СТРУГАРЕ

Идеален ден за лов на путка-самозванка

Тупам нервно родопското одеяло, готвя ориз и си гриза кутрето. Време е. Крайно време е да напиша нещо не толкова отнесено.

Седмица преди това разбрирам, че Стругаре ще ни говори и ще скача в подлеза на НДК. Перфектно.

Сбогувах се със смешните 20 лева за два билета, като преди това скокнах в youtube -> STRUGARE OFFICIAL, за да открия скромното количество от няколко клипа.

Сетих се, че преди половин година гледах „АМЕРИКА“, видеоклип с разхвърляни плочи на Kraftwerk, FKA Twigs  и THE XX. А някакво русо момче като че ли говори, каквото се е сетил в три през нощта, сгушен сам до лаптопа си. В някакъв западнал аристократичен апартамент.

Първоначално не можах да асимилирам какво става, казах едно тихо „евала за плочите“ и си продължих по неясния и бавен път от Бургас към София, който ми коства около година да разровя. По свойски, влюбено, ритаща празни бутилки Zytnia  и VAT 69, защото сме мръсни алкохолици и нямаме финанси, а аз гледам курви по цял ден. Буквално. Това работех. Трябваше да пия.

Поотърсвайки се от напълно излишните за този пост драми, се връщам в родният си квартал Дружба, зяпам тъпо моста, впечатлявам по интервюта, започвам скучна работа, зарибявам, ядосвам, пия и пуша, когато има.

Не. Не мога да повярвам, че ми трябваше толкова време да седна и да изслушам СТРУГАРЕ. Беше ми под носа. Ебати.

Но ето, чак сега, преди няколко седмици, седнах и чух внимателно всичко, след което леко пребледнях и си казах „еми ще се ходи“.

Музиката

Нито грам паразитни английски думички. Чист и ясен глас, който говори, каквото му е хрумнало. Зад гласа стои електроника, която не се опитва да бъде нещо стандартно, за да тече няк`ъв фон там, все тая, докато гласът рапира, пее, или говори.

Новата българска рап вълна, която за мен започна някъде около Керанов, продължи с Явката, и стигна до Секта, Madmatic , ЖЛЪЧ, Григовор и Гена… така и не ме плени с музиката. Текстовете бяха пленяващата част.

Сега някой ще каже „рапът е не да слушаш музиката“, вероятно изгубих и половината аудитория заради предният абзац. Нашите спонсори са много тъжни *смачкан вестник самотно лети над пуста заледена улица, пълна с хората, на които им пука за аудиторията, а, да, няма такива, защото знам имената на всеки, който го чете това, а те не са аудитория, а приятели. Здрасти, приятели*.

Имаме прекрасни текстописци, но българският рап може повече. Може да е по-смел. Пускайте DEATH GRIPS  и изтрещявайте. Бъдете шумни и провокативни с инструментала.

СТРУГАРЕ промени това статукво за мен, именно със смелата електроника, саркастичните реплики, и фактът, че не се взима насериозно и си ходи гол до кръста, докато прави набиранки на някви мизерни места из София, говорейки за разбити взаимоотношения, ненавист и „перфектно си спомням как преди четири лета май обядвахме във Пазарджик, дали?“

Тези непукизъм, смелост, и откровена лудост ми подействаха като наркотик и започнах да си изслушвам всеки ден по веднъж каквото има в  youtube канала. Все пак да не ми омръзне.

Минава още седмица

ПОСТМОРТЕМ е перфектна за около полунощ, преди да те е изпреварила паник атака, или като си пиеш първата чаша твърд алкохол за деня. Гледах да спазвам традицията.

КУЧЕЯДЕКУЧЕ ме накара да казвам „ГЛУПАЧКА!“ в най-неподходящите ситуации. А пък с оглед на декемврийската гняс навън, можех спокойно да заявявам „Ами днес е по-дъждовен ден“, без да звуча като аутист.

АМЕРИКА – хубави вилици, но ги бутам на пода.

ФОЙЕРВЕРК – прекрасен бийт, шанаджийски клип, ведра обстановка. Момиче реве.

БИЗНЕС – ей тука те спипах, че харесваш Death Grips, момче. Това ме прави много щастлива.

Време е за концерт.

Боря и боря махмурлук, и е неделя. Не мога да мръдна от леглото, и ме е страх да погледна в портфейла след вчерашниите театър, бар, бар, и бар. Не че се проклинам, дори има бонус – не ми се пие алкохол. А, да, вече сме там. Не. Преди това сестра ми снима вързан кенеф за дърво и кръщава снимката  „Стругарски вечери“. Аз я питам „знаеш ли като Стругаре пуши, как се казват фасовете? Стругарки.“

Продължаваме в същия малоумен дух и в един момент сме вече вътре.

Айде де, време е за концерт

Има-няма 300 човека, може би? Радвам се, че не беше фраш, но и ми стана тъпо, че няма още хора.

На сцената излиза един добре навлечен човек и се настанява до пулта. Харесва му, доволен е.

Никой не ръкопляска – явно няма значение кой е зад пулта. Като нищо ще излезе, че човекът с качулката и шапката и якето (man`s not hot) прави инструменталите, и че всъщност е адски важен… ама вече е късно.

Поглеждам наоколо и ми се набиват в очите две ~15-годишни момичета, които екзалтирано подскачат в дясно от сцената. „Групита“ – викам си, и поглеждам напред. Я, ето го.

СТРУГАРЕ, или Троян Иванов, а защо не и двамата, излиза, облечен в бяло яке, което прилича на пазарска чанта. Трезвен до мозъка на костите си, не точно притеснен, не точно екзалтиран. Нормален човек. Маха за здрасти на неопределено място в публиката, усмихва се, и се започва…

Оказва се, че има материал за цял албум, но не бърза за никъде.

Чисто нови парчета се леят едно след друго и публиката лееко се чуди какво става. Но Стругаре продължава да не бърза, изпява си новото, докато не среже непознатата територия с „Америка“, заради което получава пищене от разни девойки.

Явно ще се прави клип, защото идва човек с видеокамера, който разбутва хората и застава на колене до сцената. Няма лошо, стига да не беше закрил гледката на няколко души, но айде. Дано поне да видим резултата скоро.

Не се сещам на сто процента за последователността на песните, но да кажем, че продължаваме напред с ФОЙЕРВЕРК- където публиката припява на култовата реплика „рапът е готин, стига да не си тъп, стига да не си“.

Любима част от целият концерт ми е началото на КУЧЕЯДЕКУЧЕ. По принцип всички сме леко дезориентирани и не се ръкопляска след всеки край на песен. Заради което се появява една малка и неловка тишина. Троян обяче я използва перфектно, като извиква „ГЛУПАЧКА!“. Публиката отговаря мигновенно с екзалтирано крещене, а аз се смея сигурно цяла минута. Беше толкова непринудено и яко, че просто трябва да се види на живо.

Следва „Постмортем“. Вече съм я слушала толкова много, че знам почти целия текст наизуст, затова без грам свян започвам да редя тихичко, с блеснал поглед. Явно и публиката не е равнодушна, защото тук-таме се чуват по-запомнящите се части на текста, като например:

“Щеше да е прекрасно, ако беше възможно, нямаше да се стъмва ако бяхме от шибан фосфор
Достойнство ти къде ще го откриеш днес
Постройки колкото да се не сринеме”

Моментът е подходящ да се сетя, че колкото и да е тъпа по-голямата част на всяка една година в жалкото ни съществуване, такива моменти я правят запомняща се. Не, че беше свръхемоционално. Не, че публиката изтрещя от кеф – напротив, беше доста умерена. Даже на места дразнещо спокойна. Доста лицемерно от моя страна да го изтипосам така, при положение, че и аз рядко викам и ръкомахам. Но очаквах малко повече от публиката. Имаше малко пищящи жени, де. Останалата част от залата гледаше замислено, известна част тактуваха с глава, на по-запомнящите се части на песните имаше леко избухване. Но като цяло повечето публика бяха предпазливи, възпитани и слушаха внимателно.

Викнахме го на бис – и той достави още един фойерверк. И после стана понеделник.

Прекрасните снимки са на Vi Yaya.

Author: Ивелината

урод с химикала