Come back to the light, Ivelina

Уважаеми верни наши трима читатели, със сигурност сте забелязали колко сплотен и солидарен е авторският колектив на любимия ви блог. Рамо до рамо, като един тоталитарен юмрук, ние сме се изправяли срещу злите корпорациите и споделения си мързел, за да ви доставим prime entertainment, тежки депресии и екзистенциални кризи, а защо не – и нещо полезно за научаване. Днес обаче ще направя изключение, дълбоко развълнуван от последните постове на колежката.

Ивелина, ю олрайт, мейт? Преди обаче злостно да се заям с новата софийска сцена, нека да изхвърля на белия екран един цитат от неособено добрия, но затова пък смятан за култов филм “Вчера”:

Какво е това, бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни битълси. Какви са тия… маймунски танци? Не ви ли е срам! Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора!

С хейта, който се каня да изсипя по съвременната музика, съм напълно наясно, че има огромен шанс да ви напомня за директора и неговия призив към младите да извъртят един валс, а не – тия маймунски танци. Това обаче никак, никак не ме спира, защото в поредната итерация на хипстария -> мейнстрийм -> хипстария -> мейнстрийм аз се виждам застанал на страната на all that is good and holy. С други думи – аз съм дърта консерва и стига вече с тия младежи и тяхното псевдо-творчество.

Но нека се върнем малко по-назад, за да ви разкажа как стигнахме до тук. Ивелината е добър човек. Ивелината също така обича да пие джин на открито и мине се – не мине някакво време изскача с оферта за безплатни, ъндърграунд концерти, каширани на някакво място, където въобще не е място за провеждане на каквито и да било концерти, а понякога дори си търси компания за тях. След горе-линкнатия пост за Стругаре, аз просто нямаше как да откажа на поканата ѝ да го проверя, при положение че щеше да се изявява буквално на моята улица – в задния двор на бившата Водна кула, по настоящем – изложбена… сграда?

Бях изпълнен с много надежда. Все пак – нещо ново, нещо различно, нещо много встрани от музикалните ми вкусове, на необичайно място; публиката беше, очаквано, със средно 10 години по-млада от мен и се състоеше в голямата си част от онази порода градски момичета, които извличат удоволствие от това да се снимат с цигари и тъмни очила за инстаграм, да наричат себе си градски момичета и да носят дрехи втора ръка, макар семейството им да отдава под наем между 5 и 10 апартамента на централни места в София, докато обитава къща с голям двор и 3 гаража в подножието на Витоша,  С други думи – хипстъреси. Останалата част се допълваше от лични приятели на Стругаря, няколко фенгърли, които да пищят от кеф, когато им извика от сцената, че са ГЛУПАЧКА, и мен.

Коктейлът беше многообещаващ, бира нямаше откъде да си купя, но си носех хипфласкче с уиски в задния джоб, а разочарованието ми въобще не се забави. Концертът започна що годе навреме, лириките бяха слаби и напълно тривиални, delivery-то – скучно, а контактът с верните му фенове беше дори по-рядък от моя с вас, драги трима читатели, с които си общуваме веднъж на няколко месеца. Единственият опит за някаква рима беше в онази песен за рапа, който е готин, освен ако не си тъп, но съм почти сигурен, че беше ироничен. Няма как да съм сигурен, разбира се, защото от видяното просто не мога да бъда убеден, че у Стругарето е налична творческата гъвкавост, необходима за подобни иронични заигравки. По-скоро беше демонстрация на какво е способен, ако преглътне част от огромното си его и спре да го раздава too cool for this shit, което поведение обаче, явно, също си има своята публика. God damn millennials, destroying the performance arts.

Мисля, че някъде около третата песен вече бях видял достатъчно, стелещият се цигарен дим ми причиняваше клаустрофобия, уважението ми към артиста като цяло ми пречеше просто да си тръгна, а и все пак не изоставяш редакционните си колеги ей така сами на някакъв концерт в заден двор.

Спасението дойде под формата на един дюнер. Дюнерът, който бях ял за вечеря, и който дали от дима, дали от вибрациите на баса, дали от белия сос реши, че е престоял достатъчно дълго в стомаха ми и е време да си ходи. Ето, извинявам ти се и публично, Ив, но просто се налагаше да се прибера. Стругарските звуци ме преследваха още 2 пресечки, а аз хем много бързах да стигна вкъщи, хем правих малки паузи, за да погледам пролетното петъчно небе и да се посмея, представяйки си заглавието в утрешната преса:

МЛАДЕЖКИ КОНЦЕРТ ПРИЧИНИ ДИАРИЯ НА ДЪРТА КОНСЕРВА

Всичко това обаче нямаше да успее да предизвика призива ми от заглавието. Все пак – всички си имат своите слабости, всички имат своите залитания към някакво творчество, което – погледнато отстрани – не е чак толкова впечатляващо. Така де – аз все още считам някои от песните на Доктора и Попа за високо постижение на БГ рапа.

Всичко обаче си има своите граници. Когато започнах да чета репортажа за Малък Ручей и премина първоначалният ми страх, че това ще е история, която включва скинари и средни телесни повреди, осъзнах, че това е още един разказ за един от онези концерти. Приех го спокойно, без драма. Идете го прочетете, няма да преразказвам. Какво пък, казвах си, модерно творчество, love is love, art is art, не може всеки да напише 9-та на Бетовен. Всичко това, докато не изплува и видео от събитието. Ето ви кратка възстановка:

Опитах се да вникна в драмата на неразбрания артист.

Опитах се да осмисля суровата енергия, за която говори Ивелината в поста си (казах ви – вървете го прочетете и се върнете после да си доприказваме).

Опитах се да го възприема като: протест, подигравка, бунт, artistic expression, демонстрация, въпрос, отговор, забавление.

Опитах се да подходя с отворен ум. Опитах се. Но когато вокалът се хвърли на земята, оплете се в стар сушилник (“сушка” за варненци), почна да се търкаля по голия бетонен под и да пищи на микрофона като нескопосана амалгама от Джимбо Морисън, Кърт Кобейн, още няколко произволни наркомани и лигаво дете, на което не купуват вафличка в супермаркета, не издържах и почнах да се смея с глас сам вкъщи. После човекът се изправи с известна мъка – заради сушилника, подритна го (сушилника), и взе да чупи прахосмукачка.

Това че не е музика – не е, и никой въобще не се опитва да го представи за такова. This is fine. Но, пичове, това не е изкуство. Това не е пърформанс. Това не е Бийтълс, които изветрелият директор се опитва да замени с валс.

Моята дефиниция за изкуство:

  • Създава се заради самото себе си, без да има нужда от одобрение или заплащане (не пречи да ги получава);
  • Дава израз на определено състояние у изпълняващия го;
  • Предизвиква емоция у приемащия го.

Не споменавам нищо за изконна красота, за позитивна енергия, за извисяване на човешкия дух. Аз самият харесвам и модерните форми на изкуството. Възхищавам се и на средновековното с неговото свято, благоговеещо търсене на контакт с Бога; дивя се като сополанко пред сладкарница на уникалното техническо майсторство на ренесансовите художници; кимам одобрително и със светещи очи на протеста срещу всичко некрасиво и несправедливо, пропило постиженията на 20-ти век. В известна степен разбирам и дори подкрепям холивудизма, когато успее едновременно да се продаде и да създаде.

Но това, това в онзи празен магазин, това е просто глупаво. Господа, единствената реакция, която предизвиквате, е любопитство у сеирджиите с телефоните. Не сте вълнуващи, не сте интересни, не дразните никого освен някакви възмутени лели, които все още си спомнят с умиление за Златния орфей. Ако, налагайки празната туба, сте излели част от неизживяната тийнейджърска агресия, която иначе би ви накарала да вандалствате из градските пространства, бих ви насърчил – като вид педагогическа мярка.

Но извън това: колежке, зарежи тези безумни “концерти”. Come back to the light и дай да отидем на нещо комерсиално и след това да го оплюем колко е комерсиално като зрели хора.

Не можем да минем без тази картинка

Малък Ручей

Събота е, юни е, топло е, мизерно е.
Гадно е, тъмно е.
Не ти се прави нищо, а ти се правят някакви неща.

Докато гонех мухите на южния балкон, пръскайки репелент с галанта на петнадесетгодишно хлапе, което за пръв път влиза в пого; със слънчеви очила и дъждобран, защото мухите бяха около сто, и се опитваха да избягат от идващата буря, настанявайки се сред прането; получих неочакван сигнал от Космоса.

Стана инцидентно –тъкмо, както си ми харесва. Реших да не оставям сестра ми да ходи сама на концерт, при положение, че така или иначе ми се бяга от вкъщи. Чудесна възможност да си разнообразя вечерта, или пък –дали? – да стане чудо, и да запомня тази проточена, безсмислена събота.

Преди някакви си шест-седем часа просто гонех мухи. Какво ме очакваше по-нататък… никога не бих предположила.

Sofia Pride, полицаи и хаос

Излизайки от преливащия автобус, се натъкваме на Sofia Pride.
Ситуацията изглеждаше противоречива: на всеки десет метра стояха полицаи, които образуваха кръгове, сякаш не са тук по работа, а за да се изолират от всичко, което се случва наоколо. Подминаваше ги шарена тълпа от привидно спокойни хора.

Sofia Pride се случваше до паметника на Съветската Армия и беше заграден; някакви хора чакаха отпред, за да влезнат. Изпаднах в прекалено разпрострени теории защо парада е заграден, но получих убедителен отговор: защото, ако си от LGBT клана, не само по време на парада, но и по принцип, те причакват зад някой ъгъл, и те понабийват. Ейй така, да си знаеш в коя държава си.

Стана ми тъпо и ядосано, след като го чух това, но трябваше да продължим разходката от Орлов до Сердика. След обилното валене и последващата жега, въздухът висеше влажен, тежък, и в този момент някой спокойно би могъл да обърка София с тропиците.

Освен тежък и труден, въздухът носеше вълни на напрежение, а улиците – орди от хора, хванати за ръка: семейства, качили децата си на конче; две много хубави момичета; групичка от приятели, които обсъждаха какво се случва на Sofia Pride. Полицаи продължават да дебнат зад всеки ъгъл. По лицата на всички се четеше напрегнатост, свързана най-вероятно със събитието, или може би заради фактът, че вали слънце и свети дъжд. Или обратното.

А ние движим напред и ни е доста трудно, защото след два километра в тази влага, ти се струва сякаш си тичал един час. Прецъфтялата липа ти влиза в косата, пълни локвите, и прави стъпването по-тежко.

София е отново объркваща, и не изглежда като шест часа. Не можеш да сложиш дата и час на всичко, което усещаш и виждаш около теб. И най-вече, не можеш да обясниш това наелектризирано чувство, все едно ще те блъсне огромен кораб, хвърлен от Марс.

Някъде по това време, с известни затруднения, защото сме прости, не за друго, успяваме да намерим мястото, където ще свирят Малък Ручей.

Малък ручей свирят в празен магазин. Малък Ручей свирят в празен шибан магазин.

На десетина метра сме, и вече усещаме, че нещо не е както трябва. После ни настига вълна от суров, безкомпромисен звук.

Отиваме на мястото, което представлява пет-шест-седем квадратни метра празно пространство, което прилича на фалирало заведение. Вътре има известно количество празни бутилки. Надписът на магазина е от класическите, лоши Фотошоп изпълнения: ужасно оцветен, с лошо изрязани форми и шрифт, който прилича на Comic Sans. Шрифтът изписва името „Дядовата Ръкавичка“.

С цялата си наивност бях решила, че това е едно от поредните хипстърски заведения. „Сигурно е някакво шибано пространство, дето дават три-четири офис места под наем, имат малка кухня, и хендмейд бижута по стените“ – наивно размишлявах, преди да стигнем. Даже имах теория, че е детски кът, и че сигурно познават собственика, затова са разчистили детските столчета, и ще стане някакъв тих, импровизиран концерт с публика от десетина души.

Това беше толкова далеч от истината, че докато го пиша това, се опитвам да потисна смеха си.

И добре, че беше! Това, което последва, никога не ми се беше случвало, и вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война.

Какво толкова се случи, че вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война?

Представи си следното.

Няколко мъже обикалят около едно празно пространство, близо до съюза на Глухите. Вътре в това пространство, две момчета на видима възраст 17-18 години правят всичко възможно, за да счупят проклетия шибан магазин.

Агонизиращ вокал, понякога с високоговорител; момче, което крещи, вие, и се дере на микрофона. Второ момче, което свири на distorted китара и понякога се обръща към въртящата се плоча, на която е залепено малко оригами.

В един момент, вокала насочва към публиката тежък метален прът, който кара витрината да поддаде. Стъклото се счупва, и всички се стряскаме. Но и всеки от нас е наясно защо се случва. Не го отдадохме на чиста случайност, и не беше чиста случайност.

В малкото, разбито магазичнче се бяха скупчили всички тъмни сили, които могат да се вселят в такова пространство, и двамата членове на Малък Ручей разбиваха не само статуквото, но и техниката си, магазина, и всичко друго, до което успяваха да се докопат. Крещяха, въртяха се като марионетки, и понякога уцелваха витрините, което караше публиката да се отдръпва с още половин метър.

А публиката остана белязана. Всички се гледахме с леко учудени, блеснали погледи, и ни напушваше смях всеки път, когато някой минувач ни пресичаше пътя. Напомняше на Fight Club.

Не забравяйте, ние сме на оживена улица в центъра на София, и наблюдаваме как двама души вършеят в празен магазин – да, правят страхотен, качествен noise, но толкова излизат от очертанията на чистото представление, че предизвикват интереса на някакви хора наоколо, които започват да зяпат и те.

Няколко души подминаха с първоначално отвращение, последвано от чисто изумление, изписано на простоватите им лица почти  комично. Една възмутена леличка дори започна да нарежда, а аз й се усмихнах с луд поглед, което я предизвика да напусне мястото в лек тръс.

Междувременно, гръмотевичният звук продължава, и ме кара да забравя, че имам цигара, която угасва в ръката ми. Започва да вали, а аз се сещам да извадя чадъра твърде късно. Минутите ти се струват като секунди. Хаосът властва- истински, неподправен, не част от плана, а резултат от онова състояние, в което изпадат изпълнителите, когато се раздават на 2150%.  Див, страшен хаос, който ти подпалва вените, защото не знаеш на какво са способни тия двамата вътре. На какво се способен и ти след това.

Витрините започват все повече и повече да приличат на мозайки. Публиката снима на телефоните и зяпа с отворена уста. А някои други, примерно аз, дори нямаме сила да бръкнем за смартфон, и да снимаме. Всички се опитват да оправдаят по някакъв начин това, което се случва. Минувачите са в откровен шок.

Това, драги трима верни читатели, е да си на концерт на Малък Ручей.

И си заслужаваше повече от всичко, но което отидох тази година, а може би дори и въобще.

Енергия в най-стряскащата си форма. Шумна музика, която не търпи къде се намира, не търпи отношението ти, не търпи ограничения. Мисля, че това e най-истинският начин да слушаш noise: когато можеш да усетиш как пространството поддава, как хвърчат метални прътове на метър от теб, как всъщност не си в безопасност, как не трябва да има правила.

Сега се сещам, че имах подобно преживяване в гимназията:  едни тъпанари правеха обичайните си простотии, и се оказа така, че стоях на метър от една витрина. Витрината се счупи точно до мен, и всички крещяха от ужас. А аз си стоях спокойно, и гледах как всичко става на сол. Беше страхотно; дори фактът, че ушите ми кънтяха цял ден, беше сам по себе си приятно изживяване.

 

След като сетлистът на групата приключи, вокала се поразходи малко навън. Поговори с публиката, попита хареса ли им, но си личеше, че все още е подвластен на това, на което бяхме и всички останали. Въпреки, че по принцип нямам смелост да го направя, се насилих, проврях се между разхвърляните вещи, и споделих на групата, че беше страхотно. Отговориха ми нещо на високоговорителя, така и не разбрах какво.

След кратък разговор с хората от публиката, стана ясно, че Малък Ручей се били разбрали с наемодателя да направят изложба,  и че трошенето на китара, витрини, и врата въобще не са били в плана. Наистина ми е интересно какво ще последва и дали няма да се наложи да им отваряме gofundme  на пичовете.

Прибирането беше тежко и трудно. Чувстваш се белязан, все едно си се изплъзнал тихомълком от катастрофа. Освен всичко, времето тече плашещо бързо в момента, и не знам как вече минава полунощ, при положение, че преди малко беше осем часът.

Концертът беше 10 от 10. Публиката се състоеше от не повече от осем души. Подозирам, че ще се помним дълго време, както се помнят хората, преживели природно бедствие.

Едва ли ще има концерт, който да прескочи по наситеност този, със сигурност не и тази година. Освен, ако не направят втори. Ще чакаме втори.

Ivelina, out.

 

Sunday bluez

Напоследък придобих навик да създавам празни word файлове, и да ги кръщавам на теми, върху които искам да започна да пиша. Оказа се лоша идея: единственото, което някога съм правила с тях е да ги местя натам-насам из десктопа, без да напиша нито едно изречение. Така става, като твърдо отказваш да повярваш, че някой го чете това, дето го пишеш. Кому е нужно в крайна сметка?

Естествено, тези мисли завладяват в най-неподходящото време, като например неделя следобед, когато единственото, които искаш, е да не се чувстваш тъпо.

Така че това е един опит да избягам от това чувство, описвайки го, доколкото ми стига акъла.

The Sunday Fucking Blues

Всъщност е изписано много по темата. Ето един вариант, който ме грабна заради punchline-а: Charles Bukowski wisely once said, “Sundays kill more men than bombs.”)

Какво в крайна сметка е това? Треска в неделя вечер? Ако не се сещаш, си скапано норми и ядеш спагети с лъжица за подложка.

Тягостното настроение на обреченост и невъзможност да избягаш от машината, и то в неделя, го чувствам от малка. Не говоря за онова тъпо подсещане „фак, утре е понеделник, не ми се ходи на..“ , а за огромната вълна отчаяние, която обикновено е съпътствана от включен телевизор, по който дават „Всяка неделя“.

Каквото и да правех по-нататък с живота си, това чувство заседна в мен, направи си удобно гнездо от счупени дисплеи и жици, и си купи ръчен часовник. Всеки път, като стане неделя и наближи четири-пет следобед, бивам пометена от лайняна вълна. Независимо къде съм.

Ловя риба на морето и зяпам в хоризонта? Не позна, кучко.

Изкачвам Седемте Рилски Езера? Сори, време е.

Binge watch-вам сериали с гадженце? Мне, време е да дадеш кръвният данък, малко и незначително лекенце на системата.

What do???

 

Магическата сила на опиатите

Да бягаш от реалността е супер яко. Реалността е нещо надценено. Взимай дозичката и внимавай, защото утре е понеделник, бяла ризке на всеобщото послушание. Дозичката може да е шотче, може да е масурче, надявам се не нещо по-екстремно, като в статията, която споделих, но коя съм аз да съдя.  Да цъкаш някоя игра пак може да те изкара за малко от реалността, и дори няма да ти е толкова лошо после. Ако бях по-концетриран човек, сигурно щях да бъда страшен gamer. But I`m not gay, man. I`m not fucking gay.

Лечителния глас на преателя

Мисля, че най-доброто решение за неделя вечер е да се събереш с любимите си хора, и да започнете да се карате. Ако има нещо, което ме изкарва от нерви, това е неделя вечер, тъй че дори – ей сега – започвам да пиша ядосано съобщение на някой, само и само да имам за какво друго да мисля. Хей, дори може да се разпиша в секцията за коментари на някой български новинарски сайт, или във 4chan!

Последното е за предпочитане. Случвало се е да вися часове наред във 4chan, но трудно бих влязла да чета и да отговарям на мазните, гадни, нелогични, платени,  и – най-лошото от всички – вЕрващи си, скапани коментари на чичета, които явно трябва да държат ръцете си заети по всяко време. Но хей, неделя вечер е.

За какво говорех? А, да, за скандали. Правя ги добре: не ги завършвам докрай, логиката липсва, и съм пасивно-агресивна през повечето време. Което ми дава перфектната храна за размисъл поне за няколко дни и е изпитан лек за неделната депресия. Така че какво чакаш? Бъди скандален.

Дисоциативен транс

Както се опитвам да обясня от известно време, единственият начин да оправиш проблемите в живота си, е като избягаш от тях. Един малък сатанински ритуал със запаляне на паркета върши чудесна работа. Музиката трябва да е правилна – да препоръчвам нещо? Естествено, че Death Grips. Винаги Death Grips.

На тази тяхна се е случвало да призовавам ясновидката Евдокия да възкръсне от мъртвите, за да ми върне запалката.

Ако нищо друго не помага, е време да се свърши малко полезна работа.

Направи си акаунт в сайт за онлайн уроци. Научи се как да правиш юфка, stand-up comedy, или хип-хоп бийтове. Купи си нива. Засади я с камъни. Направи инди лейбъл за дрехи, ориентиран към долни хипстъри, защото явно няма достатъчно такива лейбъли в София, да му еба майката. Нарисувай малко циганче как плаче на платно и с акрил, после направи още двайсет такива картини, и ги пусни на изложба. Създай youtube канал и говори за каквото си искаш. Прочуй се сред тийнейджърите, издай книга.  Копай криптовалута. Основи хомеопатична фирма за алтернативно лечение. Научи се да правиш татуировки. Направи си акаунт в tinder и играй на зарче какво да кажеш, хвърляйки загорелите изроди в ступор.

И повтаряй след мен: „Няма нищо по-ужасно от неделя вечер, затова сме готови на всичко.“

Нали така, работлива пчеличке на минимална работна заплата по договор.

Нали така, недорасло програмистче, което не може да сготви спагети, без да подпали кухнята.

Нали така, Инстаграм кифлЕ, което се справя добре с позите и филтърите.

Нали така, борецо за справедливост, който шерва постове за каузи, снимки на боклуци, и снимки на пребити кученца, но нито осиновява, нито ходи по протести, нито си изхвърля боклука където трябва.

Така, така. Обичам ви и лека нощ.

Сомогни си пам

Когато преди години се оплаках от немската леля, която е написала книга, дори не подозирах, че това съвсем няма да е последният ми досег с нея. Оказва се, уважаеми наши трима читатели, че пишещите немски лели вече представляват един обособен жанр; и единствено непознаването на собствената им бройка и сила, или пък – твърде сериозната им заетост с това да разсъждават за значимостта на гълъбовата курешка, която е плякнала на балкона им тази сутрин, им пречи засега да се обединят в мощен фронт и да залеят целия свят с елементарните си, свръхпозитивни размисли за неща, които никак, никак не разбират.

Но нека започна, давайки съвет със същата убеденост, с която пишеща немска леля препоръчва да смените работата си:

  • Скъпи читатели, не забравяйте да си вземете книгата със себе си, когато отивате на гости на родителите си за празниците.

Нека обясня защо. Когато човек си забрави книгата, а пред него са се прострели 3-4 козуначено-яйчени, безработни, мързеливи дни, трябва или да гледа футбол, или да чете. Вашият автор отдавна изгуби в море от цинизъм и отвращение от торбите арабски пари онази фенска искра, която го държеше буден по нощите, за да гледа репортажите от мачовете в групите на Шампионската лига, така че нямаше особен избор освен да се зарови в семейната библиотека за помощ. Тук идва следващият проблем: когато човек е имал особено нърдски детство и ученически години, то най-вероятно не просто е изчел всичко, което си е струвало във въпросната библиотека, а дори собственоръчно е довлачил най-интересните му неща в нея. Пред него се изправят възхитителният избор между тлъст турски роман, по който е създаден мазен турски сериал, или разнообразни миниатюрни селф-хелп книжки, които родителското тяло си е набавяло през черните дни на критическата си възраст.

Оптимист, какъвто винаги е бил, скромният пишещ реши да се спре на последните, за да се подготви за това, което го очаква след 15-20 години, когато е купил червената си спортна кола и в последствие я е продал, разбирайки, че тя въобще не го е направила по-млад и жизнен, а кожата му никога вече няма да е без бръчки. А и селф-хелп книжките са такива едни тънички, възможни да бъдат прочетени за един лишен от смисъл следобед и отметнати в Списъка с прочетени книги… който пък от друга страна някак си прави погледа назад в края на декември някак по-успокояващ, че не всичкото време е било пропиляно в строене на прогнилия капитализъм.

Списъкът, сам по себе си, може и да има това свойство, уважаеми трима читатели, но това е ако човек не забележи, че броят прочетени книги съдържа разтърсващи бози като “Поръчки до Вселената: Наръчник за изпълняване на желания” от напълно неизвестната дотогава за мен немска леля Бербел Мор (Bärbel Mohr). Авторката, научих аз, проучвайки този пост, за съжаление е напуснала този грешен свят сравнително млада, притъпявайки по този начин до голяма степен хейта, който иначе щях да изсипя. Но какво пък, емпатията не бива да ни пречи да бъдем обективни спрямо опитите за литературно творчество, не?

Нека ви разкажа за самата книга. Тя започва с признанието на авторката, че и тя – като нас, може би – е била много скептична, но веднъж една нейна приятелка ѝ разказала как си “поръчва” неща до Вселената, и те се сбъдвали. Или както го наричат хората от зората на времето: помолила се е, и ѝ е било дадено. Авторката все пак, без да описва мотивите си, решила да го пробва. Не с друго, разбира се, а – с желание за гадже, по стриктно посочени 3 критерия – да е вегетарианец бивайки едно от тях, защото какво друго? Ако книгата беше по-нова, вероятно щеше да е необходимо нещастният доставен от Вселената мъж също така и да vape-ва, да се епилира старателно/да има огромна рошава брада и да работи като графичен дизайнер на свободна практика в някое кафене. Но да не се отклоняваме.

Въпросният мъж, естествено, в съвсем кратки срокове бил на разположение, но това е само началото. След като очевидно 3 критерия не са били достатъчни да запълнят дупката в душата ѝ, авторката си поръчала друг мъж – този път много внимателно изброявайки 25 (двадесет и пет) критерия, които той трябва да изпълнява. И да ѝ бъде доставен до 3 дни – защо да се губи време, тези “там горе” да не се подмотават. И това се сбъднало. О Вселено, казала си тогава авторката, може би защото за целите на пост-модернизма вероятно не е било подходящо да се обърне към въпросната невидима, всеобхващаща, всесилна проекция с “О, Боже”. И се почнало: Нова работа. Паркомясто пред входа. Да не завали. Да си намери любимото гребенче. Да не ходи този ден на работа. ЗАМЪК!!! Шибан замък, уважаеми читатели. Авторката си казала “А бе, аз всъщност искам да живея в замък” и си го пожелала, вярвайки силно в правото си да има такъв на разположение (и това се сбъдва, съжалявам за спойлерите).

У мен съществуват достатъчно суеверие и агностицизъм, за да не отхвърля от вратата възможността някой действително да може да контролира Неща или да ги призовава в бъдене с мисълта си, а да не говорим, че по принцип съм уверен в мощта на думите. Но дори тогава: аз, като по-прост, си задавам разни глупави въпроси. Например: защо, ако човек внезапно открие някаква такава своя сила да сбъдва желанията си; ако осъзнае, че е достатъчно да поиска нещо достатъчно силно, за да го превърне в реалност; защо, питам аз, би използвал тази си сила, за да си намери гадже и къде да си паркира тъпия таралясник?! Колко дребнав, самовлюбен, заблуден за собствената си значимост трябва да си, за да използваш подобна неограничена власт, за да се обградиш с мънички материални придобивки и нито за момент да не поискаш да я излъчиш извън себе си?! Оставете настрана световния мир и храната за децата в Африка; поискай някое кученце днес да не изскочи на пътя между колите, немска лельо такава, да му се не види. Литературата трябва да е поле за изява на хора с по-големи идеи, по дяволите, и ако някой е платил, за да издаде този книжен еквивалент на блудкава лучена чорба без застройка, то той много, много се е прецакал.

Но достатъчно съм придавал достоверност и важност на тези 200 страници неприятно твърда тоалетна хартия. Въпреки претенциите си да се позиционира като малко мистична, малко самопомощ, малко проповедническа книга, “Поръчки към Вселената” е просто ярък представител на “немска леля пише книга” жанра. Особено очевидно това е например в плахите опити за разсъждения върху несправедливостите на света, които обаче са толкова лишени от прозорливост или дори минимален поглед върху “голямата картинка”, че достигат своя връх със заключения от рода на “хората не живеят своята истина”. А какво да живеят, немска лельо? Коя е тяхната истина и колко истини имат право да съществуват едновременно? Чия истина е по-важна, ако двете истини на двама индивиди си противоречат? Божичко, подобни книги могат да ме накарат да твърдя, че действително има хора, които са си по-добре в кухнята до печката.

Тази посредственост е пропила всеки един ред – от елементарните житейски проблеми и драми, които “поръчките до Вселената” решават а ла deus ex machina, та чак до смехотворните напъни да се намесят някак в цялата вакханлия на смисъла истински науки като психология или физика, без да е налично дори познаване на основната им терминология. Сякаш (сякаш?) немската леля е придобила знанията си в тези области от детско научно-популярно предаване по RTL в събота предиобед. А призивите ѝ за пасивност и постигане на щастие чрез нищоправене и отправяне на съответните молит… поръчки са си откровено опасни  – стига ценностите в живота ти да не приключват с намирането на богат съпруг, ботокса в скулите, хиалурона в джуките и малките невъзпитани уродчета, които с умиление да наричаш “децата”.

При все безспорната ѝ комедийна стойност (вижте например размислите за компютрите, които се свързват с интернет чрез “космическо поле”; или пък 23-те страници собствени цитати “за всеки ден”, които авторката услужливо ни е предоставила в края), препоръчвам с цялото си сърце да стоите далеч от тоя сволоч. Уважаеми трима верни читатели, ако се озовете без книга за празниците при роднините, просто се отдайте на лешперство и изгледайте всички мачове, които успеете да хванете по телевизията, дори това да означава да изтраете Реал (М) за 93 минути (3 минути бонус, за да имат време за дузпа, ако се наложи) от живота си. Със сигурност ще научите повече, а стига дис инглиш хомосекшуъл да не се подиграе с труда на момчетата, може дори да ви е по-забавно.

Авторът съска асоциално, когато попадне на такива книги (худ. възстановка)

Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

Sofiq pak e qka

 

споко, Ивелина пак няма да каже нищо – anon hate

 

Сори, че няколко месеца пак не писах, скъпи наши трима верни читатели. Бях твърде заета да ставам на 27, да гледам в една точка, понякога и в две. Случва се дори и често да работя, след което ако успея, започвам да пиша план за скандална статия за долния хипстър, изхвърлям смачканият лист в кофата, а тя се пълни. После ритуално горя кофата, след което идва полицията. После им връчвам кофата, те си я прибират, и купувам нова чак след няколко седмици.

Меракът да седна и да пиша пак ме хваща в неподходящ момент, а именно- кофеинова треска и празен стомах, който те кара да тичаш в кръг. Шегувам се, така се започна, продължавам да гледам и да се ядосвам, и да редактирам, докато от скелета на идеята не остане някакво шизофренично подобие на мисъл за нещо.

Затова реших да си пусна шумна грозна музика, и да направя кратък и никому нужен разбор на София, за n-ти път. Може би, защото навън най-накрая спря да е гадно, любим момент от годината, безспорно е.  Тази искрица надежда, която витае във въздуха, и се усеща дори в дебрите на автобус  404, на път за работа. Чиста магия.

Обикновено става така, началото на март упорито бие крошета на зимата, идват първите слънчеви дни, Борисовата вече се пълни с народ, нови двойки се натискат по пейките, а Sofia In Details, People Of Sofia, и останалите facebook страници, посветени на столицата, се надпреварват да ги столкват зад храстите. Симбиоза.

После идват мухите и сезонните алергии, и зад входа се събират компании да дънят музика от телефона до два през нощта, да ви еба майката и на вас, и всички са прекалено свикнали, че е яко, затова става…тъпо.

Писах какво ли не за София, казах, че е гадна, но в крайна сметка това е град, с когото всички имаме едни особени взаимоотношения.

София е хубава, търпелива и издрана по краищата.  Във вените й тече евтин спирт. Много често ти влиза под кожата, но в момента е мъртво пияна, така че не я взимай много насериозно и няма да се скарате.

Освен това, София вече спокойно може да се нарече една сбирщина от млади мутанти, продукти на депресията в края на първото хилядолетие, които през 2018-та:

-пишат по разни сериозни сайтове

-правят величествени видеоклипове и снимки, но са регионално неизвестни

-имат схеми, чрез които събират български творци, които раждат картини, дрехи, бижута, кецове, бири, и други екстри

-правят татуировки

-правят  плашещо добра музика

– четат разкази по клубове, пишат уединено на последния етаж на някоя панелка, пият много

– опитват се да пренаредят ситемата по тих и незабележим начин

– са меценатите и представителите на  IT сектора, които купуват/четат/слушат резултатите на онези, осмелили се да изхвърлят кошмарите и бляновете си във форма, подходяща за широката публика. Или непододяща, също. Най-добре неподходяща.

 

Най-смелите мутанти си вярват, и респект за това. Стига да го правят както трябва. В резултатат на това, че си вярват, и други хора им се връзват на акъла, и същите вервачи изведнъж осъмват с един зарибен кръг от хора. Случва се и да диктуват за малко течението. Получава се така, че в един момент някакви случайни хора се чувстват част от едно цяло, и това е прекрасно.

С всяка изминала година, революцията става все по-голяма. Ебаси, когато завършвах училище, все още витаеше ерата на кифлата. Сега е модерно да се шегуваш, че искаш да умреш (тука хитро трябва да вмъкна едно от по-старите писания, където се гаврех на темата, но често казано не ме ебе за CEO-то) и е актуално да изпъкваш, да купуваш тукашно, да ти пука къде си хвърляш пластмасата. Това преди 6-7 години не се случваше с такъв интензитет.

Новото идва, и полека-лека изрива селянията. Ей, веднъж и на мен да ми се случи да видя София красива и лъхаща вдъхновение, и пълна с хора, които мирно пълнят града с култура.

Продължавайте напред, герои.

П.П. – очаквайте пак включване, когато някой ме разочарова, което би трябвало да е всеки момент. И ако не ме мързи.

 

 

 

 

 

Мушкатото на съмнението

Всичко започна една сутрин, когато целият свят се събуди и установи, че скъпоценните му смартфони са умрели през нощта. Никой не беше сигурен дали е софтуерен бъг или целенасочена, зла атака на подривни елементи, но макар електричеството да си беше там, нито един телефон не беше успял да се зареди. Дванадесет души, отказали да се поддадат на цялата смарт-мания, бяха решили да заредят своите Нокиа 3310 за пръв път от около месец (бяха останали на по около половин батерия), и това беше всичката мобилна комуникация, с която цивилизацията ни разполагаше. Някой се опита да намери връзка между дванадесетте работещи нокии и зодиакалните знаци, друг пък откри в тях броя на присъстващите на тайната вечеря и малък култ се оформи в издирване на тринайсетата. Така и не я откриха. Но всичко това е без реално значение за настоящия шитпост.

Същественото в историята е, че на сутринта, когато нито един Андроид, айФон или прочие зомбификатор не се събуди, сякаш всички ние се. В душите човешки се настани съмнение. Кой съм аз? Как успях да се събудя без аларма? Ако денят ми започне без да изтърва телефон на носа си, скролвайки абсолютно безинтересни фейсбук новини в тъмното, започвал ли е този ден наистина, някога? Мога ли да изляза от вкъщи, без да проверя на телефона си прогнозата за времето? Възможно ли е било някой в историята на хомо сапиенс да прокара сутрешен товар, без да хейти снимки на чужди животи в инстаграм? Или всичките ни предци са умрели от запек, в невъзможност и безтелефонност? Толкова въпроси, докато с един обут чорап нашият средностатистически Бай Иван клатеше глава, отчаяно притиснал я с ръце, и не можеше да повярва, че това не е тъп филм.

Някакъв изначален, рудиментарен, ловкрафтски ужас от непознатото, от света отвън се прокрадна в сърцата. Хората се сближиха, търсейки и намирайки в напълно непознати топлината, която сглобени от тъжни китайчета пластмасово-силициеви машинки с такава готовност предоставяха при поискване. Ерата на Водолея настъпи не с Виетнам и некъпаните хипита, а с онази сутрин, когато нито един смартфон не успя да се зареди и всеки вдигна поглед от допамино-потискащата синя светлина на собствената си самотност.

***

Ще ми се, разбира се. Докато лежа на дивана в хола, под листата на мушкатото, което докато се запролети, явно ще се е превърнало в средно голям храст, си спомням за по-спокойни времена. Смокиня на двора вместо мушкато в хола, пълна липса на знание за времето утре или пък за различните символни аспекти на дървото на живота в цивилизационното ни съзнание, свят с повече магия и по-малко информация. Знам, знам, че е регресивно и всъщност научният напредък ежеминутно прави животите на милиони хора мъничко по-добри и по-здрави. Горивото му обаче е – спокойствие. Може би, бивайки стъпало към съвършения интелект, хората сме еволюирали до перфектните организми, които да преработват спокойствие и да го превръщат в технологии и богатство. Сигурен съм, че си струва и че уж крайната спирка на post-scarcity обществото ще е много красива.

***

Малко се отклоних, уважаеми двама наши верни читатели. Това все пак е новогодишният пост, не може само мрак – нищо, че последният си е направо тагнат в категория “Хейт”. Но тя 2016 си го заслужаваше. Хвърлям поглед към единственото пожелание, което съм отправил към 2017: “Please don’t suck”. Е, всъщност, то май дори се сбъдна. 2017 си беше, откъдето и да я гледа човек, прилична. Малко на ръба, малко с мръсна газ, малко на един дъх, но в никакъв случай профучала между другото. Една от малкото години, за които мога да кажа, че не е минала бързо – напротив, мина си доста осъзнато, с много старание, сватби и търсене на истината. Тъй като явно пожеланията в този блогец, който възкръсна с пролетните цветя, се сбъдват, позволявам си да отправя още няколко контра-такива. Понеже съм циничен гъз, не за друго, и в момента въобще не ми се ще да казвам на никого какъв да бъде:

  • Не бъдете тъжни. Не и твърде дълго. По малко може. После алкохол и така.
  • Не бъдете Тита или Криско. Или Наско Ментата. Въобще, не бъдете музикални знаменитости, ако не сте музиканти.
  • Не бъдете простият тъпан, който паркира на тротоарите и в градинките, щото “е кАжи ми къде да си оставим колата, бате”. Леле как ви мразя, ако сте.
  • В този ред на мисли, не носете омраза в душата си (по Адаша)
  • Не бъдете продажен политик. Та се не наядохте, ей.
  • Не спойлвайте на хората любимите филми
  • Не вземайте на сериозно случайни списъци из интернет.
  • Не пропускайте Световното!

И въобще, 2018-то, please don’t suck! Нека след една година пак се срещнем те тука на и сме малко по-добри, доволни и спокойни хора, с малко по-нови смартфони и много по-малко нужда от тях в животите си. Пийс вам!

Предпазливо обнадеждена панда се оглежда за първите дни на 2018

СТРУГАРЕ

Идеален ден за лов на путка-самозванка

Тупам нервно родопското одеяло, готвя ориз и си гриза кутрето. Време е. Крайно време е да напиша нещо не толкова отнесено.

Седмица преди това разбрирам, че Стругаре ще ни говори и ще скача в подлеза на НДК. Перфектно.

Сбогувах се със смешните 20 лева за два билета, като преди това скокнах в youtube -> STRUGARE OFFICIAL, за да открия скромното количество от няколко клипа.

Сетих се, че преди половин година гледах „АМЕРИКА“, видеоклип с разхвърляни плочи на Kraftwerk, FKA Twigs  и THE XX. А някакво русо момче като че ли говори, каквото се е сетил в три през нощта, сгушен сам до лаптопа си. В някакъв западнал аристократичен апартамент.

Първоначално не можах да асимилирам какво става, казах едно тихо „евала за плочите“ и си продължих по неясния и бавен път от Бургас към София, който ми коства около година да разровя. По свойски, влюбено, ритаща празни бутилки Zytnia  и VAT 69, защото сме мръсни алкохолици и нямаме финанси, а аз гледам курви по цял ден. Буквално. Това работех. Трябваше да пия.

Поотърсвайки се от напълно излишните за този пост драми, се връщам в родният си квартал Дружба, зяпам тъпо моста, впечатлявам по интервюта, започвам скучна работа, зарибявам, ядосвам, пия и пуша, когато има.

Не. Не мога да повярвам, че ми трябваше толкова време да седна и да изслушам СТРУГАРЕ. Беше ми под носа. Ебати.

Но ето, чак сега, преди няколко седмици, седнах и чух внимателно всичко, след което леко пребледнях и си казах „еми ще се ходи“.

Музиката

Нито грам паразитни английски думички. Чист и ясен глас, който говори, каквото му е хрумнало. Зад гласа стои електроника, която не се опитва да бъде нещо стандартно, за да тече няк`ъв фон там, все тая, докато гласът рапира, пее, или говори.

Новата българска рап вълна, която за мен започна някъде около Керанов, продължи с Явката, и стигна до Секта, Madmatic , ЖЛЪЧ, Григовор и Гена… така и не ме плени с музиката. Текстовете бяха пленяващата част.

Сега някой ще каже „рапът е не да слушаш музиката“, вероятно изгубих и половината аудитория заради предният абзац. Нашите спонсори са много тъжни *смачкан вестник самотно лети над пуста заледена улица, пълна с хората, на които им пука за аудиторията, а, да, няма такива, защото знам имената на всеки, който го чете това, а те не са аудитория, а приятели. Здрасти, приятели*.

Имаме прекрасни текстописци, но българският рап може повече. Може да е по-смел. Пускайте DEATH GRIPS  и изтрещявайте. Бъдете шумни и провокативни с инструментала.

СТРУГАРЕ промени това статукво за мен, именно със смелата електроника, саркастичните реплики, и фактът, че не се взима насериозно и си ходи гол до кръста, докато прави набиранки на някви мизерни места из София, говорейки за разбити взаимоотношения, ненавист и „перфектно си спомням как преди четири лета май обядвахме във Пазарджик, дали?“

Тези непукизъм, смелост, и откровена лудост ми подействаха като наркотик и започнах да си изслушвам всеки ден по веднъж каквото има в  youtube канала. Все пак да не ми омръзне.

Минава още седмица

ПОСТМОРТЕМ е перфектна за около полунощ, преди да те е изпреварила паник атака, или като си пиеш първата чаша твърд алкохол за деня. Гледах да спазвам традицията.

КУЧЕЯДЕКУЧЕ ме накара да казвам „ГЛУПАЧКА!“ в най-неподходящите ситуации. А пък с оглед на декемврийската гняс навън, можех спокойно да заявявам „Ами днес е по-дъждовен ден“, без да звуча като аутист.

АМЕРИКА – хубави вилици, но ги бутам на пода.

ФОЙЕРВЕРК – прекрасен бийт, шанаджийски клип, ведра обстановка. Момиче реве.

БИЗНЕС – ей тука те спипах, че харесваш Death Grips, момче. Това ме прави много щастлива.

Време е за концерт.

Боря и боря махмурлук, и е неделя. Не мога да мръдна от леглото, и ме е страх да погледна в портфейла след вчерашниите театър, бар, бар, и бар. Не че се проклинам, дори има бонус – не ми се пие алкохол. А, да, вече сме там. Не. Преди това сестра ми снима вързан кенеф за дърво и кръщава снимката  „Стругарски вечери“. Аз я питам „знаеш ли като Стругаре пуши, как се казват фасовете? Стругарки.“

Продължаваме в същия малоумен дух и в един момент сме вече вътре.

Айде де, време е за концерт

Има-няма 300 човека, може би? Радвам се, че не беше фраш, но и ми стана тъпо, че няма още хора.

На сцената излиза един добре навлечен човек и се настанява до пулта. Харесва му, доволен е.

Никой не ръкопляска – явно няма значение кой е зад пулта. Като нищо ще излезе, че човекът с качулката и шапката и якето (man`s not hot) прави инструменталите, и че всъщност е адски важен… ама вече е късно.

Поглеждам наоколо и ми се набиват в очите две ~15-годишни момичета, които екзалтирано подскачат в дясно от сцената. „Групита“ – викам си, и поглеждам напред. Я, ето го.

СТРУГАРЕ, или Троян Иванов, а защо не и двамата, излиза, облечен в бяло яке, което прилича на пазарска чанта. Трезвен до мозъка на костите си, не точно притеснен, не точно екзалтиран. Нормален човек. Маха за здрасти на неопределено място в публиката, усмихва се, и се започва…

Оказва се, че има материал за цял албум, но не бърза за никъде.

Чисто нови парчета се леят едно след друго и публиката лееко се чуди какво става. Но Стругаре продължава да не бърза, изпява си новото, докато не среже непознатата територия с „Америка“, заради което получава пищене от разни девойки.

Явно ще се прави клип, защото идва човек с видеокамера, който разбутва хората и застава на колене до сцената. Няма лошо, стига да не беше закрил гледката на няколко души, но айде. Дано поне да видим резултата скоро.

Не се сещам на сто процента за последователността на песните, но да кажем, че продължаваме напред с ФОЙЕРВЕРК- където публиката припява на култовата реплика „рапът е готин, стига да не си тъп, стига да не си“.

Любима част от целият концерт ми е началото на КУЧЕЯДЕКУЧЕ. По принцип всички сме леко дезориентирани и не се ръкопляска след всеки край на песен. Заради което се появява една малка и неловка тишина. Троян обяче я използва перфектно, като извиква „ГЛУПАЧКА!“. Публиката отговаря мигновенно с екзалтирано крещене, а аз се смея сигурно цяла минута. Беше толкова непринудено и яко, че просто трябва да се види на живо.

Следва „Постмортем“. Вече съм я слушала толкова много, че знам почти целия текст наизуст, затова без грам свян започвам да редя тихичко, с блеснал поглед. Явно и публиката не е равнодушна, защото тук-таме се чуват по-запомнящите се части на текста, като например:

“Щеше да е прекрасно, ако беше възможно, нямаше да се стъмва ако бяхме от шибан фосфор
Достойнство ти къде ще го откриеш днес
Постройки колкото да се не сринеме”

Моментът е подходящ да се сетя, че колкото и да е тъпа по-голямата част на всяка една година в жалкото ни съществуване, такива моменти я правят запомняща се. Не, че беше свръхемоционално. Не, че публиката изтрещя от кеф – напротив, беше доста умерена. Даже на места дразнещо спокойна. Доста лицемерно от моя страна да го изтипосам така, при положение, че и аз рядко викам и ръкомахам. Но очаквах малко повече от публиката. Имаше малко пищящи жени, де. Останалата част от залата гледаше замислено, известна част тактуваха с глава, на по-запомнящите се части на песните имаше леко избухване. Но като цяло повечето публика бяха предпазливи, възпитани и слушаха внимателно.

Викнахме го на бис – и той достави още един фойерверк. И после стана понеделник.

Прекрасните снимки са на Vi Yaya.

Аз съм човек, който си има всичко

Докато снегът бавно се сляга и ледът затяга върху поредното издание на консуматорското безумие “черен петък/понеделник/дни/седмица”, аз установих, че освен да правя шеговити препратки и не особено оригинални асоциации между времето навън и актуалните събития, съм и човек, който има всичко. Прилагам списък на имейлите, които получих само в дните преди и по време на прословутия черен 24.11. за справка:

  • ¡Mas ofertas espectaculares de Black Friday! / Ahorra hasta 96%
  • Black Friday best deals and new offers! Save up to 96%!
  • Black Friday Sale ends soon! Now with 500+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE
  • Items on your wishlist are now discounted!
  • СТАРТ на Black Weekend!
  • Черният петък е тук! До -50% намаление!
  • The Black Friday Sale
  • BLACK FRIDAY! Намаление на всички стоки в …
  • Bethesda games 75% off (+18% with code) / Lots of new offers in our Black Friday Sale!
  • BLACK FRIDAY намаления до -90 %
  • Your trip to London Stansted | Up to 50% off car hire this Black Friday
  • -20% on ALL skin cases! SAVE on Black Fri… Week!
  • Tom Clancy games up to 73% off – and more new Black Friday deals!
  • Black Friday Sale: MDK giveaway • 300+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE

Какво научаваме от този немалък, но за сметка на това – болезнено еднообразен списък, скъпи наши трима верни читатели? Че скромният пишещ не си е конфигурирал добре спам-филтрите? Да, безспорно. Че все още има  нездраво увлечение към компютърни игри? О, да, и никой не го отрича. Че всяка една метафорична онлайн барака за банички и боза се опитва да се включи в панаира – това май вече всички го видяха, присмяха се на псевдо-намаленията или тези от по 1% в неназован магазин за компютри, и продължиха с живота си. Че никой не ми пише? Да, и това, но днешните млади вече не ползват имейли, както ми обясниха веднъж представители на същите.

Това, което обаче не става ясно на пръв поглед от тъжния ми inbox и заради което всъщност ви занимавам с него, е как всеки един от тези мейли остана като глас в пустиня. Не е като да не опитах да се включа в ежегодния харчфест! Опитах се, бога ми – разглеждах настървено джаджи, браузвах намалени парцалки, с трепет в душата дебнах промоции на компютърни игри, които може би ще може да изиграе някой от хипотетичните ми внуци! Дори спортните стоки отворих, макар отлично да знам, че нищо няма да си купя, освен ако не го продават срещу 25 стотинки и картинка от дъвка Турбо (с безплатна доставка). Нищо! Нищо не ми проговори.

Аз съм, на теория, идеалният консуматор. Разумен, но импулсивен купувач съм – не обичам да давам пари за глупости, но не се свеня да си тръгна от първия магазин с първите обувки, които са ми харесали, без да изпитвам нужда да обиколя целия претъпкан, коледен, облян в преумора и LED-светлини мол (Защо, КОЙ?! наложи да се пише МОЛ с главни букви?!). Същевременно никой не зависи от мен и финансовата ми дисциплина, така че мога да си позволявам да се глезя със скъпи вещи, които запълват екзистенциалните празнини в душата ми (ха-ха, приятели). На всичко отгоре съм и мъж, което автоматично означава, че съм срамно лесен за манипулация от убедително говорещи красиви продавачки – това даже е надлежно документирано.

Въпреки всички тези предпоставки, Черният петък ме напусна (или аз него – хм) с празни ръце. Разбира се, в контекста на този прекрасен сайт, най-логично би било да заявя политическите си убеждения, как съм запазил достойнството си в лицето на масовото промиване на мозъци и шестващата алчност. Въобще, виждате, че се опитвах всякак да си намеря оправдание, дори забивайки в традиционното си прекалено анализиране на тривиални факти. Но истината е съвсем друга. Не уважих “празника”, защото

аз съм човек, който си има всичко.

Ето, казах го. Материалните ми нужди са напълно задоволени. Няма нищо, нищичко, никаква вещ, която да видя някъде или у някого и да завидя, да поискам да я притежавам, да си помисля, че ми липсва. Нищо, за което да искам да спестявам пари. Аз съм ходещата дефиниция на first world problem и дори не притежавам вила на морето или яхта със запазено местенце в спокойна марина в някой Средиземноморски залив. Jack’s failed sense of tangible purpose (понеже отдавна не сме референсвали Fight Club).

Този кратък момент на яснота беше колкото тривиален, толкова и изненадващ. Целият ни цивилизационен ред е устроен около това да изпитваш недостиг на нещо материално. Учиш, работиш – за да си по-добре екипиран да правиш още пари. Да купуваш, да притежаваш, след това да задържиш новопридобитите вещи, удобства, “стандарт”.  А после? Би било малко тъжно през целия си останал живот да се стремиш единствено да запазиш това, което вече имаш. Или – omgwtfbbq – да потърсиш някаква нематериална цел, нещо духовно, което ти липсва? Колко нагоре в пирамидата на Маслоу бяха тези? Явно – не много, защото Югоизточна Азия се препълнила с объркани западняци и човек вече не знаел къде да отиде в Камбоджа, за да не му говорят на английски.

Предвид това, че е доста вероятно да живеем в симулация, ако аз бях наблюдаващият Експериментатор за себе си, щях да си дръпна щепсела заради горните глупости. От друга страна, щом все още съм тук и ви ги пиша, докато аз-овете ми в паралелни вселени се разтварят един след друг в поредица от странни инциденти, може би има още до крайната цел – или до терминално отклонение от нея – на симулацията. Програмисти гадни, I’m coming for you. (*laugh in alien-scientific*)

Дзен панда достига “прозрение”

Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?