18 минути в Долния свят

Сред многото си чудесни произведения Нийл Геймън има една книга на име “Никога Никъде” (Neverwhere). Като сюжет не е нищо особено пред другите му шедьоври на фентъзито, но още от първите страници като я четох навремето ме заплени с една идея – че освен нашият свят точно пред очите ни, по дупките и невзрачните ъгли на градовете ни съществува и един друг свят на отхвърлените от нашето общество, на тези чието присъствие ние сме се научили да не забелязваме, един Долен Свят на нашия, който е тъмен и приказен и има свои правила и закони и в който ние нямаме място и съзнателно избягваме да забележим. Може би още тогава съм осъзнавал, че има зрънце истина и откак започнах да пътувам съм се докосвал многократно, но много бегло и краткотрайно до този долен свят. За съжаление той далеч не е толкова приказен като в книгата, даже е направо страшен и ужасяващ. Но никъде не ми е правил такова впечатление, като на последното ми пътешествие, за което ще разкажа сега.

В една топла лятна нощ си седя в чакалнята на гарата в Букурещ и чакам влак, който тръгва в три часа среднощ. Чакалнята е задушна и без прозорци, пълна с хора хъркащи по пейките. И на мен ми се доспива, въпреки че чета едно друго много хубаво фентъзи, което няколко дни след това колегата хипстър нарече “книга на годината”. Не искам да заспивам на такова място пълно с безброй непознати и странни хора – ако ще спиш навън – колкото по-безлюдно и спокойно е – толкова по-сигурно е мястото; а тук е точно обратното на безлюдно и спокойно – на всеки 10 минути избухва някаква свада на румънски, а въпреки че между полунощ и три влакове няма – постоянно идват някакви хора, “а други отиват нанякъде”, както е казал безсмъртният поет, съименник на съпруга на Дора Габе. И така – поглеждам си часовника – 1.40 е. Решавам да изляза малко на чист въздух и да се поразтъпча, това ще ме разведри, събуди и ще убие малко време. Взимането на това решение не е толкова лесно, аз знам, че отвън затворената врата на гарата е точно този свят за който се отнася това произведение, знам и че той рядко е приятно място, както и че аз няма да остана незабелязан в него. Но вече съм решен, грабвам си раницата, прибирам си листите от книгата и тръгвам.
Още на вратата на гарата ме среща човек, облечен в най-мръсния екип на Арсенал, който някога е бил цапан. Идва и ми говори първо  на румънски, после като вдигам рамене – на английски. Предлага ми някакви неща които не разбирам какви са, но някъде насред изброяването се чува хероин, после и амфетамин. Това е един от двата гранични теста които трябва да премина, за да загубят представителите на долния свят интерес към мен и съответно да продължа демографското си изследване без да променям света, който изучавам. Отказвам му учтиво и бързо продължавам напред преди да успее да поднови изброяването на подозрителни вещества които мога да закупя. Чудя се – къде ли ги държи всичките. Докато уж вървя напред съм стигнал до едни стълби, целите накачулени с хора дето дишат нещо от черни торбички. Лепило, сигурно, макар че аз никога не съм виждал лепило продаващо се в кесии. Те не ме и поглеждат. Долу, пред стълбите един от тях лежи по лице на земята, ама кривият му издут гръб му се движи ритмично, жив е значи. Отдалечавам се бързичко и пресичам улицата.
Пред гарата има две градинки и ред от ресторантчета за бърза храна, те също са част от долния свят. В момента в който се приближиш до едната градинка идва вторият граничен тест. От всчките страни се спускат проститутки, които директно ме бомбардират с оферти. Форти рон, търти рон, една дори пада до тен рон. 10 леи, това са 5 лева, това е толкова мизерно. Интересно е и първо – колко бързо пътува информацията в долния свят (само веднъж като кажеш, че не знаеш румънски – до 10 секунди всички го знаят) и второ отличен английски език се чува от всички представители на тоя свят способни на членоразделна реч. Отново отказвам, макар че тук вече е по-сложно, някак си се очаква да дадеш причина за нежеланието си. В крайна сметка доброто старо “но ъндърстенд, но рон, но леи” се оказва достатъчно.

И ето ме вече в долния свят, минал всички проверки и загубил вниманието на местните. И изведнъж неща започват да се случват с главоломна скорост. Идва такси, от него изскача човек с шапка с пискюл, някакъв друг идва и му изкрещява нещо в ухото. Пискюлът отива по средата на градинката и почва да рови в един кош за боклук. В това време таксито си заминава, на негово място спира друга кола. Оттам един едър мъжага почва да вади сини чували и да ги хвърля по средата на улицата. Някаква лелка която досега си е говорила сама побеснява и отива да му се кара, той и дава един сгънат юрган и тя го отнася по една странична уличка. Пискюлът е събрал вестници и е запалил огън по средата на градинката. Полицаят (а, да, на ъгъла на всичко това стои полицай и яде бавно геврек) от ъгъла на кръстовището му подвиква и настава малка свада, включват се и 2-3 от проститутките. Една от тях вади от чантичката си таблет и го носи да покаже нещо на полицая, в това време отнякъде се е появила група от десетина човека които събират сините чували от платното и ги носят към градинката. “Уот ар ю лукинг ат?” ми казва единият минавайки край мен през уста в която няма нито един зъб.
Отдалечавам се бавно и обикалям градинките от далечния им край. Двама човека се гонят в тъмното, сякаш на живот и смърт, прибягват като стрели пред мен. Нормално облечена жена с бебе в количка седи на една дюнерджийница – за момент се усъмнявам, че съм срещнал друг турист в долния свят, но при нея идва, сяда и си поръчва кафе онзи с фанелката на Арсенал. Дюнерджията пък пуши нещо като пура на пръчка. Стигам обратно до кръстовището. Там огънят е потушен, полицаят е изчезнал, а пискюлът седи на тротоара и яде кочан варена царевица заедно с още трима души. “Нау старт дъ шоу” – казва ми. Аз се опитвам предпазливо да се отдалеча от всеки, който ми говори, ама не съм направил и пет крачки и шоуто наистина започва. Човекът, който бях видял да лежи пред стълбите с черна торбичка в ръка сега е изправен по средата на кръстовището със същата торбичка в едната и с полицейска свирка в другата ръка. Наближи ли кола – той надува свирката и и сочи някаква случайна посока. Но внезапно става нещо (още по-) странно – преображение: самият той някак спря да бъде прегърбен, изправи се, започна да прави реверанси на минаващите коли, да присвирва ритми, леко да танцува и в един момент дори пъхна черната торбичка в джоба си и забрави за нея. След няколко минути обаче иззад ъгъла изскача полицаят с все още недоядения геврек и му се разкрещява, човекът прибира свирката в джоба си, прегърбва се отново и вдишва дълбоко от торбата и отива да легне в храстите.

Достатъчно ми е, връщам се в чакалнята и при книгата си, стига ми толкова лудост, стига ми толкова долен свят, изследователство и чист въздух. Поглеждам часовника – 1.58, от решението ми да изляза навън са минали точно 18 минути.