УмирГам


едно

Делириум тременс, ама не точно. По-скоро причерняване, сред което чуваш само дъха си, само него, и всичко се върти, и всичко е кристално ясно. Филми! Слабаците се хващат за нечий чифт очи, умоляващи ги да се върнат. Къде ще се връщам бе, миндил!

Очите ти са с цвят на лайна. Не им вярвам.
Това леко чувство приятно изцежда, а крайниците ми изтръпват. И без това не ми трябват повече.

Започвам да се смея- лек и гърлен смях, приличащ на епичното ми грайндкор кихане като на мечка в развод. Не, не ми трябва телефон. Не, не ми трябва и компютър- тая скапана машина за сънища. Планини, потоци, тълпи от хора… весело махам среден пръст и се смея. Все още имам тези шибани няколко минути и казвам и правя и плюя и псувам всичко и всички и себе си и тебе и майка ти и златната рибка в аквариума ми се смее, и ми прави физиономии-копеленцето му.

Предвкусвам червеи, червеи по трахеята ми, в косите ми, дълги дъждовни червеи, които раждат малки червейчета в очните ми кухини, докато всички мои бивши гаджета се женят един по един, и си седят удобно на столовете по офисите и на дивана вкъщи, докато жените им правят свирки и спагети. И се смея! Нищо няма значение. В мислите ми се разхождам по Орлов мост, цялата в черно, дори цигарата ми е черна, мамка й, да контрастира на черните ми нокти, като ранният Мартин Гор съм, ама с кафява коса, и си викам- мамка му и прасе. Човек създава изкувството, за да може да се смее и да показва средни пръсти, ама никой да не му се сърди- средни пръсти маскирани като цветя, или като симфония. А ламерите после сядат и обясняват колко е велико да показваш среден пръст, междуременно се чуват аплодисменти- идилия!
Лежа и умирам, но все още имам нужда от момче, момче, момче.. мамка му. Момче с набола брада, с навити ръкави, стиснали халба бира. Момче с плътен глас и святкащи като фарове очи. Момче с надигащ се чеп и ослепителна усмивка. Момче с дъх на желязо и аромат на сладникава пот и цигари.

Сега не съм сигурна какво става, но най-вероятно протягам ръце в Нищото, вкопчила се в момчета, направени от дим. Чува се трошене на бутилки, рев и смях. И ръце, които галят лицето ми и казват, че всичко е наред, наистина. Всичко е било наред през цялото време.

две

Тялото ми изтръпва, а оттатък някой гледа телевизия. Жестоко- аз си умирам тука, всички останали се чукат, ядат, повръщат, смеят се, казват „извинявай”, бият се, подписват договори, участват в катастрофи, строят небосъргачи, бръснат се, гмуркат се в Тихия океан, и после лягат като мен от преумора и случайно вземат, че умрат. Главата ми ще се пръсне от умиление и тъга, и лепкава еуфория- всичко е толкова прекрасно измислено!
Дават ти надежди, любов после ти промиват мозъка и те пускат на свобода. За да се върнеш отново и този път завинаги. Демек, все едно сам си си го избрал. И дори започва да ти харесва. Опитваш се да се самозалъжеш с опиати, с връзки, с работа, с кариерно развитие- но си остава същото-о-о-о. Дано Смъртта ме изчука нежно и после ме целуне по челото, остаяйки ме да се насладя на меката вълна за последно. И дано бъде най-достойното нещо, което правя.

Author: Ивелината

урод с химикала

Leave a Reply