1200 км по пътищата на родината

Ако имате съмнителното щастие да сте в умерено близкото ми обкръжение, то вероятно многократно сте чували колко не обичам да шофирам. Не обичам стреса и нуждата от постоянна концентрация, не обичам да замърсявам излишно и без това изстрадалата ни атмосфера, никак не ми харесва да не мога да изпия една бира в произволно крайпътно капанче, а най-много от всичко мразя да паркирам успоредно.

Уви, какво обичаме или не обичаме не винаги се съчетава с какво има нужда да се направи. Така се случи, че в началото на този напечен август (чухте ли, чухте ли, че summer’s almost gone? Джимбо ви напомня) звездите се наредиха в точната конфигурация, за да размахат лукаво под носа ми ключовете за изстрадалото, препатило от калпавото ми шофиране пежо, и да ме запокитят надлъж, и най-вече – нашир, по родните пътища. Ако се бях вдигнал по маршрута София – Варна – Бургас – Ямбол – София в рамките на няколко дни “просто ей тъй”, в някои страни биха го нарекли roadtrip. Аз обаче съм безкрайно рационален, прагматичен тип и гледам никога да не правя каквото и да било “просто ей тъй”, така че пътуването си имаше съвсем конкретни цели – от това да осветя с незаменимото си присъствие сватбата на Диди през чистото любопитство, та до най-неочаквано изскочилата нужда да прибера глутница развеселени, подпийнали панди по стръмните черноморски баири чак до хотела им.

Тук някъде вероятно очаквате някакво катарзисно прозрение, уважаеми двама читатели? Мотивиращ разказ за спаружената градска душа, която широкият път превръща в прежарен, почернял от слънцето приключенец? Пореден неуспешен опит на този блог да предаде в свои думи дори частица от упояващата енергия на Лед-Цепелиновия шедьовър Kashmir и онзи уж скрит, но винаги избуяващ на повърхността човешки копнеж по личната Шангри Ла?

Няма да крия, някъде дълбоко в циничната си душа и аз се надявах на подобна развръзка. Но такива неща се случват само по американските филми писани и заснети с не дотам прикрития стремеж да ви продадат още автомобили, от които нямате нужда, и надценено високооктаново гориво. Но за такъв заречен пешеходец като мен 1200 километра по пътищата на родината в компанията основно на купчина остаряло френско желязо нямаше как да не донесат поне някакъв урок. За себе си, ако не за друго.

Първата голяма изненада бе колко разтоварващо могат да действат дългите пътувания на един обитаващ преди всичко офис среда мозък. Да, пътищата са разбити, тесни и често опасни. Да, едни мизерни 400-и-нещо км от официалната до „морската“ ни столица отнемат над 6 часа. Но всичко това изисква фокус върху една единствена задача: ти, пътят, другите коли, крайната цел. Замисляли ли сте се колко рядко успявате напоследък да съсредоточите вниманието си върху една единствена задача? С многократното улеснение отговорите на всевъзможни, дори абсурдни въпроси, нестихващият информационен поток на последното десетилетие ни донесе със себе си и съсипания attention span и постоянната умствена преумора, която никакви часове сън не могат да прогонят. Е, докато много внимателно следите за дивотиите на поредния батка с БМВ из засуканите планински завои на Обзорския проход, или пък се пазите да не отнесете подалия се до задните лапи през прозореца на плевенска Корса пес, който стопаните му са оставили да се лендзи на другите коли по възможно най-тесните участъци от пътя, разпънатият на пентаграма на мултитаскинга ваш мозък си по-чи-ва.

Така и така сме на темата с батките, едноседмичното ми изчезване от света на фиксирания интернет и работно време донесе и друг – донякъде тъжен – извод. Бях обявен за джигит, на когото само липсата на подходящо возило пречи да прояви в пълна сила джигитлъка си (все пак с натоварено пежо е трудно да профучиш със 100 на жълто). Подобни обвинения, освен да ме откажат завинаги да инвестирам в по-мощен автомобил, допринесоха и за промяна на цялостната ми нагласа към примигващите светофари и привидно нелогичните ограничения на скоростта. Така че, уважаеми двама читатели, ако ме видите някога да си купувам бяла тениска Кавали с мъниста или пък да поръчвам пакет щамповани салфетки в дискотека в студентски град, моля, говорете с мен. Ако обаче ме видите да си пускам man bun или да ровя в кашон с плочи на хипстърски базар, макар дори да не притежавам грамофон, спокойно можете да се отречете от мен в Държавен вестник – положението и без това е безнадеждно.

И за да приключа тази словесна диария с някаква поука, нека ви споделя най-важното за света, което научих По Пътя. Ако сте сами или най-малкото няма кого да отегчите/изплашите; ако имате доволно количество бензин в резервоара (отново извинения на редакционния колега за Онзи път между Сапарева баня и Бистрица); ако не бързате за никъде: доверете се на Богдана, Мария или както там на галено сте кръстили гласа в навигацията на колата си. Може би ще се озовете в оф-роуд условията на изоставения път до Каменар, или пък ще преминете, силно учудени, през Ясна поляна и Ново Паничарево под не по-малко учудените погледи на вечните дядовци на пейката пред кметството. Може би магистралите ще ви се сторят като далечен, излишен лукс. Може би ще откриете, че не винаги най-краткият път е най-бързият и, което е по-стряскащо, най-бързият път невинаги е този, от който действително имате нужда.

Доверете им се. Богдана, Мария или както точно се казва жената на живота ви в момента знае точно откъде да ви преведе по пътя към вас самите.

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите
Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите