Марокото III

Eто тук са епизоди 0-1 и епизод 2

Епизод 3: Казабланка, или защо Холивуд лъже, но въпреки това е прав

Разказа за Казабланка трябва да започна с две срамни признания.

Срамно признание 1: Като истински американски турист, всичко, което знаех за Казабланка, се изчерпваше с филма и песента. Песента е доволно тъпа, а филмът въобще не е сниман там. Не знам защо си мислех, че градът ще има нещо общо.

Срамно признание 2: Не се сетих колко важно събитие е петъчната молитва в мюсюлманските страни, заради което въобще не бях съобразил, че планираното посещение на голямата джамия не бива да е точно тогава.

За повече shits & giggles, това второто го разбрахме в сряда вечер – преди планираното отпътуване към Казабланка. Ето тук Мохамед (истинският – не този фалшивият от първата вечер) беше свършил много добра работа, купувайки ни билет за влак 1-2 часа по-рано отколкото го бях помолил. Дали защото не ме беше разбрал, дали защото искаше да му се махнем от главата по-рано, но в крайна сметка по разписание пристигахме на централната казабланкска гара в 12:36, а последният тур на въпросната голяма джамия – Хасан II, една от много малкото в страната, която допуска посетители, и горе-долу единствената забележителност в 6-милионния град – в четвъртък беше от 14:00. На другия ден: петъчна молитва, неверници спират да се допускат към 11, въобще – ранно ставане и риск въобще да не се вредим. Значи трябва да е четвъртък.

Влакът взема, че сцепва минутата и пристига точно в 12:36. Сбогуваме се набързо с разговорливата канадска двойка от купето и включваме нашите специални Мега-Бързо-Оправящ-Се-В-Транспорта-Мен ™ сили. На изхода на гарата ни посреща таксиджия-копърка, без да му мигне окото ни поисква тройно пари, но ние Нямаме Време! Мятаме се в утрепаната му Дачиа, той геройски се справя с обедните задръствания в мегаполиса и ни стоварва в хотела към 13:00. Изкарваме луд късмет с говорещата добре английски рецепционистка (с другия се разбирахме със знаци), обясняваме ѝ ситуацията, тя прибира куфарите ни в сервизното помещение и ни вика такси за джамията. 13:25 сме на мястото. Мега-бързо-оправящи-се-в-транспорта-пипъл!

Джамията е впечатляваща. Наистина, безусловно, безмилостно впечатляваща.

210 метра. Най-високото минаре в света и първото с асансьор за мюзеина

Джамията, също така, е затворена. Поради някаква все още неразбираема за мен схема часовете на туровете не се обявяват в местно време, а в някаква странна комбинация от зимно, лятно и GMT време. Важното е, че турът е чак в 15:00, музеят, където продават билети, е в обедна почивка, и ние не просто сме навреме, а сме подранили. Дори пак срещаме нашите канадски приятели, на които сме пуснали мухата, че в Казабланка все пак има какво да се види, ако побързат, и не е нужно да се придържат към утвърдения маршрут влак – хотел – летище.

За самия тур… отново ще оставя снимките да говорят. Вижте я, само я вижте. 25-годишна красавица на брега на Атлантика.

Може да е съвсем нова, но тази джамия за мен остана най-интересната забележителност, която видях по време на цялото пътешествие. Предвид че настоящата кралска династия в Мароко не страда от ниско самочувствие и всеки крал кръщава на себе си, каквото построи, то Хасан 2, бащата на сегашния, категорично е ударил в земята дядо му Мохамед 5 (на когото е кръстено летището). Очакваме да видим с какво Мохамед 6 ще се прояви.

След посещението на джамията се озовахме в ситуацията, за която ни предупреждаваха: онли бизнес, нот фор турист, уот ду деър? Ами, няма кой знае какво. Има прекрасна променада по брега на Атлантическия океан, по която няма даже сладолед откъде да си купиш, която преминава в ужасен крайбрежен булевард, който – както повечето неща в Казабланка – въобще не е правен за пешеходци. Ето няколко други примера:

След около час под африканското слънце (споменах ли колко е разумно да се отиде там в по-хладните месеци?) стигаме до полуготов мол, около който се е оформило малко Ориндж Каунти с големи къщи, бели дувари, скъпи коли и палмички – пак без тротоари и пак с доста творческо разбиране за правилата за движение, нека не се унасяме. Ориндж Каунти, от своя страна, като отрязано, свършва в това:

Не, това не са останките на Блок 20 в Ямбол

А това, което следва, е квартал с панели, разбити коли, клечещи по бордюрите сърдито гледащи младежи по джапанки, каручки с изстрадали под слънцето зеленчуци насред улицата, многобройни магазинчета за телефони (фън факт: в Мароко не срещнахме нито един айфон)… Въобще всичко това, което в България бихме нарекли “гето”. Включително с драсканиците ФЪК ДЪ ПОЛИС по стените и купчините боклук на странни места. От онези квартали, където много ти личи, че не си местен, и те е малко страх да се спреш да снимаш. Втория път след медината в Маракеш, когато се почувствах не в безопасност.

Прибирам се в хотела умислен. Казабланка не е нищо от това, което съм очаквал да видя, но е повече отколкото съм очаквал да видя. Не съм видял туристически чар или курортна лежерност; градът със сигурност има потенциал за тях, но е зает с твърде много други неща, за да се замисли как да бъде по-красив или по-привлекателен. Навсякъде се строи много здраво – може би след 10 години? Казабланка няма и мистериозната емигрантско-контрабандистка романтика, за която ни лъже Холивуд. Това, за което Холивуд обаче е прав, че не можеш да си тръгнеш оттам същият. Мен лично този огромен, прашен, задъхващ се и задушаващ град, ме промени. Не, чар и романтика няма, но има… пълноцветност.

Маракеш е като изложба за туристи, които търсят някаква хипстърска автентичност; сякаш нарочно продължава да се държи по-грубиянски, по-неприлично, отколкото може, за да намерят туристите точно онова, което са дошли да видят. И да преживеят в относителна безопасност екскурзия, за която после да могат да разкажат, че е встрани от утъпканите пътеки.

Казабланка от своя страна е по-… истинска. Мръсна, неуредена, отблъскваща, твърде индустриална, за да ѝ пука дали ще вземе парите на бледоликия (не че таксиджиите не са измамници до последния). В Маракеш бях по-спокоен, макар че местните ни обсаждаха много повече; в Казабланка се чувствах анонимен като във всеки голям град, но и същевременно повече нащрек. В Маракеш едва ли бих се върнал, защото мисля, че видях, каквото имаше да се види, и не останах очарован; в Казабланка бих отишъл пак след 10-15 години, за да проверя до какво е довело цялото строителство на Мохамед 6 – пък и да опитам да намеря дълбоката следа, която оставих там:

Не, наистина, кой оставя мокър цимент на тротоара без никаква маркировка?

Това е то за Марокото, уважаеми наши трима читатели. Хубаво е да се отиде дотам, но още по-хубаво беше да се прибереш. Дотолкова, че когато кацнахме в Мадрид, аз се почувствах толкова… домашно. Всичко си беше толкова наше; друго си е Европата. Понякога имаме нужда от напомняне колко много имаме и колко малко му обръщаме внимание.

Марокото II

Ето тук са епизоди 0 и 1

Епизод 2: Плащай, бледолики

След Джемаа ал-Фнаа културният шок ни идва малко в повече и решаваме да посветим следващия ден на по-конвенционален туризъм, отправяйки се към музея на Ив Сен Лоран и съседните му Мажорелска градина. И двата обекта се на намират на Ив Сен Лоран авеню и въобще местните са се постарали да отдадат достатъчно почит на един от хората, допринесли най-много Маракеш да бъде толкова популярен сред европейските туристи. Една негова фраза, която запомних от музея му: “Маракеш ме научи да ползвам цветове; преди това работех предимно с черно и сиво”. Допускам, че Маракеш, който младият моден гений е посетил, е изглеждал различно тогава; защото цветовете, с които аз ще запомня “червения град”, са строително сиво и прашно жълто. Това особено се набиваше на очи, пресичайки легендарната медина на път към музея: поне по това, което успях да забележа, споделяйки вниманието си между гугъл мапс в ръката си, дърпащите и подвикващи ни продавачи и налитащите ни мотопедисти.

Музеят… ставаше. По думите на професионалистите сред нас: е бил разочароващ, но за аматьори като мен беше образователен. А и имаше оригинал на Кристо в една от залите. Ето, вижте:

Яко, а!

След музея правим и една бърза разходка в съседната градина, която е… ами градина. Имаше и фонтанче и рибки, и около 500 посетители едновременно. И големи кактуси. И… толкова.

Едва е обяд, а ние сме приключили с основните цели за деня. Маракеш е голям, но не – огромен, и напук на настойчивите бибиткания и подвиквания на таксиджиите решаваме да опънем един пешеходен тегел през новата част на града. Друг изненадващ факт за Мароко: независимо дали в нова или стара част, заведенията са твърде малко! Не знам дали е свързано със забраната за продажба на алкохол, с благосъстоянието на жителите или с културна разлика, но е факт, че намирането на място за хапване или пийване в Мароко се оказа значително по-трудно отколкото наличието на туристи би предполагало. Единствено по-често се забелязват кафенета, но те са поне неформално ексклузивно мъжка територия и не предлагат нищо за ядене.

С достатъчно упоритост успяваме да намерим обяд, облажваме душата с традиционните магребски гювечета (тажин), поглъщаме още един чайник ментов ерзац-алкохол и решаваме да оползотворим последните работни часове на деня с посещение на първия от двата големи дворци в града: Бахиа. Не мисля, че има смисъл да преразказвам, ето ви няколко снимки:

Нагледали се и находили се решаваме, че е време да приключваме туристическия ден и се отправяме към хотела. Но съдбата или гугъл мапс си знаят работата! Най-краткият път минава през поредната тясна уличка с много, много магазинчета – и тук се срещам с Чайника! Чайникът, който търсех. Да го придобия, разбира се, въобще не се оказва толкова лесно…

Сигурно всички сте чували как в арабските страни винаги и за всичко можеш, и трябва, да се пазариш? Ами, вярно е. Задържам се пред Чайника си точно около 20 секунди и отнякъде до мен вече е цъфнал изключително усмихнат черен господин, който се опитва да познае дали сме: италианци, испанци, гърци, турци… За България, разбира се, не е чувал, но пък неразумно твърди, че е верен фен на Барцилона. След като не успява да се сети кой е Стоичков, вдига ръце и си признава, че всъщност е от Сахара и въобще никакъв футбол не гледа, защото няма къде… но пък ако искаме може да ни организира някоя тънка екскурзийка да видим пустинята?

След като сме се опознали от благоприличие, пазарлъкът започва по същество. Господинът поисква за Чайника и 4 чаени чашки към него 600 дирхама (около 60 евро), смеем се заедно на добрата му шега, и продължаваме с безочливо дърпане на цената нагоре и надолу, докато накрая не си тръгвам с въпросните срещу 40% от първоначалната сума – и с едно мазно, лепкаво чувство по душата си.

Пазарлъците действително са част от културата там, като срещнахме няколко различни подхода: от ведро изчисляване на средноаритметични стойности до имитация на честолюбива обида от ниската цена, която сме предложили. Мога да потвърдя съветите, които се срещат в интернет: не се стряскайте от първоначалната цена; бъдете учтиви, но твърди; забавлявайте се и не го приемайте навътре. Цялата схема се крепи на нежеланието на “западняците” (ние сме им на изток; но все пак сме западняци) да се разправят и на възпитанието им, че да се подбива цената е обидно за другата страна. Нищо подобно: с арабите бъдете араби и те ще ви се радват повече! (може и да ви смъкнат още от цената, ама не е много вероятно). Също както и с трафика, да се пазариш за всяко нещо, което искаш да си купиш, за да не бъдеш безбожно одран, е уморително. И предвид, че в крайна сметка всички се съгласяват все на около 40% от първата си цена – кому е нужен целият панаир?! Но може би и това е част от “екзотиката”, която продава.

Най-доброто обобщение на пазаруването и пазаренето в Маракеш даде Катя насред една от поредните “търговски улички”: Плащай, бледолики…

Трофеят ми от неравната битка с обръгнал маракешки търговец

След стегнатото обикаляне през първия ден в Маракеш, програмата за втория е доста по-свободна. До обяд сме минали през двореца Ел Бади и Саадитските гробници, които сами по себе си оправдават дългия път доста повече от Мега-Битака и “екзотичните” пазарлъци по сергиите. Макар и двете да са построени като далечен отзвук от мавърското великолепие, което може да се срещне из Испания, те във всеки случай си струва да се видят, особено през по-хладните месеци (това да идем през март беше чудесна идея). Ето ви още малко снимки:

Тук някъде се роди великолепната идея да прекараме следобеда в Ботаническата градина. На картата изглеждаше достатъчно близо и предлагаше голямо, зелено пространство, където да седнем на спокойствие, да хапнем и въобще – да му олабим по арабски. Само че, както казва редакционният колега, “Това е Африка. Защо сте очаквали нещо да е лесно и логично?”

Пътят дотам минаваше през медината. Както се оказа: през Нетуристическата част от медината. Там, където живеят бедните местни. Където туристи не ходят. Откъдето и да минехме, събирахме подозрителни погледи; никой не се опитваше да ни продаде нищо; единствените, които ни обърнаха повече внимание, бяха някакви местни гаменчета, опитващи се на развален английски да ни прекарат по схемата “О, изгубени бледолики, къде сте тръгнали, там няма нищо, дайте ние да ви заведем, където трябва”. Първият от двата пъти в Мароко, когато се почувствахме наистина застрашени и когато осъзнах, че сме много, много далеч от вкъщи и реално нямаме особена идея какво правим, нито има кой да ни помогне.

По възможно най-бързия начин се измъкнахме от лабиринта тесни, недружелюбни улички и… се озовахме на огромен площад. Ето на, вижте:

Големият дувар вдясно е “Ботаническата градина”

Това, което не виждате, са едни други други големи дувари по-надясно, пред които стои военен караул с автомати. Тях не посмях да ги снимам. Решаваме, че въпреки всички свидетелства срещу това, тази огромна зелена площ от картата няма как да не е пригодена за посетители, и тръгваме да обхождаме зида, търсейки вход. Ами, няма вход. “Ботаническата градина” на Маракеш се оказва оградена с 3-метров зид маслинова горичка. Вход няма. Туристи няма. Има военни джипове и автобуси с униформени хора с пушки, влизащи и излизащи от необозначено на картата място встрани. Обикаляме около половината от зида и стигаме до мрежеста, много затворена порта. Както разбираме по-късно от интернет: водеща към “посетителската” част на градината, която съдържа кал и мръсна локва с изстрадала риба вътре. Няма ботаническа градина. Прибираме се пак пеша, гладни и посърнали, под учудените погледи на местните, този път избирайки огромния, мръсен булевард вместо тесните, забутани улички. Европа е много, много далеч … и ми липсва.

На другия ден си тръгваме от Маракеш със смесени чувства. Получили сме прилична доза културен шок, посетили сме наистина различен свят, почувствали сме се изгубени и намерени, купили сме си ръчно изработени чайник и чехли, цапали сме из мизерията и калните вадички на стария град и сме обикаляли мраморните подове на старите дворци, видели сме част от истинското лице на живота в Африка и сме усетили на гърба си какво е да си “богат турист” в бедна страна. Плащай, бледолики…

А сега е време да се натоварим на влака, който за наш срам е много по-чист, бърз, стегнат и точен от тези на БДЖ, и да се отправим към икономическото сърце на Мароко: Казабланка. Или както е известна сред местните “Казабланка? Каза онли бизнес, но турист. Уай ю гоу деър?”

Марокото I

Епизод 0: Лондон, или едно трудно потегляне

Да се стигне до Мароко от България не е най-лесното нещо на света, но признавам, че може би има и по-оптимални начини от да се прелети през Лондон за по-пряко. В хороскопа ми за 2019 обаче пише да загърбя всякаква претенция за рационалност (глупости, не пише нищо такова и всъщност нямам представа какво пише въобще) и затова София – Лондон – Маракеш – Мадрид – Лондон – София ми се стори като достатъчно разумен маршрут за първото ми африканско приключение.

Всъщност Марокото ни с Катя е една добре отлежала екскурзия. Както с виното и киселото зеле – хубавите неща не могат да станат просто ей така: иска си чакане, баене, няколко грешни опита и в крайна сметка доверяване на вселенските сили, че си знаят работата.

Бритишеъруейския Еърбъс, в този контекст, беше някак твърде обикновен. Вярно – от по-старите обзавеждания на кабината, понеже никой не си хаби новата техника за нелъскави линии (малко като софийския градски транспорт), но освен набиващите се на очи тежки, сериозни туристически обувки на голяма част от пътуващите, човек трудно можеше да познае, че не отлита за една бърза водка в Полша.

Докато дискутираме житейските си избори и дали сме сбъркали, тръгвайки с гуменки към Африка (не бяхме; в градската част на Марокото гуменките вършат работа, но вечна слава на онзи незнаен интернет-пътешественик, който беше препоръчал да не си и помисляме за отворени обувки), някак незабелязано минават около 45 минути от натоварването ни в самолета. Различни хора със “светещи жилетки, що сте толк’ва нервни” се качват и слизат, ние все така не потегляме, докато накрая капитанът на полета почти извинително обявява, че този самолет няма как да излети поради технически проблем, ама да си кротуваме, може да ни намерят друг.

Минава още половин час, друг самолет се намира, разтоварваме се, нареждаме се отново за чекиране, натоварваме се, казах ви, че нищо не става лесно и от пръв път!

Бритиш са се разбързали, все едно ще имат да плащат хиляди паунди неустойки, ако закъснеят с повече от 3 часа, така че с минимални забавяния ние вече сме на път! Нещата отиват накъмто 2 часа закъснение, което означава, че А) няма да има неустойки Б) никак не е сигурно дали Пиер-от-Хотела ще ни чака на летището, както сме се уговорили.

По пътя ни обясняват, че предишният самолет не е допуснат да лети поради съмнения за канализацията на тоалетната, така че успокоени, че сме избегнали фекално бедствие, ние се отдаваме на мисли за пясъци, камили, килими, ефендита с наргилета, живописни магазинчета, прегърбени от времето дувари, дворци със султански разкош, тайни градини, арабско спокойствие и мъдрост и въобще всичко, което от повече от 50 години продължава да дърпа тълпи европейци към ръба на великата пустиня.

Междувременно се е стъмнило. Колко точно се е стъмнило разбираме, когато наближаваме, а след това и кацаме в Маракеш. На земята потвърждаваме това, което малко ни е учудило от въздуха: летището е тъмно. Много, много тъмно.

Ами, добре дошли в Африка.

Епизод 1: Маракеш, или как хипитата съсипаха хипстърията

Летището на Маракеш може и да е тъмно отвън, но веднъж влезете ли в терминала, нещата придобиват далеч по-европейски вид. Всичко е новичко и лъскавичко, табелите са изобилни и на няколко езика, интернетът е наличен и бърз, а персоналът носи изрядни униформи. Впечатлението, че “то тук си е почти Европа” трае някъде докъм митницата: където за пръв път осъзнаваме, че тук никак не е Европа. Дълги, бавни опашки, 3-4 различни контроли, анкетни карти, паспорти, визи, печати… Толкова отдавна беше, когато пътувах към Бремен, преди да стана гражданин на ЕС, че бях свикнал да приемам за даденост колко лесно се минават европейските граници.

Веднъж измъкнали се от тази досада намираме човека от хотела, който подминава с насмешка въпроса ми дали е чакал дълго, завежда ни до черния си джип, поздравява ни с добре дошли и ни подкарва към града. Тук вече сред нас почва да се настанява културният шок. Топло е, палми край пътя; джамии; и всеки кара като самоубиец.

Може би това е мястото да разкажа малко за трафика в Мароко. Взели сте наскоро шофьорска книжка в малкия си роден град и изпитвате панически ужас от шофирането в София, а след първия път, когато ви се случи, сте слезли от колата разтреперен, обезводнен и с остра нужда от бира? Е, нека потвърдя: София все пак Е Европа. Маракеш, и Казабланка в последствие, … са Африка. Правилата за движение са напълно пожелателни. По дяволите, дори посоката на движение е напълно пожелателна, ако на някого му е по-удобно да прецапа през насрещното. Пресича се на сляпа вяра в бога и най-добре – плътно прикрепен към някого от местните, които или също са самоубийци, или притежават някакво свръхестествено умение да виждат пролуки в безкрайните колони коли, каруци и… мотопеди. Божичко, мотопедите. Дори когато сте се забили в най-малката и крива уличка в медината и си мислите, че тук просто няма как да мине каквото и да било превозно средство, край вас профучава мотопед, обязден от малолетно, ухилено до уши мароканче без каска… и със сигурност без книжка.

Спокойно кръстовище

Mad Max: Morocco е положението. За 3 дни в Маракеш станахме свидетели на ПТП с мотопед и джип, в което никой не беше пострадал при самото ПТП, но се очертаваше да се случи в разправията между водачите им; и може би по-абсурдното почти-ПТП между файтон и Рено Клио, при което конете противно на физичните закони някак успяха да не се покатерят върху покрива на малкото автомобилче. Нека насред този изначален хаос не пропуснем и немалко туристи с коли под наем, които нагнетяват допълнително обстановката, опитвайки се да се движат по правилата, познати им от родните им страни. Като пешеходец в Мароко се чувстваш непрекъснато под напрежение и с неясно чувство за дебнеща опасност, дори и да посвикнеш и да спреш да забелязваш конкретните детайли.

Но обратно към пътуването. Влизаме в стария град. Човекът с джипа спира в тъмна уличка до някакви кофи с боклук, звъни на Мохамед, говорят си на арабски, след малко Мохамед (по-късно разбрахме, че това не е бил точно Мохамед, но това няма значение) идва да ни вземе и поемаме след него сред калдъръма и мотопедите. Внезапно свиваме в тясна, напълно тъмна уличка, спираме се пред необозначена врата, нашият водач се усмихва извинително, че не може да намери ключовете си в мрака, и след още няколко опита ни въвежда във вътрешното дворче на риада, който сме избрали за нощувка. Тук за пръв път се срещам с местните чайници от ковано желязо и още по-важно – с местния силно подсладен ментов чай. В държава, където се оказа, че трябва “да познаваш хора”, за да се сдобиеш с алкохол (аз не познавам), този ментов чай беше моето спасение в дългите безалкохолни дни. Чаят е придружен от селекция марокански сладки, също задължителна част от диетата ми в следващите дни и, според мен, една от основните причини защо видях толкова малко хора със здрави зъби там.

Изяждаме сладките, изпиваме чая и решаваме, че това не е добра вечеря – така че по съвета на нашия домакин се отправяме към централния площад, където било хем вкусно, хем евтино, не като по “скъпите туристически места”. Въпросният площад, Jemaa Al-Fnaa, се води забележителност на ЮНЕСКО, счита се за задължителна част от всяка екскурзия в района, присъства в няколко книги и безброй разкази за екзотиката на Маракеш. Поглеждайки назад, изненадан съм, че съм се вързал на този хайп и наистина не знам защо съм очаквал да се почувствам едва ли не като Харун ал-Рашид от 1001 нощи. Вместо това се озоваваме на огромен битак, където от всички страни налитат всевъзможни викачи, препречват ти пътя и се обръщат към теб на “братко”, “сестро” и “уважавайте местните традиции, не може да ме буташ”. Ако бях получил по 1 евро за всеки път, когато някой от тях ми каза, че съм кльощав и имам нужда от храна, галейки ме по корема и дърпайки ме към съответната му скара, може би нямаше да се почувствам толкова излъган от безбожната цена, на която ни продадоха сушени плодове на същия този площад.

В интерес на честността решихме да го посетим веднъж и по светло –понеже, пак според възторжените разкази, битакът се променял поне 2 пъти в течение на деня. Ами, на светло е същото – само че не те викат да ядеш кебапчета, а да се снимаш с някого, да си купиш патъци или да ти нарисуват нещо с къна по ръцете. И боклукът по земята е още по-видим. След втория си опит решихме да го заобикаляме колкото се може по-отдалеч.

Ако и някога това място да е било наистина магическо, в което искрено се съмнявам, днес е просто огромен капан за туристи. Автентичност в него не е останала; напротив, напомня на всяко едно пренаселено с туристи място, където преживяването е опетнено, или направо заменено, от опитите да се измъкнеш от там, без някой да те излъже или обере – с или без твое участие.

Следва…

33 след 33

Мило дневниче, колко пъти вече се измъквам от творчески запеци с толкова лесните за създаване списъци?

Няма значение!

Добутах и аз до т.нар. Христова възраст, след която човек няма абсолютно никакъв шанс някой да го нарече “баткото”, да мине за “младеж” или пък да излъже някого да го пусне някъде със студентско намаление (даже би ми било неудобно).

Този, също т.нар., разцвет на силите; митичната възраст, през която се очаква всичко да ви се получава, всичко да знаете, всичко да можете и като цяло, ако сега не се справяте с нещо – просто забравете, никога няма да стане по-добре.

Въобще – защо не се откажете? Във всяка една възраст ще има някой малко по-стар, но не задължително по-мъдър, ваш приятел или роднина, който да ви напомни, че нещо не сте успели, нещо не е както трябва. Това е сърцето на прогреса! Да сме недоволни, да ни липсват неща! Видели ли сте доволен примат да еволюира? Доволна риба да си стори крачка и да излезе на сушата? Доволен flat earth-аджия да оцветява блокче с картинки с прибран език?

Така си и мислех. Затова в чест на всички недоволни хора, като поздрав към всички с графици кое и кога се полага да сте извършили, като спомен за едни съвсем нелоши 33 години, ето ви 33-те неща, които така и не успях да свърша през тях.

  1. Да се оженя. The big one, за който ви натякват всички. И по-добре. Ако имаше ергенски данък, с удоволствие бих си го плащал.
  2. Да се възпроизведа. Може би по-добре. Светът има ли нужда от още малки гадни нърдове?
  3. Да се науча да паркирам успоредно. 15 години (на хартия) шофьорски стаж и все още всеки един мой опит е съпроведен с едри капки студена пот по гърба, поне 4 отчаяни маневри и, в някои случаи, ръкопляскания от случайните наблюдатели на зрелището.
  4. Да сменя между 7 и 12 местоработи. Всички коучове, инфлуенцъри и др. обикновени безделници ни обясняват как повече от 2 години в една фирма ви обрича на застой и бавно потъване в нерелевантност. Виня смартфоните.
  5. Да разбера защо хората пият шотове. Не, наистина, защо?
  6. Да остана в крак с музикалните тенденции. Бритни и Еминем все още са актуални, не?
  7. Да изслушам цялата дискография на Frank Zappa. С Bowie се справих навреме, на косъм, но Заппа… Поолял си се е с творчество човекът.
  8. Да открия Джизъс. На неговите години станах, все още гледам на цялото като на някакъв вид продължила достатъчно дълго practical joke. Да чета Библията не помага.
  9. Да науча разликата между крем брюле и крем-карамел. Все още са ми едно и също и все още предпочитам соц. варианта му, приготвен в класическите метални купички.
  10. Да спра да играя компютърни игри. Нещо повече, backlog-ът ми расте и расте и мога само да се надявам, че някой ден ще е възможно колекцията игри да се завещава. На малките гадни нърдове, които ще дойдат след мен, нали.
  11. Да запиша поне 10 посещения на дискотека. Останах си някъде малко преди това магическо число и така и не намерих мотивация да си причиня юбилейното. Чудно нещо – все пак кой не обича да смърди на цигари и фалшив парфюм седмица по-късно?
  12. Да се науча да карам ски. Опитах веднъж. Три дни на непрекъсната, студена болка по-късно, зарязах завинаги този прехвален начин човек да се осакати за цял живот.
  13. Да направя що-годе приемлив козунак. Въпреки всичките ми готварски претенции, проклетото тесто не втасва и не втасва.
  14. Да свикна с паркирането в градинките и по тротоарите. Да ви се скапят бракмите в минутата, когато ги извадите от там, и повече да не се помръднат дано, мърлячи такива.
  15. Да пропия кафе. Кафето е за невротици! Нека бъдем дзен, нека бъде чай.
  16. Да простя на Джеймс Камерън за Аватар и последвалата го напаст: 3D киното. Ако исках филмите ми да са тъмни, с малък контраст и да нося очила в киното… всъщност не, не бих искал, не.
  17. И като казах кино и прошка: да простя на Дисни за полуготовите полукомиксови полуфилмови говна с марката Марвел. Вие, най-вече вие, сте причината да не ходя вече на кино. Да фалирате дано и да оставите Star Wars в по-добри ръце.
  18. Да науча латински. С времето ми звучи все по-малко badass, но е толкова трудно, толкова ненужно и толкова рядко, че няма как да не продължава да ме привлича.
  19. Да просвиря на хармоника. Хармониката още е в едно чекмедже. Дори не помня защо си я купих, но тогава ми се струваше ужасно логично и възможно.
  20. Да вдигна 100 от лежанка. Щом до 33 не е станало, няма и да стане, виж по-горе.
  21. Да запазя онзи учуден детски поглед към света и всичко в него. Бай-бай любопитство, добре дошъл уморен цинизъм, от който никой няма нужда.
  22. Да основа партия, да стана кмет, въобще каквато и да било политическа активност. Може би е време да взема властта?
  23. Да скоча с бънджи. Или с парашут. Или без парашут. И не, не искам. кой каза, че е някакъв rite of passage, а?
  24. Да се напия до безпаметност. Честно, никога не съм имал бели петна. Може би щеше да е по-добре да ми липсват някои определени моменти, де.
  25. Да проям лук. Все още твърдя, че в Ямбол лук не се яде, на пазара не се продава и, ако някого го изхващат в нарушение на този древен закон, го депортират в Сливен.
  26. Да се науча да запоявам. Не е много мъжествено, и без него не бих могъл да поправя стар ВЕФ, но е факт. Никакъв български мъж не съм.
  27. И като споменах: да ремонтирам сам колата пред блока, по потник, седнал върху обърната щайга за домати. Но съм сменял гума, когато ме застигна неволята.
  28. Всъщност важно за човек в Христова възраст: не притежавам потник. Мога ли без такъв да се класирам за обръщението “наборе”?
  29. Да се кача на колело в движение. Нали помните от детството си как всички чичковци засилваха колелетата Украйна, стъпваха в движения върху единия педал и се мяткаха на седалката? Нали? Е, не го умея, а е толкова куул.
  30. Като казах чичковци, сетих се, че очаквах в чичковска възраст да виждам себе си като чичко вместо като случайно изтърван измежду възрастните. Всички чичковци ли са се чувствали така, когато гледахме на тях с респект и не без известно възхищение?
  31. Други чичковски навици, които не придобих: да пуша на терасата, да вървя бавно и тежко, да се информирам за неща от радиото. Нищо не казвам за ракийката след работа, леката ненавист към всички нови технологии и тихото възмущение от днешната младеж.
  32. Ок, предпоследно: така и не открих къде, как, защо човек достига пълна хармония със себе си и останалите. Трябва да остане нещо и за следващите 33, не?
  33. Да стана автор в популярен и вълнуващ блог!

Съжалявам, мило дневниче! Ето пандичка на средна възраст, задрямала след здравословен обяд, внимателно подбран така, че да не ѝ причини лошо храносмилане.

Между 2 и 4 следобед се пази тишина!!1!

Защо да работим между празниците?

28-ми декември е. Работи се от вчера и се работи до днес, два нещастни, самотни работни дни притиснати от всички страни от преяли купища почивни. Не сте сигурни кой ден от седмицата е; не помните как сте изглеждали преди всички онези 30-и-няколко сармички; животът ви се лашка между празнични кръгове от европейските футболни първенства (…отначало написах “празненства” – о, колко би се смял Фройд) и стари български филми по БНТ. Ранното ставане, блъсканицата в транспорта, цялото бързане ви се струват като мъглив спомен от някакъв далечен, друг живот преди Празниците. Опитвате се да се стегнете, четейки новини, но всичко като че ли е застинало в очакване като във финална сцена от филм на Сержо Леоне: Мързелът, Преяждането и Трудовата дисциплина, застанали леко разкрачени, с ръка над кобура, самотен проблясък от хромираното дуло на револвера, очи присвити срещу изгарящото следобедно слънце, се дебнат кой ще мигне пръв и ще изгуби. Засега Мързелът и Преяждането печелят убедително и вие почвате да се питате как въобще сте могли да се придържате към някакъв що-годе подреден, динамичен, здравословен начин на живот доскоро, вместо да се отдадете на лентяйство като долния лешпер, който сте.

Какво, собствено, в тази ситуация, би могло да ви накара да отворите служебния компютър или, пази боже, да отидете до офиса и да свършите за поне 2 стотинки работа? Какви зли сили, кощунствени сили биха ви раздигали изпод топлата завивка, където примлясквате доволно горе-долу докъм обедните новини, и да ви запратят обратно в колелото на хамстера? Нашата сплотена реакция, между 2 кани вино, успя да стигне само до следните предположения:

  1. Нямате повече отпуска. Две седмици на морето не ви стигнаха, нали? Взехте си няколко извънредни дни, след като – повече от веднъж! – се направихте на малки сладки магаренца в сряда вечер? Решихте, че не ви се виси в задръстването в неделя вечер и се прибрахте в града чак в понеделник? Ето ви сега, хитреци такива. Опъвайте каиша, докато хълцате на баклавички. Животът не е за живеене, а за работене!
  2. Мразите себе си. Мисълта да си починете и да уважите пищящите на умряло предупредителни сирени на тялото си ви отвращава. Вярвате, че все още сте на 22 и сте безсмъртни. Зареждането на батериите е за всички останали, вие може да си карате така за вечни времена. Малко корпоративно Perpetuum mobile. Искате да видите колко точно може още да натискате педала, докато двигателят се задави и някой лекар с много сериозен глас, гледайки ви професионално, но все пак притеснено, над очилата си, ви каже, че така не може да продължава. Е, ако целта ви е всичко това, какъв по-добър начин от един пълноценен, продуктивен работен 28-ми декември?!
  3. Мразите всички останали. Да прекарате повече от 2 дни със семейството си ви докарва до ръба на нервна криза. Не искате да виждате никого от приятелите си, пропадналите алкохолици. Не искате да подавате антенки от фигуративната си черупка. Изпълва ви леко, трептящо чувство при мисълта, че киселата ви сутрешна гримаса ще преследва и тормози всеки, който я е зърнал в метрото. Пращате гневни, спешни, настоятелни, нетърпящи отлагане и много трудни за отговаряне имейли, знаейки че получателите им ще ги прочетат на маса, или още по-добре, опънали се на дивана с чаша вино и тъп филм, с което ще им докарате киселини и ще смутите хармонията в изстрадалите им души; след всеки имейл изпълнявате кратък танц на победата около компютъра. За да бъдете истински мизантроп, не е нужно просто да сте на работното си място между празниците – трябва да бъдете активни! Хипер-активни! Само така! Не вярвайте на всички тези приказки за кармата.
  4. Германец сте. По произход, паспорт, сърце и/или душа сте германец. Държавата е обявила 27-ми и 28-ми декември за работни дни. Вие работите на тях. Така е редно. Какво има да се обсъжда?
  5. Искрено вярвате в светлото бъдеще на капитализма. Все още не сте открили нито една причина да се усъмните в просвещенската догма, че който работи най-много, ще заслужи най-много блага – на този или онзи свят. Убедени сте, че само чрез честен, старателен, изобилен труд ще избавим цивилизацията си от нейния неминуем разпад. В швейцарските планини живеят мармоти, които са истински майстори в завиването на шоколад в станиоли. Мхм. Не се правете, всички знаем, че сте онзи “животар” от 1.

Имате други причини? Напишете ни ги в коментарите! Шегувам се – нямаме коментари. Нищо не ни казвайте, заети сме да храносмиламе, работейки. Или обратното. Няма никакво значение! Междупразничното безвремие е – всичко е разрешено и нищо не е задължително!

Някой попита за годишния ДХ обзор? Нали се разбрахме – нищо не е задължително! Няма обзор. Посрещаме новата година, по изключение, гледайки само напред. За всеобща изненада вашият скромен пишещ не е затънал до пищялите в лепкава меланхолия. Може би е от всичките баклавички.

Как да изгубим 4 месеца

Четири месеца – че и малко отгоре: толкова време измина от последната публикация в този уважаван, екстремно популярен блог. Даже, ако трябва да сме честни, първоначалното заглавие на настоящата беше “Как да изгубим 3 месеца”, но докато събера сили да я започна, премина още един. Твърде много почивка, не мислите ли? И… защо?

Прехвърлям в главата си месеците, седмиците и дните от последния ДоленХипстър и се опитвам да си спомня поне едно събитие, поне някакво кратко изписукване на радара, към което да прикрепя пълната си липса на вдъхновение или поне мотивация за писане. Четири напълно изгубени месеца? Нека направим един бърз преглед на анатомията на празнотата…

  1. Битовизми. Нищо не убива желанието за творчество така както домашните ремонти. Дали дори един соц. реализъм поет би могъл да намери красотата в живота между купища плочки,
    покриващ всичко ситен циментов прах и разхвърляни навсякъде инструменти? Колко симфонии са написани под съпровода на бормашини? 
  2. Разправии. Знаете ли колко различни институции отговарят за разрешаването, поставянето и премахването на ограничителни съоръжения към пътната инфраструктура на територията на София? Пет. Ако е непреместваемо, тип “колче”: Компетентната дирекция към общинския съвет. Ако е преместваемо, тип “саксия”: ЦГМ. Ако е заграждащо, тип “бариера”: районната община. Във всеки един случай ви трябва и разрешение от полицията. И одобрена от някой от всичките главни архитекти скица. Знаете ли в колко различни сгради се подвизават въпросните институции? Поне в четири (не намерих всички); за допълнително объркване на гражданите, някои от тези институции споделят едни и същи сгради, а понякога и едни и същи етажи. Няма надписи на вратите, освен обичайното “ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ”. Как научих всичко това ли? Не питайте. 
  3. Капитализъм. Всяко едно винтче в машината е длъжно да бута капитализма към неговия окончателен, неизбежен, апокалиптичен край. Крах. Надежда няма, само – време до. Ти си роза, ти си крем, накрая всички шеомрем.
  4. Консуматорство, въпреки горното. Понякога се чудя защо трупам материални придобивки, които няма да имат абсолютно никаква стойност или приложение след Краха на капитализма, но да му се не види, хубаво е да цъкаш красиви компютърни игри с 200 фрейма в секунда, докато го чакаш да настъпи. Всяко едно винтче в машината е длъжно да се стреми с цялото си същество да смазва нейния ход с харчене за всички глезотии, които може да си позволи и без които също би могъл да води пълноценен, смислен живот. Единствената причина да не съм убеден, че живеем в симулация, е че това би била изключително тъпа симулация и кой би си играл да създава и поддържа нещо толкова тъпо?! Oh, wait, ние сме цивилизацията, направила The Sims една от най-продаваните игри в историята…
  5. Оправдания. Те са като гъзовете – всеки си има поне един. Някои са по-големи, други по-красиви, трети са пъпчиви и космати, но никой от тях никога не е публикувал и една дума в Интернет. Колкото и да си измислям основателни, уважителни причини, няма кого да заблудя. Ти, Иване, си несериозен и мързел.

Но нека не задълбаваме в депресията. Днес е 14-ти декември, православната църква почита светите мъченици Тирс, Левкий, Филимон, намираме се в последните дни преди зимното слънцестоене, когато всичко ще започне отначало. Кои са били светите мъченици Тирс, Левкий и Филимон? Нямам никаква представа. Неведнъж съм споделял на тези свети страници, че изпитвам искрено възхищение как новите, монотеистични религии са приобщили старите богове в догмата си. Нямаше ли да е прекрасно Тирс, Левкий  и Филимон да са били троица планински божества, господари, съответно, на малките ручеи, онази особена миризма на шума и снеготопенето? Филимон Снеготопни, който с вълшебната си запалка притопля заснежените върхове и пуска ледовете по теченията на реките. Левкий Ароматни, завършил парфюмология в Сорбоната, особен почитател на дивораслата жожоба и заклет противник на парфюмите на Долчеигабана, които не можахме да разпознаем на картинка по време на един куиз. И, разбира се, Тирс, който така и не получил прякор, но е винаги там, до вас, носейки сандвич с луканка и кашкавал и парче размекнат шоколад, когато седнете да отморите до някой планински поток. Три горски божества, заспали зимен сън, които почитаме на 14.12., за да им дадем сили да се събудят с цялата останала природа след няколко месеца.

Декември е най-езическият месец, скъпи верни читатели. Най-подходящото време да си препрочетете “Дядо Прас” за пореден път. Може и филма – Сюзън Сто Хелит е просто великолепна. Впрочем, “Дядо Прас” е едно от най-сполучливо преведените от английски заглавия в цялата история на българската литература.

Wholesome Content

Въпреки опитите на редакционния колега да потуши с географски фън-факти разразилия се ДХ-beef, аз имам обещание да спазя към Ивелината. Ето го:

И все пак, Ив, аз бях прав.

Имам и друго обещание да спазя днес – към себе си. Да ви разкажа малко wholesome content. Стига мрак, депресия, екзистенциални кризи и зле прикрит цинизъм. Ще си говорим само за хубави неща. Ето го първото:

sonder: осъзнаването, че всички хора около теб живеят сложен, цветен, изпълнен с какви ли не емоции живот, а не са просто безлични статисти в декорите на вашия собствен.

Злите езици твърдят, че тази дума е измислена. Е. Е и? Една дума спира да бъде измислена, когато се облече в смисъл; когато предава информация от мен на вас, уважаеми трима наши верни читатели. Шпльонк не е дума. Sonder е (макар че очевидно предстои да ѝ измислим транскрипция на български)

Откак попаднах на понятието, то не ми дава мира. Оглеждам се, заглеждам се в метрото (не само по това, което си мислите вие, хихикащите се на последния ред). Опитвам се да уловя поглед, вперен през стъклото на случайно преминаваща кола. Обръщам внимание на покупките на човека пред мен на опашката в магазина. Играя на онази игра: закъде ли се е забързала лелята, помъкнала кашон с вехтории? Чудя се защо невръстният хамалин, който пренася на рамо чувал с цимент, ведро заявява, че Това е много добра тренировка за краката, брат, докато пъргаво катери четирите етажа стълби до входната ми врата. Недоумявам колко точно трябва да е комплексиран ниският, плешив чичко, който крещи ИСКАШ ЛИ ДА ТИ НАПРАВЯ ПРОБЛЕМ, ЗАЩОТО МОГА – ОТСРЕЩА В МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ РАБОТЯ в лицето на хората, които приготвят храната му.

Ок, може би без последното, тъй като не вярвам, че подобна личност може да крие каквото и да било интересно съдържание в жалкия с животец.

С други думи – държа се като пълен creep. Защо ми гледаш в покупките, ве, ей, младеж, искаш ли да ти направя проблем? Както и да е.

Това, което обаче не разбирам, е защо тази дума се появява в Речника на малко познатите тъги. Каква ти тук тъга?

Аз лично намирам за дълбоко успокояващо да знаеш, че не си специална малка снежинка; да имаш нагледното доказателство, че – да, светът ще продължи да го има и без теб, и за почти всички хора на света твоето имане или нямане ще си остане напълно безпредметно, без последствия и без никакво значение. Всичките ти лични драми, паник атаки, стрес-стрес-стресови моменти, безпокойства, ремонти на баня, всичко това е затворено в малката тъмна кутия на главата ти и, взето в мащабите на обществото ни, просто не струват.

Успокояващо и, същевременно, вдъхновяващо. Защото точно както имането или нямането ти могат да не оставят и следа, то по същия начин ти би могъл да изскочиш от безличния фон в живота на някого, да бъдеш неговият wholesome content.  Ето една много стара идея, която – радвам се – отново става все по-модерна: да бъдем добри едни с други. Докато някои гледат лошо с чибук за наргиле в татуирана ръка, седнали на високите столчета край бара; заплашват с проблем в закусвалнята; или критикуват чуждия музикален вкус в съмнителни блогове; докато всички тези хора се опитват да запълнят дупките в душите и възпитанието си чрез проектирането им навън, вие можете да бъдете доброто преживяване в нечий ден. Онази случка, за която вечер хората пишат прочувствени фейсбук статуси, а отдолу лелички коментират “Разплака ме, Миличка!!”. Онова дискретно сръгване в ребрата, което кара човек да се погледне отгоре и отстрани едновременно и да види, че не е сам, че не живее в компютърна игра, че има свобода да се движи навсякъде и умореният коловоз, в който е заорал, е само едно от възможните развития на героя му. Sonder – за всичкото изгубено време, в което сме пропускали живота да минава покрай нас, без да му обърнем внимание.

Sonder, нашата дума на деня, следователно си има и обратна страна – нека я наречем rednos: осъзнаването, че ние участваме и в съдбата на всеки един човек – не, на всяко едно същество, което срещаме по пътя си. Това, по моему, е шанс да я променим към по-добро, който не бива да си позволяваме да пропуснем.

Някой ден ще ида до Индия, ще хвана диария от люта и немита храна и, след като оздравея и се прибера, ще ви докладвам дали това, което написах, е близко до източната философия.

Засега обаче само на теория. Be wholesome, уважаеми наши трима читатели.

One does not say no to a panda

Една безмислена класация

Уважаеми трима читатели, на вашето внимание представям напълно субективната и пристрастна класация на Европейските столици по хубост, произведена от любимия ви пътеписец след скорошното посещение на последната от въпросните столици. Да, можех да ви дам собствената си дефиниция за изкуство и да ви обясня колко сте низши харесвайки нещо друго, но вместо това реших да ви затормозя събуджайки несъгласието ви с тая класация.

45. Прищина. Няма нищо хубаво, нищо столично, нищо дори бегло представително. Има паметник на Бил Клинтън под реклама на чипс върху панелка. И мирише на боклук, пушек и пушек от горящ боклук.
44. Кишинев. Олицетворение на безличността и скуката, няма и една забележителност. Поне не смърди.
43. Подгорица. Офф, толкоз да няма нищо някъде, селце обърнато на столица. Поне е подредено.
42. Тирана. Подчертано грозен град, където всичко се строи на поразия и има бетонени грозотии по центъра. Да речем че има някаква характерност и уникалност. Щедри сме.
41. Вадуц. Еми сладък е, ама се гледа за 35 мин, заедно с баира до замъка. Никоя столица с общо една улица, една хубава къща и един затворен замък не трябва да е по-нагоре от тука.
40. Андора. Планините са сладки, ама по същество селце с аутлети приличащо на открит мол. Все пак е приятно, доколкото въздухът е приятен и алкохолът е юбер-евтин.
39. Сараево. Останки от война и лудо ново строителство помрачават пейзажа на един някога хубав Балкански град. I Guess каквото започнало, такова получило?
38. Никозия. Никозийоооо, хубавка си, древна, обаче граничен контрол по средата – не, не мога да го преживея, върви се скрий някъде на забутан остров, сцепен на две.
37. Монако. Сладко е, ама аз отдедазнам да си нося микроскоп. Все пак морето и гледките го добутват по-нагоре от идентичните по размер.
36. Скопие. Стари чаршии, нови паметници, манджа с грозде. И все пак става да се разходи човек няколко часа без да доскучее, особено ако не е перманентно възмутен, че някакви македонци правят неща, вместо да се обявяват за българи.
35. Сан Марино. Изненадващо приятно местенце с баирчета и гледки, все пак твърде ситно за да е много нагоре тук.
34. Берн. Безлична столица на безлична държава със статуя на човек дето яде деца на центъра. Поне има сладки мечки и приятен меандър на реката. Не е работа да чакаш на някакви мечки да ти красят града, докато ръфаш деца.
33. Загреб. Пъстро и хълместо, но като цяло леко скучно, дори не е в топ три града на страната си и се усеща осезаема липса на световна купа тържествено обикаляща по улиците.
32. Братислава. Мех.
31. Дъблин. Твърде много приличащ на обикновен английски град, за прекрасната и съвсем-не-англисйка уникална държава, в която се намира.
30. Варшава. Много бомби са падали тука и много танкове са кръстосвали тия улици. Личи и. И как ми се ходеше до тоалетната и как няма тоалетни по центъра…
29. Хелзинки. Малко студен и повече прилича на шведско-руска комбинация, отколкото на столица на Финландия. Все пак е безупречно подреден и чист и спокоен и морски.
28. Рига е много хубав град с немски вид, в който се говори на руски. Латвийщината е в тежък недостиг, и това създава малко дисонанс, иначе местенцето е супер.
27. Рейкявик. Ае аз малко примирам за всичко исландско и много ми хареса, ама иначе е изненадващо жив градец на ръба на света, пълен с бели нощи и бели руснаци (коктейлите).
26. Букурещ. Много са ми еднакви със София, ама в нашето се говори разбираем език. Казах ви, че ще е субективно.
25. София. С всяка година все повече почва да ми харесва, не знам защо. Все пак нито е добре подредена, нито твърде богата на забележителности, ама де да знам, нашето си дърпа.
24. Минск. Соц-реликва, подредена и лъсната, доста уникално място без да блести с чудеса (но пък блести с танкове и статуи на Ленин)
23. Любляна. Сладурче е тая Любляна, без да вади някакви тонове забележителности, много приятно местенце, макар и леко да скатава от столичния вид.
22. Вилнюс. Изненада ме много приятно със спокойните си улици и плавната комбинация на стилове. Маааалко бааавен грааад, човееек поняяякога ииима нууужда оот тааааакива.
21. Атина. Абе уникален град и уникален хълм, обаче само номер 45 го бие по мръсотия.
20. Белград. Я, оказва се, че Белград бил най-хубавата балканска столица. И аз съм изненадан, тука трябва да има някаква грешка, хммм.
19. Берлин. Твърде много пъти е бил прецакван тоя град, крайният резултат е една неспокойна амалгама от стилове, едни големи разстояния и паметници на трагедии. Весело.
18. Валета. Ситна, но чудесна, романтична и вълшебна. И като направиш бъбречна криза на нова година – болницата няма равна.
17. Брюксел. Е хубавец е, обаче малко безлична смес от културите наоколо си, красив европеец, но малко смотан белгиец. Тя цялата му страна е малко тъй.
16. Мадрид. Мадридеее, Мадриде. Какво ще те правим? Не че си лош, ама не е сериозно да не си в топ 10 града на страната си по красота. Стегни се малко. И земи пусни малко тая Шампионска лига, Амстердам откога чака.
15. Стокхолм. Убав бре ейй, много вода има и приятно разположение. Естествено отидох през октомври, когато денят беше пет часа и валя през половината време. Ама пък какъв монголски ресторант имаааа…
14. Люксембург. Ае много ми хареса там каньонче, гледки, река, какво като е толко ситно, че като пръднеш, пишат за обгазяването по вестниците. (Това твърдение е спекулация и НЕ Е по истински случай)
13. Киев. Градът е много интересен, обаче Украйната е малко …как да го кажем по-меко…пропаднала беззаконова дупка, държи ме нащрек и не мога да го оценя като хората.
12. Талин. Страхотен, старинен и перфектно изряден град, само това че три часа разходка ти стигат за него и че щях да се пребия по едни стълби го тегли толкоз надолу.
11. Будапеща. Градът е чудно хубав и много интересен, ама цялата различност на унгарската култура, абсурдността на държавата и неразбираемостта на езика ме карат да съм малко настръхнал. И минус три места щото Орбан живее там, това е положението.
10. Копенхаген. Красавец е Копенхагчо, само малко прекалява с дворците,
колко точно дворци му трябват на едно кралско семейство? Човек не може да се размине по улицата от тия дворци.
9. Осло е вълшебно място в чудесна страна. Природата и лесният досег до нея, заедно с това колко са мили всички го изстрелват доста по-нагоре отколкото очаквам.
8. Амстердам. Много домашно се чувствам из него, без да блести с нещо конкретно е много приятно и спокойно място със свой характер и Атмосфера (Пийс, бро!)
7. Лисабон. Изключително чаровен град в изключително интересна страна. Все пак е малко оръфан на места.
6. Москва. Прекрасен град, ама са му много големи разстоянията. Но пък транспортът му е най-добрият в света. Може и да е по-хубав от Лондон, но там се чувствам малко по-добре. И вървя по-малко.
5. Лондон. Безбройни забележителности, пълна лудница, големи разстояния. Обичам да съм заобграден от пъстри хора и език дето го говоря идеално. И кралицата не ми се мярка често пред погледа, добре е скрита. А да, отскоро мразя кралицата, това е ново.
4. Виена. Най-представителния и столичен град на Европа, в който всичко си е както и където трябва. Бих го избрал за столица на континента ако някой ме пита. За съжаление още не се е появил такъв някой.
3. Рим. Великолепен град, в който всичко е изключително красиво. Тълпите туристи обаче досадно пречат да се оцени както трябва, всичко е гъмжащ кошер, в който американски лели мрънкат че има твърде много японци по мостовете и не могат да си направят селфитата.
2. Прага. Чудна е тая Прага, един от най-красивите градове на света с разнообразни забележителности и чудесни разходки. Само разликата в мащаба го смъква от първото място. И терминът “Златна Прага” се отнася до цените в нея.
1. Париж. Прекрасен град, прекрасно подреден и пълен със страхотни места чудни кътчета за разходки. Огромното му население и безбройните туристи не се усещат, толкова добре е направен.

Почетни споменавания за Ереван и Тбилиси, които не са в Европа, иначе биха били в топ 20 някъде; Единбург, който е изключително столичен без да е столица в момента иначе го мятам даже в топ 10, Кардиф и Белфаст които са в ситуацията на Единбург но не са чак толко хубави, едни графити пролет не правят, Белфасте. Ватикана която…еми не, няма как да сравнявам една дебела църква с Берлин или дори с Вадуц. Тираспол и Степанакерт мпфф…само ще кажа, че имат късмет че държавите им са непризнати.

Ето, чувствате ли се добре конфронтирани и дълбоко несъгласни? Добре! Няма само авторският и редакторският екип да спорят за глупости я! Айде до следващия път, когато най-накрая ще ви разкажа за най-хубавото животно на света.

Come back to the light, Ivelina

Уважаеми верни наши трима читатели, със сигурност сте забелязали колко сплотен и солидарен е авторският колектив на любимия ви блог. Рамо до рамо, като един тоталитарен юмрук, ние сме се изправяли срещу злите корпорациите и споделения си мързел, за да ви доставим prime entertainment, тежки депресии и екзистенциални кризи, а защо не – и нещо полезно за научаване. Днес обаче ще направя изключение, дълбоко развълнуван от последните постове на колежката.

Ивелина, ю олрайт, мейт? Преди обаче злостно да се заям с новата софийска сцена, нека да изхвърля на белия екран един цитат от неособено добрия, но затова пък смятан за култов филм “Вчера”:

Какво е това, бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни битълси. Какви са тия… маймунски танци? Не ви ли е срам! Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора!

С хейта, който се каня да изсипя по съвременната музика, съм напълно наясно, че има огромен шанс да ви напомня за директора и неговия призив към младите да извъртят един валс, а не – тия маймунски танци. Това обаче никак, никак не ме спира, защото в поредната итерация на хипстария -> мейнстрийм -> хипстария -> мейнстрийм аз се виждам застанал на страната на all that is good and holy. С други думи – аз съм дърта консерва и стига вече с тия младежи и тяхното псевдо-творчество.

Но нека се върнем малко по-назад, за да ви разкажа как стигнахме до тук. Ивелината е добър човек. Ивелината също така обича да пие джин на открито и мине се – не мине някакво време изскача с оферта за безплатни, ъндърграунд концерти, каширани на някакво място, където въобще не е място за провеждане на каквито и да било концерти, а понякога дори си търси компания за тях. След горе-линкнатия пост за Стругаре, аз просто нямаше как да откажа на поканата ѝ да го проверя, при положение че щеше да се изявява буквално на моята улица – в задния двор на бившата Водна кула, по настоящем – изложбена… сграда?

Бях изпълнен с много надежда. Все пак – нещо ново, нещо различно, нещо много встрани от музикалните ми вкусове, на необичайно място; публиката беше, очаквано, със средно 10 години по-млада от мен и се състоеше в голямата си част от онази порода градски момичета, които извличат удоволствие от това да се снимат с цигари и тъмни очила за инстаграм, да наричат себе си градски момичета и да носят дрехи втора ръка, макар семейството им да отдава под наем между 5 и 10 апартамента на централни места в София, докато обитава къща с голям двор и 3 гаража в подножието на Витоша,  С други думи – хипстъреси. Останалата част се допълваше от лични приятели на Стругаря, няколко фенгърли, които да пищят от кеф, когато им извика от сцената, че са ГЛУПАЧКА, и мен.

Коктейлът беше многообещаващ, бира нямаше откъде да си купя, но си носех хипфласкче с уиски в задния джоб, а разочарованието ми въобще не се забави. Концертът започна що годе навреме, лириките бяха слаби и напълно тривиални, delivery-то – скучно, а контактът с верните му фенове беше дори по-рядък от моя с вас, драги трима читатели, с които си общуваме веднъж на няколко месеца. Единственият опит за някаква рима беше в онази песен за рапа, който е готин, освен ако не си тъп, но съм почти сигурен, че беше ироничен. Няма как да съм сигурен, разбира се, защото от видяното просто не мога да бъда убеден, че у Стругарето е налична творческата гъвкавост, необходима за подобни иронични заигравки. По-скоро беше демонстрация на какво е способен, ако преглътне част от огромното си его и спре да го раздава too cool for this shit, което поведение обаче, явно, също си има своята публика. God damn millennials, destroying the performance arts.

Мисля, че някъде около третата песен вече бях видял достатъчно, стелещият се цигарен дим ми причиняваше клаустрофобия, уважението ми към артиста като цяло ми пречеше просто да си тръгна, а и все пак не изоставяш редакционните си колеги ей така сами на някакъв концерт в заден двор.

Спасението дойде под формата на един дюнер. Дюнерът, който бях ял за вечеря, и който дали от дима, дали от вибрациите на баса, дали от белия сос реши, че е престоял достатъчно дълго в стомаха ми и е време да си ходи. Ето, извинявам ти се и публично, Ив, но просто се налагаше да се прибера. Стругарските звуци ме преследваха още 2 пресечки, а аз хем много бързах да стигна вкъщи, хем правих малки паузи, за да погледам пролетното петъчно небе и да се посмея, представяйки си заглавието в утрешната преса:

МЛАДЕЖКИ КОНЦЕРТ ПРИЧИНИ ДИАРИЯ НА ДЪРТА КОНСЕРВА

Всичко това обаче нямаше да успее да предизвика призива ми от заглавието. Все пак – всички си имат своите слабости, всички имат своите залитания към някакво творчество, което – погледнато отстрани – не е чак толкова впечатляващо. Така де – аз все още считам някои от песните на Доктора и Попа за високо постижение на БГ рапа.

Всичко обаче си има своите граници. Когато започнах да чета репортажа за Малък Ручей и премина първоначалният ми страх, че това ще е история, която включва скинари и средни телесни повреди, осъзнах, че това е още един разказ за един от онези концерти. Приех го спокойно, без драма. Идете го прочетете, няма да преразказвам. Какво пък, казвах си, модерно творчество, love is love, art is art, не може всеки да напише 9-та на Бетовен. Всичко това, докато не изплува и видео от събитието. Ето ви кратка възстановка:

Опитах се да вникна в драмата на неразбрания артист.

Опитах се да осмисля суровата енергия, за която говори Ивелината в поста си (казах ви – вървете го прочетете и се върнете после да си доприказваме).

Опитах се да го възприема като: протест, подигравка, бунт, artistic expression, демонстрация, въпрос, отговор, забавление.

Опитах се да подходя с отворен ум. Опитах се. Но когато вокалът се хвърли на земята, оплете се в стар сушилник (“сушка” за варненци), почна да се търкаля по голия бетонен под и да пищи на микрофона като нескопосана амалгама от Джимбо Морисън, Кърт Кобейн, още няколко произволни наркомани и лигаво дете, на което не купуват вафличка в супермаркета, не издържах и почнах да се смея с глас сам вкъщи. После човекът се изправи с известна мъка – заради сушилника, подритна го (сушилника), и взе да чупи прахосмукачка.

Това че не е музика – не е, и никой въобще не се опитва да го представи за такова. This is fine. Но, пичове, това не е изкуство. Това не е пърформанс. Това не е Бийтълс, които изветрелият директор се опитва да замени с валс.

Моята дефиниция за изкуство:

  • Създава се заради самото себе си, без да има нужда от одобрение или заплащане (не пречи да ги получава);
  • Дава израз на определено състояние у изпълняващия го;
  • Предизвиква емоция у приемащия го.

Не споменавам нищо за изконна красота, за позитивна енергия, за извисяване на човешкия дух. Аз самият харесвам и модерните форми на изкуството. Възхищавам се и на средновековното с неговото свято, благоговеещо търсене на контакт с Бога; дивя се като сополанко пред сладкарница на уникалното техническо майсторство на ренесансовите художници; кимам одобрително и със светещи очи на протеста срещу всичко некрасиво и несправедливо, пропило постиженията на 20-ти век. В известна степен разбирам и дори подкрепям холивудизма, когато успее едновременно да се продаде и да създаде.

Но това, това в онзи празен магазин, това е просто глупаво. Господа, единствената реакция, която предизвиквате, е любопитство у сеирджиите с телефоните. Не сте вълнуващи, не сте интересни, не дразните никого освен някакви възмутени лели, които все още си спомнят с умиление за Златния орфей. Ако, налагайки празната туба, сте излели част от неизживяната тийнейджърска агресия, която иначе би ви накарала да вандалствате из градските пространства, бих ви насърчил – като вид педагогическа мярка.

Но извън това: колежке, зарежи тези безумни “концерти”. Come back to the light и дай да отидем на нещо комерсиално и след това да го оплюем колко е комерсиално като зрели хора.

Не можем да минем без тази картинка

Малък Ручей

Събота е, юни е, топло е, мизерно е.
Гадно е, тъмно е.
Не ти се прави нищо, а ти се правят някакви неща.

Докато гонех мухите на южния балкон, пръскайки репелент с галанта на петнадесетгодишно хлапе, което за пръв път влиза в пого; със слънчеви очила и дъждобран, защото мухите бяха около сто, и се опитваха да избягат от идващата буря, настанявайки се сред прането; получих неочакван сигнал от Космоса.

Стана инцидентно –тъкмо, както си ми харесва. Реших да не оставям сестра ми да ходи сама на концерт, при положение, че така или иначе ми се бяга от вкъщи. Чудесна възможност да си разнообразя вечерта, или пък –дали? – да стане чудо, и да запомня тази проточена, безсмислена събота.

Преди някакви си шест-седем часа просто гонех мухи. Какво ме очакваше по-нататък… никога не бих предположила.

Sofia Pride, полицаи и хаос

Излизайки от преливащия автобус, се натъкваме на Sofia Pride.
Ситуацията изглеждаше противоречива: на всеки десет метра стояха полицаи, които образуваха кръгове, сякаш не са тук по работа, а за да се изолират от всичко, което се случва наоколо. Подминаваше ги шарена тълпа от привидно спокойни хора.

Sofia Pride се случваше до паметника на Съветската Армия и беше заграден; някакви хора чакаха отпред, за да влезнат. Изпаднах в прекалено разпрострени теории защо парада е заграден, но получих убедителен отговор: защото, ако си от LGBT клана, не само по време на парада, но и по принцип, те причакват зад някой ъгъл, и те понабийват. Ейй така, да си знаеш в коя държава си.

Стана ми тъпо и ядосано, след като го чух това, но трябваше да продължим разходката от Орлов до Сердика. След обилното валене и последващата жега, въздухът висеше влажен, тежък, и в този момент някой спокойно би могъл да обърка София с тропиците.

Освен тежък и труден, въздухът носеше вълни на напрежение, а улиците – орди от хора, хванати за ръка: семейства, качили децата си на конче; две много хубави момичета; групичка от приятели, които обсъждаха какво се случва на Sofia Pride. Полицаи продължават да дебнат зад всеки ъгъл. По лицата на всички се четеше напрегнатост, свързана най-вероятно със събитието, или може би заради фактът, че вали слънце и свети дъжд. Или обратното.

А ние движим напред и ни е доста трудно, защото след два километра в тази влага, ти се струва сякаш си тичал един час. Прецъфтялата липа ти влиза в косата, пълни локвите, и прави стъпването по-тежко.

София е отново объркваща, и не изглежда като шест часа. Не можеш да сложиш дата и час на всичко, което усещаш и виждаш около теб. И най-вече, не можеш да обясниш това наелектризирано чувство, все едно ще те блъсне огромен кораб, хвърлен от Марс.

Някъде по това време, с известни затруднения, защото сме прости, не за друго, успяваме да намерим мястото, където ще свирят Малък Ручей.

Малък ручей свирят в празен магазин. Малък Ручей свирят в празен шибан магазин.

На десетина метра сме, и вече усещаме, че нещо не е както трябва. После ни настига вълна от суров, безкомпромисен звук.

Отиваме на мястото, което представлява пет-шест-седем квадратни метра празно пространство, което прилича на фалирало заведение. Вътре има известно количество празни бутилки. Надписът на магазина е от класическите, лоши Фотошоп изпълнения: ужасно оцветен, с лошо изрязани форми и шрифт, който прилича на Comic Sans. Шрифтът изписва името „Дядовата Ръкавичка“.

С цялата си наивност бях решила, че това е едно от поредните хипстърски заведения. „Сигурно е някакво шибано пространство, дето дават три-четири офис места под наем, имат малка кухня, и хендмейд бижута по стените“ – наивно размишлявах, преди да стигнем. Даже имах теория, че е детски кът, и че сигурно познават собственика, затова са разчистили детските столчета, и ще стане някакъв тих, импровизиран концерт с публика от десетина души.

Това беше толкова далеч от истината, че докато го пиша това, се опитвам да потисна смеха си.

И добре, че беше! Това, което последва, никога не ми се беше случвало, и вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война.

Какво толкова се случи, че вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война?

Представи си следното.

Няколко мъже обикалят около едно празно пространство, близо до съюза на Глухите. Вътре в това пространство, две момчета на видима възраст 17-18 години правят всичко възможно, за да счупят проклетия шибан магазин.

Агонизиращ вокал, понякога с високоговорител; момче, което крещи, вие, и се дере на микрофона. Второ момче, което свири на distorted китара и понякога се обръща към въртящата се плоча, на която е залепено малко оригами.

В един момент, вокала насочва към публиката тежък метален прът, който кара витрината да поддаде. Стъклото се счупва, и всички се стряскаме. Но и всеки от нас е наясно защо се случва. Не го отдадохме на чиста случайност, и не беше чиста случайност.

В малкото, разбито магазичнче се бяха скупчили всички тъмни сили, които могат да се вселят в такова пространство, и двамата членове на Малък Ручей разбиваха не само статуквото, но и техниката си, магазина, и всичко друго, до което успяваха да се докопат. Крещяха, въртяха се като марионетки, и понякога уцелваха витрините, което караше публиката да се отдръпва с още половин метър.

А публиката остана белязана. Всички се гледахме с леко учудени, блеснали погледи, и ни напушваше смях всеки път, когато някой минувач ни пресичаше пътя. Напомняше на Fight Club.

Не забравяйте, ние сме на оживена улица в центъра на София, и наблюдаваме как двама души вършеят в празен магазин – да, правят страхотен, качествен noise, но толкова излизат от очертанията на чистото представление, че предизвикват интереса на някакви хора наоколо, които започват да зяпат и те.

Няколко души подминаха с първоначално отвращение, последвано от чисто изумление, изписано на простоватите им лица почти  комично. Една възмутена леличка дори започна да нарежда, а аз й се усмихнах с луд поглед, което я предизвика да напусне мястото в лек тръс.

Междувременно, гръмотевичният звук продължава, и ме кара да забравя, че имам цигара, която угасва в ръката ми. Започва да вали, а аз се сещам да извадя чадъра твърде късно. Минутите ти се струват като секунди. Хаосът властва- истински, неподправен, не част от плана, а резултат от онова състояние, в което изпадат изпълнителите, когато се раздават на 2150%.  Див, страшен хаос, който ти подпалва вените, защото не знаеш на какво са способни тия двамата вътре. На какво се способен и ти след това.

Витрините започват все повече и повече да приличат на мозайки. Публиката снима на телефоните и зяпа с отворена уста. А някои други, примерно аз, дори нямаме сила да бръкнем за смартфон, и да снимаме. Всички се опитват да оправдаят по някакъв начин това, което се случва. Минувачите са в откровен шок.

Това, драги трима верни читатели, е да си на концерт на Малък Ручей.

И си заслужаваше повече от всичко, но което отидох тази година, а може би дори и въобще.

Енергия в най-стряскащата си форма. Шумна музика, която не търпи къде се намира, не търпи отношението ти, не търпи ограничения. Мисля, че това e най-истинският начин да слушаш noise: когато можеш да усетиш как пространството поддава, как хвърчат метални прътове на метър от теб, как всъщност не си в безопасност, как не трябва да има правила.

Сега се сещам, че имах подобно преживяване в гимназията:  едни тъпанари правеха обичайните си простотии, и се оказа така, че стоях на метър от една витрина. Витрината се счупи точно до мен, и всички крещяха от ужас. А аз си стоях спокойно, и гледах как всичко става на сол. Беше страхотно; дори фактът, че ушите ми кънтяха цял ден, беше сам по себе си приятно изживяване.

 

След като сетлистът на групата приключи, вокала се поразходи малко навън. Поговори с публиката, попита хареса ли им, но си личеше, че все още е подвластен на това, на което бяхме и всички останали. Въпреки, че по принцип нямам смелост да го направя, се насилих, проврях се между разхвърляните вещи, и споделих на групата, че беше страхотно. Отговориха ми нещо на високоговорителя, така и не разбрах какво.

След кратък разговор с хората от публиката, стана ясно, че Малък Ручей се били разбрали с наемодателя да направят изложба,  и че трошенето на китара, витрини, и врата въобще не са били в плана. Наистина ми е интересно какво ще последва и дали няма да се наложи да им отваряме gofundme  на пичовете.

Прибирането беше тежко и трудно. Чувстваш се белязан, все едно си се изплъзнал тихомълком от катастрофа. Освен всичко, времето тече плашещо бързо в момента, и не знам как вече минава полунощ, при положение, че преди малко беше осем часът.

Концертът беше 10 от 10. Публиката се състоеше от не повече от осем души. Подозирам, че ще се помним дълго време, както се помнят хората, преживели природно бедствие.

Едва ли ще има концерт, който да прескочи по наситеност този, със сигурност не и тази година. Освен, ако не направят втори. Ще чакаме втори.

Ivelina, out.