Фрагменти от сън

Някъде в много югоизточната част на България, може би съвсем близо до турската граница, ранен летен следобед. Адска жега, дори прахът не помръдва от земята, а по чакъла пред крайселската чешма изтрополяват гуми на преуморен автомобил. Като в уестърн с Клинт Ийстууд, или като във филм на Тарантино, но с по-малко кръв и вътрешности.

Прясно калайдисан черпак подрънква, въпреки безветрието, окачен на стар гвоздей, вграден в циментовата структура на чешмата. Главният герой (аз?) отпива, водата е ледена въпреки нечовешката температура. Отстрани малка сергия, собственикът й е също е изпаднал в следобедна летаргия и лениво подканва нашия човек да опита от резенчетата диня, изложени на нея. Това е най-вкусната диня, която някога съм ял.

В този момент в главата ми, сякаш изписани с “30-футови огнени букви” (честит рожден ден на Дъглас Адамс), се очертават думите “В тази част на света беднотията не просто мори българите, а ги коли, коли, коли, докато остане само най-основният пласт на ислямската човечност.” Цитат.

Филмът все пак се оказва на Кустурица, а подсъзнанието ми просто се подиграва с мен.

Малко по-късно се спускам по ски-шанца във физкултурен салон, обут само по чорапи, наклонът завършва в лабиринт на съблекални и гаражи, от който излизам през входа, а накрая се събуждам с весела песничка в главата, състояща се от единствения куплет “Nothing’s better than a banana monkey”.

Наистина, подсъзнание, what the fuck?