Утопична дистопия

Да пишеш ревю на книга, излязла преди точно 50 години, в повечето случаи издава ако не отчаяние, то поне пълна липса на адекватно движение с времената. От друга страна, най-хубавото на книгите е, че се там, стоят и те чакат – колкото и да бързаш, колкото и да нямаш време, книгата ще си остане същата, когато се върнеш при нея. Така че – да видим, бидейки доленхипстър енд шит.

Island на Aldous Huxley ми попадна, противно на всички правила на добрия увод, никак случайно. Сблъсъкът ми с тази книга беше плод на интереса, който разпали “другата” антиутопия – Brave New World от същия автор, която някакъв добре направен комикс в интернет (знам, знам…) рекламираше като по-правилната, по-точна прогноза какво ще доведе до съсипията на така цивилизованото ни западно общество. По-правилна – защото стандартът по темата, 1984, предвижда мрачно, оковано общество на страха, а Huxley вижда края ни в разплута човешка на маса на дивана пред телевизора. Като гумените човечета в Wall-E, сещате се, но преди да се отнеса в още някоя препратка, ето тук за какво точно говоря и да даваме нататък.

Island, поне по заявените намерения на самия автор, е би трябвало да бъде пълната противоположност на Brave New World – утопия, съвършен свят, в който всеки един от мрачните елементи от предхождащата го антиутопия е изкривен и захаросан през плахия оптимизъм и прохождащата надежда на следвоенните години. В нашите повредени от цинизъм и безверие уши звучи много странно, всъщност изкуствено, но точно в онези първи години след пълната разруха се е прокрадвало убеждението, че нещата… могат да бъдат по-добри. Един свят, изграден върху бомбените кратери и омразата, който да стъпва върху взаимно съзидание, мир и разбирателство? Защо не, дайте го насам – всичко, само за да забравим по-бързо.

Е, със забравянето, 50 години по-късно можем да отбележим, очевидно не ни се получи толкова успешно. Нито пък с мира и разбирателството. Взаимното съзидание вижда бял свят, само ако е деликатно побутнато от чували с пари. Но пък идеите за промяната си останаха документирани, наивни и всъщност дори леко плашещи – ше стигнем и до там. Но за да не празнословя, ето някои от по-забележимите “реформи”, чрез които Huxley си представя революцията на силно консервативното британско общество:

– Семейството – сакралната, затворена единица, персоналната крепост, отговорна за възпитанието и израстването на индивида. Не и на Острова – семейството, като група хора обединени от близкия си генетичен материал, престава да съществува. Всяко дете, до съзряването си, принадлежи на голямо, групово семейство. Всички родители са отговорни за всички деца; всяко дете само избира при кого от тези родители да живее и кога да си тръгне. Основният довод: елиминиране на “повредените” семейства, които, поради липсата на избор, твърде еднозначно създават “повредени” индивиди; също така вклиняване възможно най-рано на чувството за принадлежност към взаимно зависима общност от равноправни членове.

– Училището – и вечния аргумент срещу него – Huxley елиминира с идеал, напълно оправдаващ заглавието “утопия”. Представете си училище, в което не учите… наука. Класни стаи, в които ви карат да мислите и от които излизате с по-добро, по-ясно разбиране за истинските неща от живота, а не с нови формули и дефиниции. Така съществува то на Острова – хуманитарните и точните науки, обединени в една главна, основна наука за живота.

– Медицина и лекарства – подчинени на будистко и философско разбиране за света, съсредоточени върху откриването на девиантните индивиди още в най-ранна възраст и тяхното “поправяне”, преди да се превърнат в “повредени”. Лекарства и наркотици, с които никой не злоупотребява и които спомагат за пълното разтваряне на сетивата (“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”… да, знам, без повече препратки, но всъщност не само Doors са се сетили за този цитат).

Дотук с утопията. Ако трябва да бъда честен, четейки книгата аз многократно бях убеден, че Huxley e писал under the influence – горе-долу същото чувство, което човек придобива, ако хване да прочете “Алиса” в някаква по-зряла и по-мрачна възраст. Съвършенство? Перфектен свят на мир и спокойствие? Утопия? Едва ли.

Нека помислим: утопия ли би било общество, цялото съществуване на което се осланя на нуждата да остане изолирано, откъснато от всички приливи и отливи на цивилизацията? Не е нужно да си Доктор на политическите науки, за да осъзнаеш, че общество, лишено от напрежение, конкуренция и – нека си го кажем направо – нахъсена омраза, би могло да оцелее единствено само за себе си. На остров. Или Острова, в конкретния ни пример. Не ме разбирайте погрешно, аз ненавиждам не по-малко от всеки друг пандемията на безмисленото ни съ-/безвремие – стреса, но, изхождайки от фундаменталната ни човешка нужда да вършим, строим, доказваме и произвеждаме, само чрез него прогресът би могъл да се задвижи. Иронично, може би – да прекараш целия си живот задъхано и на прибежки, мечтаейки за будисткия рай, в който никой никога и за нищо не бърза, и в който да се пенсионираш. Или поне да го оставиш за някого след себе си, който да бърза по-малко и да медитира повече. И така безкрайни поколения, живеещи в Huxley-ва Британия и привиждащи неговия Остров в мескалинови сънища. Бавна, философска летаргия.

Антиутопичността на Островната утопия, обаче, не приключва тук. Ако се вгледаш по-внимателно, съвършеността на обществото, на всеки един индивид от него, плаши. Научили сме  да се страхуваме от всеобхватното наблюдение, което обеща Оруел; от всеобхавтното забвение на Brave New World. Аз лично, се страхувам и от съвършеното начало на Острова. Всеки един, предпазван от всичко; всеки недостатък, всяка пукнатина по съвършената повърхност – забелязвани и отстранявани навреме. Свят без злини? Свят без отклонения? Не вярвам в него.

Вярвам в доброто и злото, и в разликите между тях, които ние самите дефинираме, а не предоставяме границата на – ако ще и съвършено организирано – обществото. Малките неща и малките разлики, индивидуални, самостоятелни и донякъде свободни. Не анархия – просто свобода. Това вече би било истинска утопия.