Мъглиж беше пръв!

Асоциативната верига до заглавието беше едно от най-рандом нещата, които са минавали през главата ми напоследък и започна с решението, че не може да има по-стандартно заглавие на пост от “Лондон: ден Първи”. А и, ако има ден първи, ще е Неподредено да няма ден Втори и ден Трети и… Та затова: Мъглиж беше пръв!

Също така днес наистина е ден Първи от кратката ми лондонска ваканция.

Все още дори не съм се наканил да сляза до кухнята за някаква кратка закуска – вместо това зяпам недовършения The Shard на фона на необичайно синьото английско небе и чакам съквартирантите на моя домакин да се изнесат за работа, за да не се налага да си пресичаме пътищата в банята.

Обикновено картинките стрували 1000 думи, затова ето ви хиляда думи по темата отдолу:

Други от случайно насъбралите се от кацането ми снощи насам мисли включват:

  • Никога не се чувствам толкова близо до който и да било бог, колкото когато самолетът каца през гъсти ниски облаци. Отляво виждаш нищо, отдясно виждаш нищо, някъде отдолу има (евентуално) писта, но също така със сигурност има и земя, подозираш, че пилотите виждат не повече от тебе и разчитат на уредите си… После се сещаш, че софтуерът за тези уреди е писан от хора също като теб, някои от които със сигурност са мразели работата си, докато са го правели. И някъде тогава почваш да си мислиш, че всъщност да си религиозен и да има на какво да се надяваш понякога е много мъдра стратегия.
  • В тази страна всички говорят английски!
  • Мога да пия ale-ове, докато стана дебел и проговоря с working class акцент. Но това съм го споделял и друг път

 

И накрая, за да не съм капо, а и защото довършването на въпросната беше важна част от пристигането ми насам, ето един чудесен откъс от още по-чудесна книга  с разочароващо cheesy край. Книгата е The Messenger на Markus Zusak и е доказателство, че човек понякога може да чуе добра препоръка дори от полякини.

Ritchie stands up and walks into the river. The water rises above his knees. He says, “This is what our lives are, Ed.” He’s picked up on the idea of things rushing past us. “I’m twenty years old, and”—the Hendrix-Pryor tattoo winks at me under the moonlight—“look at me—there isn’t a thing I want to do.”

It’s impeccable how brutal the truth can be at times. You can only admire it.

Usually, we walk around constantly believing ourselves. “I’m okay,” we say. “I’m all right.” But sometimes the truth arrives on you, and you can’t get it off. That’s when you realize that sometimes it isn’t even an answer—it’s a question. Even now, I wonder how much of my life is convinced.

I get to my feet and join Ritchie in the river.

We both stand there, knee-deep in water, and the truth has well and truly pulled our pants down.

The river rushes by.

“Ed?” Ritchie says later. We’re still standing in the water. “There’s only one thing I want.”

“What’s that, Ritchie?”

His answer is simple.

“To want.”

Всъщност на тази книга може да се гледа като на омекотен Fight Club, пригоден за семейна аудитория. И включва един от най-яките песове, които съм срещал в литературата. Сори, Oy.

Лек ден, Y’all!