Спомени от една приказка, която навършва 20 години

Световното първенство се е надвесило над главите ни. И дали защото колегата хипстър ми обърна внимание на една статия за първото световно първенство на едно дете, дали защото минават 20 години от Сащ’94 решихме с колегите да си припомним първите си световни първенства (които – по странно и необяснимо стечение на обстоятелствата – съвпадат). Тази статия е първата от серия очерци за това, което помним оттогава.

Преди да разкажа за първото си Световно първенство обаче ще направя едно лирическо отклонение и ще разкажа за нулевото ми такова – Италия’90. Бях на пет и футболът едва що беше пуснал кълновете си в едно любознателно хлапе с изключително къс период на внимание (тъй било атеншън спан на родния ми език). Самият спорт и качествата му още не ме интересуваха, а телевизорът не можеше да ме задържи над 5 минути пред себе си, но се вълнувах от резултатите на мачовете. Бях за Аржентина, защото звучеше интересно и защото светлосиньото до ден днешен е любимият ми цвят. Обаче големият ми братовчед каза, че не може аз да съм за Аржентина, защото той е за нея и ме накара да си избера друг любим отбор, който беше Холандия. Все пак аз тайничко продължавах да съм за Аржентина до края, та чак и 4 години по-късно. Официалната песен на световното и музичката от рекламата на Адидас, която предхождаше всички мачове и незнайно защо беше с баскетболист до ден днешен докосват някаква много древна струна в мен и събуждат онова хлапенце от което помня много малко. Останаха ми обаче предпочитания, които се запазиха цял живот. До ден днешен съм за Холандия и за Южноамериканските отбори. До ден днешен мразя Германския футбол, защото какво по-скучно за едно петгодишно хлапе от това първенството да го спечели най-силният фаворит, когото всички очакват. Останаха ми и грешни впечатления – мислих си, че германците играят в зелени екипи, защото на полуфинала, който трая цяла вечност бяха едни такива зеленички. Или пък че засадата е нещо, което нарочно се прави, за да вкараш гол, както и ъгловият удар.

Четири години по-късно бях подготвен. Футболът отдавна беше залегнал в ценностната система, цяла година бях следял внимателно шампионската лига, имаше дори случай в който за шок на маминка си (така казваме на бабите по бащина линия във Варна) предпочетох да гледам как нашите играят квалификация с Финландия вместо Диплодоните по Ефир 2 и разбира се скачах от радост когато Емо Костадинов вкара Онзи гол. Географската ми мания също помогна, вече нямаше държави на световното, които са ми неизвестни или не ме интересуват. Но най-хубавото нещо на първото ми световно беше пълната липса на очаквания и предразсъдъци, които идват със загубата на наивността. Победите на нашите ми се струваха напълно естествени, мачовете на Норвегия, Боливия и Камерун ми бяха еднакво интересни с финала. И най-важното нещо беше, че аз наистина вярвах във възможността нашите да станат световни шампиони.

В седмиците преди световното във вестник Футбол (дали съществува още?) имаше снимки на отборите участници и аз внимателно си ги събирах и изрязвах всеки път когато баща ми го донесеше. Събирането на картинки от дъвки също беше в разгара си, за да бъде заменено по-късно от залепящите се. Трябваше обаче да заменям много, защото аз всъщност дъвки не дъвчех, с пари също не разполагах и единствените места откъдето получавах картинки бяха заменянето и каквото ми подаряваше братовчедът. Седмица преди първенството баща ми ме хвана и ми показа как да разчертая един лист, така че да записваме резултатите из групите и след това. Този лист, както и следващите – от Евро 96 и Франция 98 се пазят до ден днешен като безценни съкровища. Всичко беше готово, последните 2 дена даже броях часовете…

И ето, че най-накрая очакваният момент дойде и първенството започна….с досадна церемония по откриването. Поне два часа разни хора пяха и се обясняваха от екрана. Родителите ми обясниха, че това е нормално и дори хубаво, макар и странно поамериканчено, обаче за мен си беше скука, която човек трябва да изтърпи преди да започне приказката, за да бъде тя по-хубава, точно както преди “Лека Нощ Деца” имаше “Телевизионен Справочник”. Надявах се Боливия да бие Германия на откриването, ама не се получи. Веднага след мача обаче последва един друг крайъгълен камък на футболната ми страст – за пръв път спечелих спор с родителите си в името на футбола, защото вторият мач между Испания и Корея започваше в 2 часа посред нощ, а от деветгодишните се очаква отдавна да са в леглото по това време. Но накрая те склониха, все пак беше лято и нямаше училище. Така това стана първото първенство, на което изгледах всички възможни мачове (освен онези няколко в групите дето съвпадат по време). Появиха се и първите ми нови любимци сред футболистите – дотогава обичах само Стоичков, Марадона и Ван Бастен, обаче открих, че във всеки отбор има по някой симпатичен играч – както по-известните – Георге Хаджи, Батистута, Бергкамп, така и по-неизвестните – норвежецът Йостейн Фло, швейцарецът Ален Сутер, Хорхе Кампос и дори Хо Мюнг Бо от Южна Корея, който е понастоящем треньор на отбора. Имах любими играчи даже сред отборите дето не ги обичах, примерно Томас Хеслер от немците, Даниеле Масаро от италианците (някой друг помни ли тези имена?)

България не започна много оптимистично, но за нула време дойдоха победите. Срещу Гърция се очакваше (според преобладаващото наоколо мнение, аз както казах – нямах очаквания) след победата срещу Аржентина се появи надеждата, а след мача срещу Мексико започна всенародната еуфория. Ах този мач с Мексико, тогава разбрах, че съдиите и те са хора и също правят грешки, нарочно или не. Още помня името на омразния на цял народ съдия – зовеше се Джамал ал Шариф и идваше от Сирия. Също си спомням, че вратата на мексиканците се счупи, Стоичков вкара невероятен гол,а Краси Балъков изтърва дузпичка, но пък другите вкараха. Кой би помислил, че един телевизор “Електрон” може да стане проводник на толкова радост. Започнаха да се появяват песните. Хората наизлязоха по улиците. Гърмежи и пиратки започнаха да се чуват все по-често. След всеки гол на наште Прософт (което и досега не знам какво е) поздравяваше всички българи, чрез сплескването на телевизионния им екран докато футболистите се радват. После бихме и Германия, а аз преядох със сладолед. Стоичков изрече знаменателната реплика “Ейн цу цвайн цу драйн, дрън…” Броят песни за световното надхвърли 10 (странно защо обаче сега не мога да ги намеря в Ютуб). Изброявах си световните шампиони от предишните първенства и ми се струваше съвсем закономерно България да се включи сред тях. Чудих се защо всички ги е страх от Италия и баща ми ми обясни, че италианците винаги се лигавят в групите, ама веднъж излезли нямат спиране…

Тук обаче ще приключа разказа си, защото думите ми отслабват и вече не могат да предадат емоциите… А и не искам много да си спомням последните 4 мача на първенството, макар че на финала бях за Бразилия и смятах за закономерно, че те трябва да са шампиони. Но бих пожелал на всяко хлапе първо Световно  като моето, пълно с толкова вълнения и завинаги омагьосващо го в любов към футбола.