с преса всяка сутрин, не стават ли сухи or some shit), да нося прилепнали тениски без проблем, да се храня добре, да нося винаги със себе си сурови бадеми, кожата ми да е винаги копринена, и да излъчвам онази непринудена нежност, която съм виждала да постигат и най-простите селски пръчки с речник от 300 думи. Продавачки, проумоутърки, офис-лисици, рецепционистки, учителки, шофьорки, танцьорки, ватманки, някви на касата на Мтел, някви на касата във Фантастико – навсякъде има подобни примери. Добре де, не съм виждала загладени ватманки и шофьорки, но съм сигурна, че съществуват.
Подобни желания формирах още в пети клас, когато за пръв път се записах на спорт. Тренирах лека атлетика два пъти седмично и си спомням, че очаквах всяка тренировка с погнуса. Със съученичките ми ходихме две спирки пеша до залата, без минерална вода и без телефони. Сигурно е било 2001-ва. Спомням си колко гадно беше в пети клас- записаха ме в математическа паралелка и там изкарах първата и единствена тройка за годината (Беше смразяващо чувство, но го понесох с увереността, че никога няма да се разберем с пустата математика. Донякъде така и стана – не ме търси за помощ, ако си петокласник. Едни дроби не мога да умножа, без да се обърна за помощ към Гугъл.).
Освен че не пих вода, и тренирането ми беше досадно и мъчително, постигнах един дребен, но неочакван успех.
Станах първа от момичетата по скок със засилка. Заслугата я приписвам изцяло на разходките си из природата, нещо, което обожавам и ще правя подобно на дядо ми – докато не ме хване рак, или някаква друга болест, дължаща се на нещата, без които сякаш не мога: алкохолът, цигарите, любовните драми, шоколадовите изделия и anxiety-то, което се появи в късния пубертет и с което явно ще се боря до гроб.
Това постиженийце, да надцакаш някого с физическата си дейност, беше прекрасно. Прояви се месеци след страданията в залата, съставени от най-разнообразни дейности: обиколки, овчарски скок, скок от място, гимнастика, хвърляне на топки, хващане на топки, удряне на топки и rage quit-ване…
Да видиш резултат от монотонните упражнения- безценно.
Но за да видиш резултат, трябва да положиш усилия. А усилия полагаш, когато нещо ти харесва.

 

Започнах да увирам за идеята да се отърва от излишните мазнини някъде по това време.
Пубертетът ме дари с практично тяло. Сравнявайки се с останалите момичета – нещо, което ВСЯКА ЕДНА ЖЕНА ИЛИ МОМИЧЕ ПРАВИ, заради което съществуват и бая от драмите по света – реших, че каквито и проблеми да имам, са всъщност смешни и нищожни, и ще направя непостижимото – ще се радвам на тялото си, че е такова.
Естествено, трябваше да минат още пет години, за да проявя наченки на това самохаресване. Силен скок дадоха и първите ми score-вания с противоположния пол: забих се с най-хубавото момче от целия випуск, поне в моите представи.
Имайки предвид, че винаги съм попадала в графата „слабичка“ (особено сред бабите, щото те са екстремни), проблемът с тялото реално не съществува за широката аудитория.
Тайната е семпла: прикривай се добре.
Една широка тениска, едни тесни дънки, едни кецове. Повтаряй тази мантра, докато чакаш да стане някво чудо и да смъкнеш пет кила от стрес, от грип, или от най-невъзможният блян на хоризонта: когато станеш пълноценен фитнес плъх.
Но да се върнем към мотиваторите. За да искаш да си fit, трябва да има основателна причина. Типични причини за едно момиче могат да бъдат:

 

1. Разбито сърце.

Гимназиалната ти любов къса с теб, защото тайно все се връща при неговата гимназиална любов. Не ти казва истината, а те френдзоунва. Чувстваш се недостатъчно яка и оборотна – съответно имаш нужда от makeover.

2. Искаш да се видиш с плочки.

Всеки трябва да се види с плочки, за да почувства какво е да не ти се налага да криеш аквариума. Някои го постигат млади, после с възрастта метаболизмът им намалява и намалява, докато вече просто не могат да си позволят да ядат баница.
Други пък никога не са имали такива, но биха искали да видят какво е, поне веднъж в тоя пуст живот, майка му да еба.

3. Искаш да живееш дълго.

Хахахахаха. Хахахахахахахахахахахахахахахахахаха
Ок де, това е добра причина. Бидейки здрав, помагаш на тялото си да се запази за повече време. Помагаш на бъдещите си деца. Даваш пример на останалите.
Забелязвам как като някой ядовно яде ябълки на работа, заразата обхваща околните бюра. Така че по тази логика, ако болшинството се хване да ходи редовно на спорт и яде здраволсловно, шансът да си помислиш отново дали да си купиш вафла в обедната нараства стремглаво.
Но хайде да си го кажем честно- кой спортува и яде полезни храни само и единствено за да е здрав? Сещате ли се последното изречение в „Адвокат на дявола?“

4. Vanity, definitely my favorite sin.

Фит сме, защото получаваме положителна обратна връзка от околните. Най-вече ни интересува мнението на противоположния пол. Живеем за него. Живеем за завистливите погледи, за комплиментите, за успеха в завоюването на колкото се може повече сърца.
Искаме да постигнем съвършенство. Но има нещо сериозно объркано в цялата система, и то не е случайно объркано, а умишлено до такава степен, че да те хване шубено, че няма изход. Нарича се реклама. Нарича се медии. Нарича се модна индустрия. Целта им е да те направят нещастен, за да купуваш повече. Целта им е да ядеш сладко и да пиеш газирани напитки, а после да платиш за спорт и дрехи. Кръговратът на 21-ви век: кликни тук, подай лайк, харесай ме, купи ме, чукай ме.

Изход от ситуацията има само и единствено когато осъзнаеш що за глупости са всички тези неща и че vsichki 6te omrem.

Така че можеш да бъдеш каквото искаш, стига това да те кара да се чувстваш щастлив.

И ако това е да имаш хубаво тяло, давай смело.
Ако това те кара да се чувстваш щастлив, давай смело.
The struggle is real, но трябва да има добър и смислен background.

 

Трудността при цялата борба да си fit е, че трябва да си избереш твърда посока, която да следваш. А в хаосът от информация- статии как е хубаво да консумираш това, последвани от статии как това нещо ще ти доведе рак, в един момент си изправен пред порция домати и се чудиш „абе нали не беше полезно да се яде това вечер“, посягаш към чаша с мляко и се сещаш „ абе това не беше полезно също“, посягаш към ябълка „ о неее, в нея има много захар“, накрая просто се хвърляш към чипса и теглиш майна на всичко.

Това е реалността – хаотична и препълнена с мнения от „експерти“. Но имаш ли желание, което се състои в пакт със себе си, без разсейващите елементи на околния свят, там вече ще има неминуем прогрес. Успех на всички, запътили се сами натам.

софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.