Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!