Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.