По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda

Posted in Музика | Comments Off on По следите на изгубените 6 музикални години – част II

1200 км по пътищата на родината

Ако имате съмнителното щастие да сте в умерено близкото ми обкръжение, то вероятно многократно сте чували колко не обичам да шофирам. Не обичам стреса и нуждата от постоянна концентрация, не обичам да замърсявам излишно и без това изстрадалата ни атмосфера, никак не ми харесва да не мога да изпия една бира в произволно крайпътно капанче, а най-много от всичко мразя да паркирам успоредно.

Уви, какво обичаме или не обичаме не винаги се съчетава с какво има нужда да се направи. Така се случи, че в началото на този напечен август (чухте ли, чухте ли, че summer’s almost gone? Джимбо ви напомня) звездите се наредиха в точната конфигурация, за да размахат лукаво под носа ми ключовете за изстрадалото, препатило от калпавото ми шофиране пежо, и да ме запокитят надлъж, и най-вече – нашир, по родните пътища. Ако се бях вдигнал по маршрута София – Варна – Бургас – Ямбол – София в рамките на няколко дни “просто ей тъй”, в някои страни биха го нарекли roadtrip. Аз обаче съм безкрайно рационален, прагматичен тип и гледам никога да не правя каквото и да било “просто ей тъй”, така че пътуването си имаше съвсем конкретни цели – от това да осветя с незаменимото си присъствие сватбата на Диди през чистото любопитство, та до най-неочаквано изскочилата нужда да прибера глутница развеселени, подпийнали панди по стръмните черноморски баири чак до хотела им.

Тук някъде вероятно очаквате някакво катарзисно прозрение, уважаеми двама читатели? Мотивиращ разказ за спаружената градска душа, която широкият път превръща в прежарен, почернял от слънцето приключенец? Пореден неуспешен опит на този блог да предаде в свои думи дори частица от упояващата енергия на Лед-Цепелиновия шедьовър Kashmir и онзи уж скрит, но винаги избуяващ на повърхността човешки копнеж по личната Шангри Ла?

Няма да крия, някъде дълбоко в циничната си душа и аз се надявах на подобна развръзка. Но такива неща се случват само по американските филми писани и заснети с не дотам прикрития стремеж да ви продадат още автомобили, от които нямате нужда, и надценено високооктаново гориво. Но за такъв заречен пешеходец като мен 1200 километра по пътищата на родината в компанията основно на купчина остаряло френско желязо нямаше как да не донесат поне някакъв урок. За себе си, ако не за друго.

Първата голяма изненада бе колко разтоварващо могат да действат дългите пътувания на един обитаващ преди всичко офис среда мозък. Да, пътищата са разбити, тесни и често опасни. Да, едни мизерни 400-и-нещо км от официалната до „морската“ ни столица отнемат над 6 часа. Но всичко това изисква фокус върху една единствена задача: ти, пътят, другите коли, крайната цел. Замисляли ли сте се колко рядко успявате напоследък да съсредоточите вниманието си върху една единствена задача? С многократното улеснение отговорите на всевъзможни, дори абсурдни въпроси, нестихващият информационен поток на последното десетилетие ни донесе със себе си и съсипания attention span и постоянната умствена преумора, която никакви часове сън не могат да прогонят. Е, докато много внимателно следите за дивотиите на поредния батка с БМВ из засуканите планински завои на Обзорския проход, или пък се пазите да не отнесете подалия се до задните лапи през прозореца на плевенска Корса пес, който стопаните му са оставили да се лендзи на другите коли по възможно най-тесните участъци от пътя, разпънатият на пентаграма на мултитаскинга ваш мозък си по-чи-ва.

Така и така сме на темата с батките, едноседмичното ми изчезване от света на фиксирания интернет и работно време донесе и друг – донякъде тъжен – извод. Бях обявен за джигит, на когото само липсата на подходящо возило пречи да прояви в пълна сила джигитлъка си (все пак с натоварено пежо е трудно да профучиш със 100 на жълто). Подобни обвинения, освен да ме откажат завинаги да инвестирам в по-мощен автомобил, допринесоха и за промяна на цялостната ми нагласа към примигващите светофари и привидно нелогичните ограничения на скоростта. Така че, уважаеми двама читатели, ако ме видите някога да си купувам бяла тениска Кавали с мъниста или пък да поръчвам пакет щамповани салфетки в дискотека в студентски град, моля, говорете с мен. Ако обаче ме видите да си пускам man bun или да ровя в кашон с плочи на хипстърски базар, макар дори да не притежавам грамофон, спокойно можете да се отречете от мен в Държавен вестник – положението и без това е безнадеждно.

И за да приключа тази словесна диария с някаква поука, нека ви споделя най-важното за света, което научих По Пътя. Ако сте сами или най-малкото няма кого да отегчите/изплашите; ако имате доволно количество бензин в резервоара (отново извинения на редакционния колега за Онзи път между Сапарева баня и Бистрица); ако не бързате за никъде: доверете се на Богдана, Мария или както там на галено сте кръстили гласа в навигацията на колата си. Може би ще се озовете в оф-роуд условията на изоставения път до Каменар, или пък ще преминете, силно учудени, през Ясна поляна и Ново Паничарево под не по-малко учудените погледи на вечните дядовци на пейката пред кметството. Може би магистралите ще ви се сторят като далечен, излишен лукс. Може би ще откриете, че не винаги най-краткият път е най-бързият и, което е по-стряскащо, най-бързият път невинаги е този, от който действително имате нужда.

Доверете им се. Богдана, Мария или както точно се казва жената на живота ви в момента знае точно откъде да ви преведе по пътя към вас самите.

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

Posted in Uncategorized | Comments Off on 1200 км по пътищата на родината

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!

Posted in Uncategorized | Comments Off on Врабци

По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….

Posted in Музика | Comments Off on По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Кому са нужни черниците?!

Пак дойде времето на селфитата от морето и кифлите, за които “косата е важна”, но си снимат прегорелите дупари, опитвайки с различна степен на успех да направят сърчице с ръце във въздуха. Също като Гарет Бейл, но без абсурдната man bun и с по-малко косми по лицето. И без да бъдат наистина много, много добри футболисти. Всъщност знаете ли, верни наши двама читатели, ако все още сте тук, че всъщност за много от дамите планет-ъф-ди-ейпс-подобната мусура на Бейл се явява ужасно секси? И аз се изненадах. Но да не се отклоняваме.

Докато кифлите си снимат гъзягите и tramp stamp-овете по морето, аз рейджвам из града. Знаете ли защо? Не е заради разбитите плочки, които ми съсипват около 2 чифта обувки годишно; заради увисналия сякаш в очакване края на времето прахоляк край натоварените улици; не е заради потискащата жега или пък впечатляващо бързо разлагащите се кучешки акита по тротоарите; ще ви изненадам, но дори не е заради вкиснатата смрад на некъпан гражданин, която ме кара да бия път под юлския пек, вместо да се кача в автобуса. Даже не става дума за грозната завист, изпълваща долната ми и хипстърска душа, докато опъвам хомота в климатизирания офис, а на други им носят в пластмасова тарелка пресолена цаца, изпържена във вчерашно олио.

Заради черниците е.

Когато кифлите заминат за морето, черниците почват да се изсипват по пътищата с отчетливото “цоп” на презрялата си същност. После почват да омекват и разнасят омайна миризма на джибри. Събират рояци зелени мухи. Джвакат под подметките ти, петносвайки ги. Някак си успяват да петносат и тротоарите. И дрехите ти, когато от небрежност се озовеш под иначе дълбоката им сянка по Това време. Когато кифлите заминат за морето, черниците превземат моя свят.

Вижте, отделих към 3 минути да рисърчна, за да не съм голословен, и научих, че черниците хранят копринените пеперуди, а от листата им стават всевъзможни илачи. Ако човек си гледа овошките на село, вади си коприната, продава я и си купува яхта с печалбата, после си вари илачите за успокояване на нервите, след като някой допусне правописна грешка в позлатения надпис с името на яхтата – моля, няма проблем, да си дерзае и ще му ръкопляскам. Но как въобще на някого му хрумва да си засади това изчадие в двора насред града?! И разбира се, точно до оградата, така че да сподели ужаса му с всички съседи?!

Че те черниците дори не стават за ядене. Не познавам човек, който да обича дори съвършено узрелия им черен вариант, а какво остава за хрупкаво-киселеещия винаги-не-съвсем-готов бял сорт. Та ти ставаш до лактите в гадост, само докато успееш някак си да изчегъркаш мъничката, досадна дръжчица, която остава закотвена в черничения плод ВИНАГИ. В най-добрия случай вкусът на черниците може да се опише като придобит “meh” такъв, а в обичайния – като “абе аз това не трябваше да го ям, само за да не обидя тоя, който се е излъгал да си засади черницата и сега се мъчи някак си да легитимира грешните си житейски избори”.

Това не е спокойната лоза, която да опаше с блажена шарена сянка целия ти двор, за да си лющиш ракията под нея, а от време на време да си чопваш по някое грозденце. Не е достолепният орех, който да засадиш днес, а на сянката му да се радват и правнуците ти; като всяка есен им създаваш и забавление за цял ден, защото най-накрая им е разрешено да грабнат по един дълъг прът и да забрулят в пълна забрава, захвърлили смартфона настрани (след задължителната снимка за фейсбук с пръта в ръце). Не е обидно краткотрайната кайсия или сякаш светкавично презряващата череша, които превръщат лятото във всеки двор в един безкраен цикъл от преяждане, колики, необуздана диария, гузно чувство и отново преяждане. Дори не и вековният дъб, за който книгите ни учат, че се превръщат в талисман на къщата и стълб на цялата рода. Не, не, не и не. Това е просто една безсмислена черница, от която някаква полза виждат единствено един точно определен вид пеперуди.

Аргх.

Едва 20 минути откак пиша тоя rant и вече в ноздрите ми сякаш се е настанил оня кисел, джибрен аромат и нервно поглеждам под бюрото си да не би да съм настъпил нещо.

Това е. Няма поука. Само един отекващ в епохите въпрос: КОМУ СА НУЖНИ ГЛУПАВИТЕ ДВОРНИ ЧЕРНИЦИ?!

А след като си разтраках вкочанените от твърде дълъг застой ДХ-ски стави, обещавам другия път истински пост.

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница

Posted in Uncategorized | Comments Off on Кому са нужни черниците?!

Немска леля пише книга

Когато немска леля пише книга, слагат ѝ шарена корица с големи жълти букви и ѝ лепват крещящ стикер “Бестселър на Шпигел”, за да си я купят заблудени хора.

Но това малко изпреварва събитията. На двамата ни верни читатели може би е познат един задочен редакционен спор с колегата, който – следвайки максимата, че “не е сексизъм, ако е вярно” – твърди, че просто няма големи книги, написани от жени. Колкото и да се опитвам да укротявам и цивилизовам тези негови пориви, в конкретния случай просто не можах да се сетя за контра пример, а най-новият ми сблъсък с “женска” литература не стори нищо, за да ме подкрепи в борбата ми за равнопоставеност и равнопредставеност. И не, не съм шовинистична свиня, използвайки това определение, защото на първата вътрешна страничка немската леля беше представена именно като позната авторка на “женски и семейни романи”. Може би трябваше да се информирам по-добре какво купувам, тъй като явно неприкритата ми любов към анимационни филми и сериали не е достатъчна, за да ме определи като “женски или семеен” читател.

Книжката се казваше “Сърдечни поздравления, Вие спечелихте”, немската леля – Дора Хелдт, а ако някой се чуди коя чавка ми е изпила акъла, за да посегна дори към нещо подобно, отговорям: помолиха ме с образователна цел. После обаче образователната цел си остана несбъдната, а непрочетена книжка да се търкаля вкъщи, била тя и на немски, сериозно нарушава целия ми фъншуй. Никога не бях чел книга от немска леля и, честно казано, не бях подготвен за това, което ме очакваше.

Защото, когато немска леля пише книга, героите и сюжетът ѝ са извадени като от предаване в неделния сутрешен блок по RTL. Имаме пенсионирани данъчни чиновници с изострено чувство за справедливост, пенсионирани актриси-реститутки със заядлив нрав и високи претенции, неудовлетворени от живота, наближаващи критическата радио водещи, организирани автобусни екскурзии с маащ бира след бира шофьор (но само вечер, след работа!), мазни, непоправимо зли екскурзоводи и отзивчиви полицаи, които сменят спуканата гума на пенсионерите ни на магистралата, но после строго ги предупреждават, че с тази резервна гума могат да карат само до следващия сервиз, защото не отговаря на комплекта и не е разрешено.

Всъщност след добре документираното ми на този сайт завръщане в България често ме питат какво толкова не ми харесаха германците, че да ги изоставя. Колегата дори е писал 8 неща по темата. Аз пък смятам отсега нататък просто да препращам хората към въпросната книга, където една от най-досадните части от обществото – немските пенсионери – са си описани съвсем реалистично и естествено без грам опит за ирония (ех, този Иван, пак насажда стереотипи – бел. а.). Обсебени от Орднунга; засягащи се, ако някой дори намекне, че не са достатъчно “добре ситуирани” (богати); омрънкващи 15-на страници, ако по време на пътуване в автобус им сипят шампанско в пластмасови, а не – в стъклени чаши; искрено възмутени, ако пиян рецепционист в крайпътен мотел им заговори на Ти! Наглият му младеж.

Дори в “катарзисните” страници на романа, когато нашите смели, добре ситуирани пенсионери поемат в свои ръце разследването на възможна измама, ключовата грешка на злодеите, от която в последствие се разплита цялата “загадка”, е че мръсниците си изхвърлят хартията в кофата за органични отпадъци! Представяте ли си само?! Не само зли, а и неподредени. Технически погледнато – неочакван сюжетен обрат, но някак си човек остава с един такъв… блудкав вкус в устата, сякаш не е сменил достатъчно бързо канала и е хванал реклама на музикално реалити.

И после защо съседите ви правят забележка, ако объркате кофите – не само, че сте чужденец, ами и не спазвате Реда; става твърде подозрително, може би и вие сте престъпници? Задната корица на “Поздравления, …” може и да обещава “Шармантен хумор и типажи, които просто няма как да не обичате”, но всъщност получавате съвсем сериозни сърдити старчета, които през цялото време си водят записки с всичките си оплаквания, които след това да изпратят на организаторите като върховен акт на неподчинение и защита на идеалите. Като се замисля, добра метафора за цялата концепция за бленуваните “развити държави”, които честно ни биват описвани с толкова хвалби, че човек спокойно може да се почувства като на задната корица на “женски или семеен роман”.

Някой беше казал, че книгата е израз, изказ на вътрешния свят на автора си. Е, когато немска леля пише книга, върховната, климактична драма е невротична пенсионерка да зашие шамар връз невротична авторка на “женски или семейни романи” (ако тук е имало скрита ирония, автоматично си вдигам оценката в Goodreads с цяла звездичка), която после да я заплаши, че ще я изкаже в полицията. Последвалото тази заплаха масово пощуряване изумява още повече, когато човек е виждал колко всъщност спокойни, търпеливи и, ами, човечни, са немските полицаи. Настъпва паника, викове, масова мобилизация на всички добри в книгата, нощно преследване из немски села, истерия, осуетяване на изказването в полицията… С толкова много превъзнесена, предраматизирана тривиалност дори Кобилкина би се гордяла. Когато немска леля пише книга, светът е толкова подреден, организиран и безгрижен, че човек търси вълнение там, където няма дори полъх, просто за да има за какво да си мълчи с комшията, докато си пият вайсбирата на верандата на вилата в 6 без 10 следобед.

Но, немска лельо, когато ти е скучно на верандата, защо пишеш книги?

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.

Posted in Книги | Comments Off on Немска леля пише книга

Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?

Posted in Uncategorized | Comments Off on Хайде на международния влак, част II

Хайде на международния влак! Част I

В Европа има два типа хубави влакове. Едните са влаковете на западна Европа, лъскави, бързи и начесто. Те са такива, защото богатите страни са се погрижили на хората да им е максимално удобно и да могат да ходят да работят всеки ден. Другите са влаковете на Русия и руско-образните страни, които не са много начесто, но също са доста бързи, топли и удобни. Те са хубави по-скоро по принуда, защото за много места те са единствения обществен транспорт през огромните разстояния, а за други – са много по-добри от пътищата и другите форми на наземен транспорт. Влаковете в голямото пространство между тия два типа са нещо по средата – опитват се да са по-като западните, но източното наследство и географски особености често ги влекат в другата посока, в резултат от което понякога има чудни хибридни резултати, а понякога – невъобразима каша. И от всички оплетени влакове, най-оплетените са международните влакове, а от всички международни влакове на континента, най-голямата каша цари с тези на Балканите. Тук ще разкажа един сборен разказ затова какво е да пътува човек с нощния влак между Белград и София, един от най-интересните влакове на Европа.

Започваме на гарата в Белград, на която редовно се озовавам посред дълги зимни нощи по различни причини, най-вече свързани със стиснатост и нездраво желание за приключения. Това е една гара, която отчаяно се нуждае от обновление, защото нито сградата, нито железопътната и инфраструктура отговаря на важността и века в който се намира. Сърбите обаче имат решение – постепенно я заменят с друга, нова, огромна и скъпа гара, на километри от тази и от центъра на града, на който, парадоксално – ще бъде кръстена. Досега обаче влакът за София е тръгвал винаги от старата и затова историята ни започва с нея. Слаба жълта светлина, няколко пейки обърнати с гръб към влаковете, отворени врати през които вятърът фучи и съмнителни типове загърнати в черните си якета, един от които се явявам аз – това е картинката на гарата в девет вечерта. Нареждам се да си купя билет и докато чакам уж на малко разстояние зад предния човек ме пререждат цели две лелки, за които това, че не им се скарвам явно е знак, че просто си седя зад онзи, не е като да чакам нещо. Нищо, аз не бързам. Тъкмо да си помисля, че лелката на гишето е като всяка друга навсякъде по света и тя изпада в истеричен пристъп на някакъв човек, че и е изпил кафето и намусено ми подава безкрайно-евтиния билет до Цариброд. Нощният влак траещ девет часа и пресичащ по диагонал Сърбия струва 8.5 евро, толкова е евтин сръбският влак. Защо билетът ми е до Цариброд, като отивам до София ще се изясни по-нататък.

Опитвам се да си чета книжка, но на всеки няколко минути някой ме заговаря. Може би е защото това сърбите са приказливи хора, а може и да е, защото електронното табло работи чудесно, упътвайки хората да видят разписанието на хартиеното такова, на което пък аз съм се облегнал, кой знае? Някак си минава часът до моя влак, през който далеч по-голямо вълнение сред хората предизвиква влакът за Будапеща – все пак има цели четирима бежанци, които трябва да бъдат качени на него придружени от полицай и огледани подозрително от другите хора с черни якета наоколо. Мисля си – както имам смартфон, сто процента някои от чичоците наоколо си мислят че съм бежанец и аха аха да ги ислямизирам.

Въпреки, че никъде нищо не пише, самоличността на моя влак се установява лесно – той е единственият останал, освен това почва да бръмчи, трака и пуфти половин час преди да тръгне. Също така, съвсем целенасочено изглежда върховно бракмян, сякаш може да бъде разглобен за десет минути. Качвам се и се настанявам до прозореца в едно тъмно, празно купе. Понякога този влак не е с купета, а с големи помещения с много седалки – това обаче не променя историята, просто фазите на влака се случват малко по-едновременно. След няколко минути се появяват първите чичовци, отварят вратата и ме питат дали има Грениje. Отговарям, че да, парното работи, но те понякога влизат и го пипат, за да се уверят. Нищо, че навън е 13 градуса в един от най-топлите декември-та (как е множественото число на декември?) напоследък, ВСИЧКИ в този влак са дълбоко обсебени от наличието на Грениje. Очаквам, че като се уверят, че работи – ще се настанят, но повечето се отбиват, проверяват топлото и заминават доволни нанякъде, информирайки с одобрителни възгласи другите влакови чичовци, че Светото Грениjе е налично и някак си подтиквайки още от тях да влязат и да се убедят. В крайна сметка в купето остават още трима души – момиче, което всячески се стреми да се затвори в някаква качулка да си слуша музика и да се изолира от света на този влак, дежурният американски бакпакър (той е единственият човек на тоя влак с билет до София), който не знае нито дума сръбски, нито в какво се е забъркал; и също така дежурният сръбски дядо, който сяда точно до грениjето и още преди влакът да тръгне вади едни хлябове и сирена върху внимателно поставена салфетка.

С тръгването на влака започва първата фаза на пътуването – фазата на зациклилия сръбски дядо. Нищо, че никой не му отговаря особено старателно, той разказва истории, плюе трохи край себе си, смее се сам на историите си и се майтапи с всички и особено с американеца, който само се усмихва, защото нищо не разбира. Няма значение, че момичето се опитва да се изгуби в света на музичката, трябва да бъде върната във влака поне три пъти, за да си каже къде отива и откъде идва и да се открие дали някаква далченва връзка от познати не я свързва с дядото. Архетипният сръбски дядо обикновено блика от енергия, редовно ходи(защото има такова и такова заболяване) до тоалета (десния, а не левия, понеже в левия имало еди-какво си на пода)настъпвайки всички крака и отива поне десет пъти да говори с кондуктора от които поне пет пъти се оплаква, че му е студено и поне два – че му е горещо. Това може да звучи парадоксално, но всъщност не е, защото въпреки че парното работи с пълна пара (УАУ, какъв майтап!), прозорецът пропуска студен вятър през всичките си безбройни дупки, което води до сваряване на хората на нивото под врата им и замръзване на всичко над него, както и на опити от моя страна да си вдигна сварените крака някак си над главата, същевременно смъквайки премръзналите уши надолу. Разказал ни за всичките си къщи, роднини, работи (а сръбските дядовци са като българските – работили са петдесет различни неща през последните трийсет години) дядото излиза навън да търси нова публика, и се връща чак когато селото му наближи. Сръбският дядо винаги слиза в някакво градче на два-три часа от Белград и изчезва в тъмата след като е поздравил всички на гарата. По някаква причина, сръбските гари са много живи посред нощ, винаги има някакви хора които се мотаят насам-натам с разни торби, други които чакат влаковете (а половината влакове в тая страна са посред нощ) и трети, които просто са там за купона.

На някоя такава гара започва втората фаза на пътуването – фазата на пияните хлапаци. Това е любимата ми фаза, защото с тях е най-весело, а пък тази зима въпросните бяха особено мили и след дежурните въпрос за грениjето, донесоха десет бири в купето, от които цели две се оказаха за мен. Момчетата отиват на гости на някакъв приятел, който е военен и може би – са си изхарчили всичките пари за бира. При появата на кондуктора му обясняват, че нямат пари за билет и той просто вдига рамене и си заминава – следва обсъждане дали да му се отплатят за непукизма с бира или с все пак събраните към 1000 динара; пращат най-представителния и той се връща, извършил подкупа за 500 динара. 4 евро, толкоз му трябва на един сръбски кондуктор.

С младежите си разказваме вицове, правим наздравици за българо-сръбската дружба и коментираме качествата на бирите, моретата, кебабчетата, момците и девойките от двете страни на границата. Американецът – с моя помощ и момичето също се присъединяват към партито и нашият малък мехур бавно поклащащ се през нощта става все по-весел. В сръбските влакове винаги има весели младежи посред нощ и това е едно от най-хубавите им качества. Двете бири и ледената вихрушка над врата ме успиват леко, но това е добре, тъкмо ще мога да проспя част третата фаза от пътуването, която е най-дълга и досадна.

Тук обаче, колегата хипстър ми сочи броя думи и ми казва, че по-добре да пусна историята на две части, за да е съспенса на МАХ. Е, уважаеми двама наши читатели, суспенсирани ли сте? Трептите ли в очакване? Обещавам до няколко дена иде и втората половина.

Posted in Uncategorized | Comments Off on Хайде на международния влак! Част I

Човек за едното красно име живей!*

Насред мрачното, ветровито сърце на зимата ние от ДХ си спомняме със сълзичка в ъгъла на очите за онези прекрасни пролетни дни, в които се решават трофеите по големите европейски първенства. Докато цопаме в рядка киша и прескачаме плюещи плочки, въздишаме по летните нощи, когато “мръсната жега” отпуска хватката си над града и на отворени прозорци засядаме пред телевизорите, за да проследим сблъсъка на футболните величия Хондурас и Еквадор на някое Световно първенство. С невярващи очи се опитваме да различим окаляната топка измежду хаоса от мърляви калци и буци лепкава пръст, представляващ долната част на екраните ни по време на есенно/пролетно излъчване от “Марката А Група”; а всъщност си мечтаем за наелектризиращия августовски следобед, когато мачът за Community Shield открива новичкия, непокътнат сезон в английската Висша лига.

С две думи, насред мрачното, ветровито сърце на зимата ние от ДХ сме “малко кисели”. Малко тъжни. За да прогоним потискащите мисли от главите си, предлагаме на вашето внимание

Осем любими прякора в родния футбол

  • Благой Георгиев – Джизъса. Започвам с един от най-ироничните, най-популярни прякори сред съвременните ни футболисти. Толкова популярен, че за няколко секунди трябваше да се замисля за истинското му име. Изгрявайки с няколко интересни изяви, които аха-аха да му закичат поредното “Българския Бекъм”-прозвище, Благо набързо реши, че да придобие бекъмски татуировки е по-важно от това да се научи да рита като него. След това смени незнайно колко манекенки и производните им. И си татуира Джизъс и кръстове, заради които получи и прякора си (или пък щото бил мязал на Джизъс – кой както иска да го разбира). И демонстрира потника от картинката по-долу. После смени още манекенки и междувременно порита в Русия. Накрая надраска с монета КУР върху Колизеума, заради което го арестуваха в Рим, и така затвърди статута си на един от най-забавните punchline-и в българския футболен фолклор.

    Така се става шампион

    Така се става шампион

  • Владимир Иванов – Фугата. По принцип бих го пропуснал напълно в този списък, защото научих за съществуването му покрай скорошното му назначение като треньор на Славия. Това, от своя страна, не ме поставя в особено добра светлина, имайки предвид, че Фугата дори е играл за Нацьонала – но да не се отклоняваме. Произходът на прякора му, както и кариерата, не представляват особен интерес – той самият признава, че му викали така от малък, понеже му били раздалечени зъбките. Но в главата ми думичката “фуга” неизменно предизвиква асоциации с една от любимите ми книжки “Създания от светлина и мрак”, където изобретените от Зелазни “темпорални фуги” имат много ключово участие в действието. Ако сте я пропуснали, прочетете я, а пък после ще можете да се фукате пред приятелите си, че сте толкова хипста, че научавате за книги от статии за футболни прякори.
  • Николай Илиев – Галибата. Още един футболист, за чиято кариера ми се наложи да гугълвам (ако ви влече: играч от вече далечното минало, подвизавал се и в Левски, и в ЦСКА, и в куп други отбори, след това треньорствал). Гордо място в списъка намира, защото не можах да не се подсмихна под мустак, представяйки си как вероятно любимата му паразитна думичка е родила прякора му. “Ники, къде си хукнал с тая топка?” “Да тренирам корнери, че не ги умея много, галиба” “Галиба”, иначе, изглежда е от турско-арабски произход, означава “вероятно, май-май” и навява мили спомени за детство в Ямбол. А знаете ли какво е “тамандан”, “назландисвам се” и “далдисвам”?
  • Златко Янков – Фара. Най-накрая в този опасно захипстъряващ списък стигаме до един по-сериозен национал. Златко е свързан с най-хубавите дни на българския футбол въобще и е увековечен в спомените ни с онзи пас към Лечето срещу германците през 1994. И с анекдотите как ритал топка на бос крак като малък  – баща му го карал, може би повлиян от митологиите за босите бразилски феноменченца из фавелите. По собствените му разкази прякорът му идва от вестник “Черноморски фар”, който баща му гръмогласно продавал навремето. Въпросните обаче са публикувани на сайта на същия тоз вестник, което ми е малко мета, така че си запазвам правото да се съмнявам в тях и да се чудя дали “Фар” не е просто разновидност на бързо омръзващото “Дългуч”.
  • Георги Христов – Жоро Метъла. Нямаше как да не се появи в тази класация, защото самият факт, че някой е спечелил прякора Метъла, може да каже доста за цялостната среда на родните футболери. С прякора си заслужава и да му заработя още някоя и друга точка пред роботчетата на Гугъл. Метъла, според Уики известен още и като Принцът на Пловдив (!), иначе е класически journeyman играч, изявил се най-силно в първите си два отбора Марица и в Ботев (Пд), а по последни данни се подвизава из САЩ. Има татуировки и свири на китара. Абе опасна работа. В тоя ред на мисли, докъде я докараха Анелка и Жардел?
  • Йордан Тодоров – Данчо Тъча. Отрезвяващо напомняне/предупреждение, че хората са особено жестоки, когато измислят прякори. Никой прякор не лепне по-трайно от злобно-ироничен такъв, а Данчо Тъча е успял да придобие няколко такива. Колегите от BGFootball са препечатали другите колеги от “Тема Спорт”, които чудесно са ги събрали и рисърчнали; за да не се налага да искам позволения за преразказ, направо идете и си прочетете. Една от онези статии, които ми напомнят колко много я обичам тая игра.
  • Георги Илиев – Майкъла. Бивш играч, треньор, директор и кой знае какво още на ЦСКА. Прякора му измислили феновете поради някаква аналогия с играч на Ливерпул “на име Майкъл”, с когото Илиев се срещал често по терена на мач през 1982. В момента “строителен предприемач”. От принципни съображения не бих си цапал блога с някого, за когото първите резултати в Гугъл разказват предимно скандали от дребномутренски тип, но се сетих как Chris Smalling от Ман Юнайтед вече трайно е известен като Майк на съотборниците си, след като Луис ван Гаал му обърка името (в негово присъствие) при една от първите си пресконференции. Което, съгласете се, е далеч по-забавна история от това кой на кого все още дължи пари покрай ЦСКА.
  • Костадин Ангелов – Коце Лаптопа. Личният ми фаворит. Не толкова заради треньорските му изяви в родното първенство, които – макар и не от чергата на Моуриньо или дори на Мъриньо – все пак не са за пренебрегване. Вместо това го включвам в този списък, защото от много време искам да обърна внимание на пълната абсурдност през 21-ви век някой, пък бил той и в популярните с не точно шокиращата си интелигентност футболни среди, да си спечели прякор Лаптопа. В ера, когато по света хората ползват биометричен анализ , за да изтискат още няколко процента подобрение в изпълнението на свободни удари от и без това главозамайващи атлети, в нашата т.нар футболна действителност на хората се подиграват, ако се явят с лаптоп на тренировка. Както казва Гришата, може би докато измисля нови начини как да обърне един отбор в припознат друг, за да се завъртят едни пари, “Футболът ни отива към небитието”.

Но нищо. В мрачното, сковано от кафеникав лед сърце на зимата ние знаем, че пак ще дойдат топли футболни дни. Може би това е една чудесна метафора и за домашното ни първенство, с която дори да завърша оптимистично.

Авторът, когато му попадне футболна топка (худ. възстановка)

Авторът, когато му попадне футболна топка (худ. възстановка)

* Всъщност точният цитат от Вазовия Рачко Пръдлето е “…а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име…” Ето, и днес сме от полза на всичките си верни читатели.

Posted in Футбол | Comments Off on Човек за едното красно име живей!*

Случайни мисли за стридите и зелените езици…

В прекрасния италиански град Падуа има една църква, която промени живота ми. ХА, ще си каже по-циничният от двамата ни читатели, тъкмо прочел хейтоизлиянието на колегата – дали няма след тежкия хейт по езотериката сега да следва псалм във възхвала на организираната религия? Ами чети бе, циник такъв, и ще разбереш, аз самият още не знам какво ще се получи. Но знам, че макар то да започна много по-рано, първото осъзнаване дойде в Падуа.

Та, значи – разхожда се туристът из хубавия град, гледа някакъв средновековен пазар, изрисувана търговска камера, старинни улици, дворци, някаква капелка в която Джото изобретил перспективата…и неусетно се озовава пред портите на Папската Базилика на Свети Антоний. Огромна, красива църква събираща в себе си най-хубавото от няколко архитектурни стила, истински шедьовър на много изкуства. Единственото дето липсва е табелка, предупреждаваща че това е капан за хора неосмислили дълбоко своята вяра или неверие. Не че имаше какво да му осмислям, винаги съм се имал за един от тия, дето казват че са “нерелигиозни”, когато всъщност имат предвид “атеист, който не иска да го навира непременно в носовете на всички”, но всъщност не отдавах особено значение на въпроса с вярата и двете и крайности; с тази нагласа трябва да съм бил прекрачвайки портата на базиликата. Щрак, захапа капана зад гърба ми, макар да не го разбрах още петнайсет минути. Защото капелката на Свети Антоний е най-отзад на цялото огромно църковно чудовище. Свети Антоний е бил местен момък, който е живял дълъг и благочестив живот и никога не се е свенил да прави добрини. И в тази капелка се пазят неговите останки. Не, не както си ги представяте скрити в ковчег или мощехранителница – а на показ в десетина такива. Бедреният кокал на Свети Антоний. Предмишницата на Свети Антоний. Долната челюст на Свети Антоний. Човек остава с впечатление, че в момента в който добрият старец се е гътнал, веднага е дошъл някой с брадва да се гаври с трупа за максимален брой обекти за венерация. И най-зловещият от всички беше най-малкият от светите парчоци – зелено-черния език на Свети Антоний, сложен под стъклен похлупак и изтипосан на най-видното място. И докато аз и спътниците ми седяхме немеещи там, хората идват молят се, пипат някой от сандъците за здраве и си подминават. Бях изумен от това, че явно е възможно да видиш зелен език на пиадестал в църква и това да не тества вярата ти особено много; оказа се обаче че доста по-силно тества атеизма. Защото този език се заби в мозъка ми тогава като един прогнил зелен символ на всичко, което е сбъркано с религията. Как можеш да твърдиш, че не си твърдо избрал позицията си, когато – ето го пред теб чистото доказателство, че религиозните хора са луди! С нищожното си тегло, той наклони везните от “нерелигиозен незамислил се тип”, към “атеист с ясно избрана позиция”, доста тежка реализация като за син автобус возещ те към летище.

Езикът беше последван скоро след това от посещение в манастира Ясна Гура в Полша, където се чувствах изключително ненамясто сред хиляди плачещи полски баби. За да видиш иконата, (за която се твърди, че е спасила Полша, че чак и книга има по въпроса и то от автор в моя топ осем списък – което обяснява защо не можех да се размина без това приключение) – трябва да вървиш по тесен коридор на колене сред кордон от отчаяни хора и да си мислиш дали пипането на пластмаса пред “чудотворна” икона има някакъв плацебо-ефект или просто дава напразна надежда. Не се разминава и понасянето на погледа на следващата те баба, която много добре вижда, че ти не пипаш мръсната пластмаса, нито даваш вид да се молиш или пък да страдаш и да се нуждаеш и те съди, съди те както само разплакана баба с безброй тегоби може да съди безгрижен натрапник.

За невярващата ми душица няма никакви проблеми да си ходи по църкви, започна обаче масово да и става сконфузено на места където всички освен мен са натрапчиво религиозни. Склонността към себенадуване също не помогна много – представяш си как си единствения виждащ сред слепци, вълк в овча кожа и тем подобни сравнения, принизяващи околните. Следват Алтьотинг, където всичко е ориентирано към продажбата на малки порцеланови богородици и папи; Фатима с безкрайния си бетонен площад издигнат в чест на това, че на три хлапенца им се привидяла Богородица (и две от тях умрели веднага след това…мда); крачката на Свети Спиридон в Корфу, облечени в лъскави чехлички които всички пипат за здраве, история неподмината дори от Джералд Даръл, разказващ как сестра му се разболяла именно от пипане на мръсните чехли.

И тъй, като много поклонници достигнах най-накрая и аз до Сантияго де Компостела. Естествено, със самолет и с кола, дансъмлуд да вървя пеш за нещо такова, кой има време за въображаеми пречиствания на религиозна основа в днешно време. Кой да знае, че Сантиягото ще заличи с вълшебната си мида туй, що Свети Антоний така грубо прецака с гнилия си език? Ах, и тук всичко е започнало с малоумна легенда. Умрял свети Яков, ученик на Христос. И завлекли останките му в Галисия, на края на тогавашния свят, на талига впрегната в диви биволи, които обаче се опитомили чрез покръстване (Това задава теологичния въпрос, сега тия биволи в Рая ли са? Или с другите бездушни животни в Ада?). Един от конете на придружаващите талигата рицари, паднал в морето някак си и изплувал покрит със стриди, затова стридата (каквато светията вероятно през живота си не е виждал) станала символ на него и почитането му. В Галисия обаче останките се губят, чак до началото на IX век, когато някой изкопал някакви кокали и добре развитата форензика на ранното Средновековие безпогрешно ги разпознала като отдавна изгубените мощи на светеца. И се почнало строенето на катедрали и изсипването на целия християнски свят на поклонение. Едно време е било голямо приключение, като ходенето на хаджилък, сега вече е станало по-скоро приятно забавление за религиозни хипита и хора дето имат десетина дена да ходят по хижи със стилизирани стриди по вратите.

Та вървя си аз към катедралата, следвайки дискретната серия от стриди по земята и стените, очаквайки поредния фестивал на религиозния фалш. Но още отвънка усещам, че ще е различно; като се е изтапанил един ми ти червеникав, топъл, величествен залез огряващ цялата фасада, пък тя не е някаква смотана да речеш – супер си е хубава, макар и в ремонт; като се е опънал пред нея един огромен хубав площад с дворци отстрани и изведнъж схващаш, че тия малоумните пичове дето вървят пеш са все пак доста приятно възнаградени накрая на пътя си. Вътре има разни натруфени злата и украси, но все пак стилни, а не прекомерни и някакси атмосферата е повлияна доста повече от тежкия древен камък на стените, отколкото от тях. И хората се молят, други тактично снимат, поп тихо пее… И изведнъж осъзнах – та аз обичам катедрали! Обичам ги дотолкова, че построяването на тия красоти оправдава всяка глупост, в която строителите са вярвали. Не бих заменил хубавите катедрали за по-добър и адкеватен свят без религии. “Красотата ще спаси света”, както е казал Идиотът на Достоевски, израз често повтарян но рядко разбиран. И ето, че тук го разбрах, години след прочитането на книгата, когато красотата наистина ме зашемети и ме убеди, че ще спаси света. А вярващите не са овце или слепци, те са хора, които просто възприемат същата красота по един друг начин, пречупена през една друга емоция. А пък да се смята, че красотата се възприема най-добре от обективни хора е също толкова голяма илюзия, колкото че зелен език ще ти излекува болестите. Пред красотата не е важно кой в какво вярва, нито дали Има Бог или сме случайно появили се аномалии във вихъра на вселената, красотата е там, различна за всеки от нас, въздига ни към собствените ни идеали и не изисква нито вярност, нито избор, нито внимание, нито защита.

Мощите на свети Яков в сребърен сандък не успяха да ми помрачат настроенито. А когато накрая последва поредната атракция на църквата – “гушкане на статуята на Свети Яков”, за разлика от спътника ми който сконфузено подмина Светията – аз му рекох “Браво, друже” и го потупах по рамото. В тази и всяка друга прекрасна катедрала аз съм си у дома.

Posted in Uncategorized | Comments Off on Случайни мисли за стридите и зелените езици…