софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.

This entry was posted in Общи and tagged . Bookmark the permalink.