Триста метра срещи

Усещаш, че Октоберфест идва няколко дни – до около седмица – преди официалното му начало.

Малко повече шум, доста повече хора, малко повече задръствания. Повръщано по ъглите и в С-бана, пияни бакпакъри, излегнали се върху разпръснатите си по земята дисаги на завет в гарата. За миг си запитваш “Кога мина 1 година от предишния?!”, но вече си достатъчно голям, за да размишляваш твърде дълго върху този въпрос, повдигаш философски рамене и даваш нататък.

После голямото събитие настъпва и в един късен, мрачен следобед ти се озоваваш насред оживена улица в близост до Феста, опитвайки се да си пробиеш път през тълпата, вървяща в противоположна посока (не защото си долен хипстър, а защото просто трябва да си напазаруваш).

Срещите се редуват една след друга.

Две момичета с носии; водят се по тротоара под ръка, едната е боса и носи обувките си в ръка (по чудо и двете) и залита към улицата. Другата паникьосана я издърпва обратно, в движението си сама губи баланс и полита напред, точно след като те е подминала с празния поглед на човек, изпил поне един литър бира повече, отколкото е било разумно. Обръщаш се по-скоро автоматично, съзнавайки ясно, че и при най-добро желание не би могъл да им попречиш да си разбият носа в плочките – но те вече вървят нататък, малко по-бавно от преди – нищо не се е случило, може би ти се е привидяло? Група местни гъзета вървят след тях, сочат ги и се смеят се гръмогласно с бирен ентусиазъм. Октоберфест.

Подминаваш, а срещу теб върви азиатска двойка – не се наемам с опити за по-точна локализация – облечени от глава до пети в пълна баварска носия. Тя с характерния Dirndl, очевидно замислен за значително по-… пищни дами, а той с искрящо нови Lederhosen в ярък контраст с иначе по азиатски интелигентната му физиономия и очилца. И сред целия шум и хаос дори не изглеждат не на място. Глобализация.

После минаваш край хотел, на един от прозорците е застанал мъж с трудно забележима хавлийка около кръста си, който те снима с огромния си фотоапарат. Дори не ти се мисли защо.

Пътят ти е препречен от поредния неравно поклащащ се индивид. Опитваш се да заобиколиш, но той разперва ръце с по бутилка във всяка една от тях, и се мъчи да заговоро две бързащи жени. След неуспеха си забелязва изнесените на тротоара столчета на някакво ресторантче с разнасящ се из него аромат на наргиле-вишна, и тежко се строполява на едно от тях. Бутилките, почти без да разлее, оставя на масата, за да може да се хване за главата с две ръце и да почне да я клати невярващо. Къде попаднах? Колко пих? Какъв е смисълът на живота?… Не бих се опитал да отгатвам безкрайностите, до които пияното въображение може да достигне.

Малко по-нататък огромен немец е подпрял забележителните си тлъстини на кошче за боклук и, докато го подминаваш, протяга ръка и иска пари – за ядене и пиене, както обяснява набързо. Не се поддаваш на увещанията му, но явно местните са доста щедри хора, защото подобен внушителен корем не се постига с глад и лишения.

Гъмжи от народ.

Алкохолици и обикновени пияници;
проститутки и обикновени курви;
знаменитости и обикновени позьори.

Епидемия от октоберфестиозис – непредизвикана еуфория и неоправдана склонност към сляпо разхищение. Само прегърбената почти на две луда, която обикаля спирките на метрото по центъра, стои на стълбището на Карлсплац, във все същата поза на внезапно осенил я размисъл, с все същата сплъстена коса и изтъркани найлонови торби от супермаркета, и се взира с все същия безучастен поглед в нещо, което само тя вижда. Никога не я бях виждал толкова нормална.

Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.

 

 

Пътеводител на съмнителните женски чувства, vol. 1- sea edition

Август мина, но драмите продължават.
Един се хванал с една, ама после свършила отпуската и пътищата им се разделили, и блааа, блаа, блаа.
Докато пиша това, една муха доволно потрива ръце на метър от мен: през последните два часа кръжи около главата ми като влюбена. По същия начин са и ония мисли-ах, този начи, ако го набарам… не, не , глупости, този въобщее не е за мен ( следва сериозно лайкване на страници от сорта на „кучка съм, но не твоята”) , ама имаме ли бъдеще заедно, какво въобще става и т.н., и т.н….

Един човек преди време беше казал, че дели жените на дами и пички. В стремеж да бъда полезна, ще се опитам да придам на инструкциите универсалност. Да видим какво ще стане.

1. Ревнуваш го.

В един щастлив иначе жегав ден, г-н Няма значение се изхвърля, че има среща/ че си е писал с момиче, което му предлага да отидат на концерт заедно.
Докато подсъзнанието ти изпраща смс в стомаха, съдържащ пеперуди, мозъкът ти се хили леко истерично.
Поздравления – ти си с една стъпка по-близо до дъното, както се казва в един филм.

2. Притесняваш се в негово присъствие.

Имам приятели от мъжки пол, с които хич не се притеснявам да говоря за неща, които могат да се систематизират в едно меме: foul bachelorette frog.
Обикновено и те споделят разни простотии от сорта на „о, да знаеш как почвам да псувам преди да свърша, не е истина”, или „и след това сестра ми влезе в стаята”.
С тях се разбираме с няколко думи.
Но ако изведнъж започнеш да заваляш думите и философията ти започва да бъде изказвана в стил “potato,potato, and a ching chong tomato” , можеш да се считаш за леко паднала.

3. Меката вълна- като мине, и почваш да се гърчиш отвътре и да ти е смешно- в известен смисъл получаваш лечебен приток на адреналин и ендорфин. Няма страшно- може да е от ония влюбвания за няколко дни или за пет минути.
Доста често срещан ефект… имала съм случаи, в които почти съм се заклевала, че онзи срещу мен е Господ Бог, до момента, в който си отваря устата. След като изпя няколко парчета, съдържащи невъобразимо мякане с морски корени, последва безсмъртната фраза: „Кефиш ма много”.
Аз кротко си взех бирата и избягах, колкото ме държат кецовете. Това е то – селяните продължават да са най-настъпателния мъжки род в България- обясним и вече доста омразен факт. За съжаление доста момичета се закачат на куката, което спомага и за свръхпопулацията на пост-селянчета в София. First Sofia Problems.
Но по същество сега, макар че загубих поне 50% от аудиторията си.

4. Нямаш търпение да седнете да си пишете по Skype.

Това е очарователното момче, което е на сто или сто хиляди километра от теб, виждали сте се под три пъти на живо… и сте истински владетели на клавиатурата.
Цяла вечер се надпявате, после изключваш щайгата и си лягаш, ухилена до ушите.
Problem?
Ах, а пък с това колко истории имам… всъщност най-дълбоко съм хлътвала по две момчета, които ме добавиха в скайп по повод това, че пишем в един и същи форум/ че търся някаква песен.
Обикновено напрежението ескалира и в момента, в който се видите на живо, избухва бомба. Странно, но никога не съм нехаресвала хора, които едва познавам, но сме си писали с часове. На живо стават още по-яки. Този феномен може би е резултат от дългото чакане, през което започваш да си изграждаш мъгляви представи за външността на другия и, ако на живо поне три от тях са верни, в един момент момчето става олицетворение на перфектността.

5. Теглене на снимки от Facebook… `till Death.

Може би най-сигурния признак, че си хлътнала. Не сваляш снимки на приятелките си, нали? Освен ако не искаш да ги покажеш на някого по скайп или пък може би си скрита лесбийка. Не те знам. Но е факт, че онова тихичко и потайно теглене и складирането на снимките в тайничка папка, на която пише «тъпи лекции», говори в полза на увлечението ти. Загубена кауза си и, ако предпочиташ да гледаш снимки с него, а не с Брад Пит по войнишки панталоне.

6. Онази натрапчива памет, с която запомняш всеки детайл от вкусовете му.
Преди месец ти е казал
„I like Trains ;) “
В момента ти се ще да му подариш влак само за да му видиш усмивката.

7. Бързи и неравномерни подскачания на сърцето, когато някой спомене името му.

Зле.

8. Искаш да го превърнеш в литература.

Bitch, are you serious? Не си писала от осми клас, а те напира отвътре да напишеш стихотворение? Вземи едни топки назаем и му го прати. Направи го щастлив, пък майната му, ако учтиво те зареже. Такива неща се помнят цял живот.

9. Рисуваш го доста.

Ако работиш в офис, със сигурност си го надраскала някъде. Може да е просто някакво човече, съставено от кръгчета и чертички, но ти знаеш, че това е той. Опитваш се да нарисуваш небесните му очи, нали?
Ако по някаква случайност по принцип рисуваш- ето тук става интересно.
С нарастване мащабът на картината нараства и вероятността да ти е изпил ума.
Ако го рисуваш често-също.
Отново- прати му някоя творба (но не всичките, ще те сметне за психопат) .

10 Сънища и реалност.

Фройд е казал.. знаеш какво. Сънищата са отражение на подсъзнанието ни и желанията ни. Фройд говори също така и за орален и анален период в детството, но няма да те притеснявам сега с тези глупости.
Най-истинското ми влюбване започна така: след поредната доза закачки пред клавиатурата, си легнах без да помня нищо. И го сънувах. Тогава отидох на първото си парти- бях на седемнайсет, девствена до мозъка на костите си, с естествената си права и лъскава коса…
Като гледам снимките от партито, никога не съм изглеждала по-добре в живота си- и всичко това се дължеше на онзи сън, в който той ме целуна и станахме гаджета.
Когато се събудих, подредих пъзела в главата си: Господи, та той е красив! И по-умен от когото и да е било! Къде ми е бил акъла? Ааа, по оня другия, дето е красив, но няма акъл… еми ето, най-накрая ще мога да го забравя, ще отида на това парти и…
И цяла вечер го наблюдавах, но той така и не дойде да каже „здрасти”.
Нищо не се получи, оказахме се твърде еднакви.

Та така. Ако го сънуваш твърде често значи ти се ще, ама доста ти се ще.

That` all pop-folks,
Посвещавам тази боза от думи на една снимка от фейсбук, която си изтеглих.

The corporations, maaaan… the bloody corporations

Не знам какво точно бях очаквал, но когато влязох в малката, непроветрива “семинарна” стая, пълна с умислени немци, всички надежди за поносимо прекарване на следващите 3 часа се изпариха като оптимизъм в началото на септември.

Всъщност никак не се гордея как се озовах на този семинар. Беше юли, беше 30 градуса, а аз, пребит от изпит и недоспиване, тътрех крака към Мензата. Човек си мисли, че нищо не е в състояние да го изтръгне от блажената апатия на преуморения мозък, но къде ти – мъжете сме простичко устроени същества и красива жена, оплакваща се колко й е горещо, докато прави вятър на обилното си деколте, може да ни накара да подпишем горе-долу всичко. Дори и след като сме го прочели, и след всички обещания никога повече да не посещаваме никакви семинари, уъркшопи, обучения и др. душегубки. Около четвърт час по-късно се сетих за (вече) класическата максима “Ако не плащаш за продукта, то продуктът си ТИ.”, но вече беше твърде късно. Безплатен кариерен семинар, щом сте казали.

И ето ме, застанал пред масивна, негостоприемна блиндирана врата на третия етаж в стара сграда в един от, явно, тежкарските квартали на Мюнхен. Звъня на звънеца, почти мигновено се разнася познатото бръмчене, отворено е – явно ни очакват. Посреща ме безкрайно дружелюбната рецепционистка, повежда ме из скучен офис, въвежда ме в гореспоменатата стая. Трима души седят на столчета и съсредоточено разглеждат връзките на обувките си и ъглите на стаята, а двамата ръководители на семинара ми стискат ръката с онази толкова изкуствена, плашещо отработена усмивка на някого, който знае защо той е тук, защо ти си тук, и че ти не знаеш нито едно от тези неща. Аз съм Продуктът, alright. Да започваме.

Втората ми най-омразна част от всеки семинар е представянето. Толкова ми е омразна, че ето тази мечка ми се стори много смешна. 15 присъстващи, само немци, дори има една отракана госпожица с “фон” в името.

I am Jack’s inflamed sense of not belonging.

Първите час и половина от семинара преминават като на магия. Темите са стари и скучни – как да започнем търсенето на работа, колко е важно да бъдем наясно със себе си и какво искаме, за да намерим идеалната за нас позиция, все едно не го правим само заради парите, упътвания да се обаждаш по телефона, съвети как да окомплектоваш кандидатурата си в папка от 4.77 евро, така че да е напълно неразличима от всички останали папки от 4.77 – сякаш пък някой все още изпраща кандидатури по истинска поща.

Снимката, казва типът с изкуствената усмивка и шарещите очички, е много важна. Ако кандидатствате в стара компания с традиция, добре е да подходите класически. Ако е млад стартъп, може да бъдете и по-агресивни и изобретателни – типът демонстрира своя снимка в профил, на която е вперил устремен поглед в залеза през стъклените стени на някакъв офис. Преливащи агресия и изобретателност.

Опитвам се да вмъкна забележката, че снимките в кандидатури за работа са изключително немско изобретение и в повечето страни по света всъщност директно ще ви изхвърлят папката в кошчето, ако им я пратите така. Втората шефка се смущава за съвсем кратко, може би за секунда се сеща за света извън Германия, успокоява ме, че за “интернационалните” апликации ще поговорим по-късно, и продължава нататък. Не правя опит да обясня, че “немски” за мен е точно толкова интернационално, колкото “естонски”, например. В демонстрираното от тях CV под “Езици” немският въобще не се появява. Подразбира се, изглежда.

I am Jack’s square ass in a very round, very German hole.

Следва почивка и посещение на тоалетна с монтирана алуминиева табелка, забраняваща на някакво рисувано човече да пикае право. Не се чувствам достатъчно рисуван, нека си забранява.

Втората част на семинара започва с ръководителката, която подрежда малки листчета с явно въпроси на тях.

О, не.

Ужасът почва да пълзи нагоре по врата ми. Следва безкрайно любезната по(д)кана (усмивката няма да я споменавам повече) да наредим столовете си в кръг. За да е интерактивно.

О, не. О, не, не, не.

Интерактивно, по дяволите. По-горе споменах за втората си най-омразна част от всеки семинар. Ето я и първата. Игра с публиката. Интеракция, опити да бъдем разчупени, включени, да споделяме. Може би съм антисоциален, може би съм долен хейтър, но в която и дебела книга, по която се водят всички организатори на семинари, да са написали, че директното общуване с и между участниците е Забавно, явно не важи за мен. Успявам да се олея с шишето вода, докато псувам тихичко по родному и се опитвам да преместя стол, раница, палто и въпросното шише едновременно. Not my finest hour.

Играта с публиката, този път, е симулация на интервю за работа. Ръководителите хвърлят по нас най-често използваните въпроси и след това, с Онази усмивка и назидателен тон, ни обясняват защо ни питат точно това и къде сме сбъркали при отговора. Името на лепенката върху ризата ми и без това е труднопроизносимо, аз се старая да го прикрия, доколкото мога, и чакам. Въпросите почват да се въртят по кръга.

“Защо кандидатствахте при нас?” ме подминава.
“Защо трябва да изберем вас?”
“Как се виждате след 5 години?” О, бог явно има. Единственият въпрос, на който никога не съм знаел отговора.

“Хер Щефанов,” съсипва името ми след малко немецът, “посочете някоя ваша слабост.” Да, бог наистина има. Тук съм подкован и гордо заявявам “Никак, никак не обичам да ставам рано. 8 часът за мен е неприемливо.” Шокирана тишина. Само на мен ли ми е смешно? “Това пък НИКОГА не можеш да го кажеш на интервю!”, изригва госпожицата с “фон”-а. “А значи ли, че често закъснявате за работа?”, опитва се да ме контрира ръководителката. Не бе, хора, не – просто мразя да ставам рано. Толкова ли е трудно?! Клатя безсилно глава, при обсъждането на отговорите шефката на семинара деликатно прескача моя. Ама не, аз наистина, сериозно, не се шегувам, не обичам да ставам рано и дори не бих се замислил да го кажа на интервю. Какво толкова? Стандартни папки, стандартни снимки, стандартни отговори… може би.

Минават още няколко въпроса, стига се до симулация на преговори за заплата. Двама души отиграват два сценария преди мен, като всички почват да се “пазарят” от 60 000 евро годишно. Питат мен, аз посочвам същата цифра – и вместо, както при другите, ръководителката да играе “стиснатия” HR, при мен скача на 65 – за да демонстрира какво ще стане, ако сме подценили пазара.

В този момент ми просветва. Няма значение каква цифра им бях посочил. Въобще няма значение какви отговори даваш. Срещу себе си имаш хора, които ти обясняват колко е важно да си гъвкав и адаптивен, докато задават стандартните си въпроси и отиграват стандартните ти отговори в стандартизирания си семинар за стандартизиране на кандидати. Целият този цирк… за да разбереш кое трябва, и кое не трябва, и най-вече – как те не подлежат на обсъждане.

I am Jack’s well-played part in a carefully set piece.

Някъде към края става ясно и какво точно ми се продава срещу безплатния семинар – фирмата, която организира цялото мероприятие, се занимава със застраховки и пенсионно осигуряване, а последните 2-3 слайда в презентацията са плашеща статистика колко ще страдаме, ако не почнем да се осигуряваме допълнително веднага след университета. Докато в ъгъла се мъдри ясно видимо тяхното лого. Беше ли нужно да ме викате за 3 часа, само за да ми покажете това?

Разписвам feedback-формуляра, отбелязвам, че семинарът е “препоръчителен”, за да не ми задават допълнителни въпроси, но не попълвам имена в таблицата “А на кого от приятелите си бихте го препоръчали?”, под въпроса “Кога искате да присъствате на втората част от семинара – персонален разговор и консултация?” написвам, че не искам да ме търсят повече, и с облекчение излизам насред режещия септемврийски студ.

Три часа, в които не научих нищо ново. Поне не и за кандидатстването за работа.

В транспорта към вкъщи попадам на следния цитат от братята Стругацки:
“Имам един познат – каза Едик,  – който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.”

Кой знае. The corporations, maan… шибаните корпорации…

По следите на изчезналите пияници

Какво ли не може да намери човек по вмирисаните на отдавна засъхнала бира кръчми…

Ако живеехме във филм, това щеше да е началото на една 107-минутна история, простираща се на 3 континента и обхващаща поне 4 различни съдби. Щеше да режисира Гай Ричи, а в главната роля щеше да е мацката от Амели.

Но не сме във филм, затова ето ви проста снимка в блог.

La Cucaracha, Munich

Утопична дистопия

Да пишеш ревю на книга, излязла преди точно 50 години, в повечето случаи издава ако не отчаяние, то поне пълна липса на адекватно движение с времената. От друга страна, най-хубавото на книгите е, че се там, стоят и те чакат – колкото и да бързаш, колкото и да нямаш време, книгата ще си остане същата, когато се върнеш при нея. Така че – да видим, бидейки доленхипстър енд шит.

Island на Aldous Huxley ми попадна, противно на всички правила на добрия увод, никак случайно. Сблъсъкът ми с тази книга беше плод на интереса, който разпали “другата” антиутопия – Brave New World от същия автор, която някакъв добре направен комикс в интернет (знам, знам…) рекламираше като по-правилната, по-точна прогноза какво ще доведе до съсипията на така цивилизованото ни западно общество. По-правилна – защото стандартът по темата, 1984, предвижда мрачно, оковано общество на страха, а Huxley вижда края ни в разплута човешка на маса на дивана пред телевизора. Като гумените човечета в Wall-E, сещате се, но преди да се отнеса в още някоя препратка, ето тук за какво точно говоря и да даваме нататък.

Island, поне по заявените намерения на самия автор, е би трябвало да бъде пълната противоположност на Brave New World – утопия, съвършен свят, в който всеки един от мрачните елементи от предхождащата го антиутопия е изкривен и захаросан през плахия оптимизъм и прохождащата надежда на следвоенните години. В нашите повредени от цинизъм и безверие уши звучи много странно, всъщност изкуствено, но точно в онези първи години след пълната разруха се е прокрадвало убеждението, че нещата… могат да бъдат по-добри. Един свят, изграден върху бомбените кратери и омразата, който да стъпва върху взаимно съзидание, мир и разбирателство? Защо не, дайте го насам – всичко, само за да забравим по-бързо.

Е, със забравянето, 50 години по-късно можем да отбележим, очевидно не ни се получи толкова успешно. Нито пък с мира и разбирателството. Взаимното съзидание вижда бял свят, само ако е деликатно побутнато от чували с пари. Но пък идеите за промяната си останаха документирани, наивни и всъщност дори леко плашещи – ше стигнем и до там. Но за да не празнословя, ето някои от по-забележимите “реформи”, чрез които Huxley си представя революцията на силно консервативното британско общество:

– Семейството – сакралната, затворена единица, персоналната крепост, отговорна за възпитанието и израстването на индивида. Не и на Острова – семейството, като група хора обединени от близкия си генетичен материал, престава да съществува. Всяко дете, до съзряването си, принадлежи на голямо, групово семейство. Всички родители са отговорни за всички деца; всяко дете само избира при кого от тези родители да живее и кога да си тръгне. Основният довод: елиминиране на “повредените” семейства, които, поради липсата на избор, твърде еднозначно създават “повредени” индивиди; също така вклиняване възможно най-рано на чувството за принадлежност към взаимно зависима общност от равноправни членове.

– Училището – и вечния аргумент срещу него – Huxley елиминира с идеал, напълно оправдаващ заглавието “утопия”. Представете си училище, в което не учите… наука. Класни стаи, в които ви карат да мислите и от които излизате с по-добро, по-ясно разбиране за истинските неща от живота, а не с нови формули и дефиниции. Така съществува то на Острова – хуманитарните и точните науки, обединени в една главна, основна наука за живота.

– Медицина и лекарства – подчинени на будистко и философско разбиране за света, съсредоточени върху откриването на девиантните индивиди още в най-ранна възраст и тяхното “поправяне”, преди да се превърнат в “повредени”. Лекарства и наркотици, с които никой не злоупотребява и които спомагат за пълното разтваряне на сетивата (“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”… да, знам, без повече препратки, но всъщност не само Doors са се сетили за този цитат).

Дотук с утопията. Ако трябва да бъда честен, четейки книгата аз многократно бях убеден, че Huxley e писал under the influence – горе-долу същото чувство, което човек придобива, ако хване да прочете “Алиса” в някаква по-зряла и по-мрачна възраст. Съвършенство? Перфектен свят на мир и спокойствие? Утопия? Едва ли.

Нека помислим: утопия ли би било общество, цялото съществуване на което се осланя на нуждата да остане изолирано, откъснато от всички приливи и отливи на цивилизацията? Не е нужно да си Доктор на политическите науки, за да осъзнаеш, че общество, лишено от напрежение, конкуренция и – нека си го кажем направо – нахъсена омраза, би могло да оцелее единствено само за себе си. На остров. Или Острова, в конкретния ни пример. Не ме разбирайте погрешно, аз ненавиждам не по-малко от всеки друг пандемията на безмисленото ни съ-/безвремие – стреса, но, изхождайки от фундаменталната ни човешка нужда да вършим, строим, доказваме и произвеждаме, само чрез него прогресът би могъл да се задвижи. Иронично, може би – да прекараш целия си живот задъхано и на прибежки, мечтаейки за будисткия рай, в който никой никога и за нищо не бърза, и в който да се пенсионираш. Или поне да го оставиш за някого след себе си, който да бърза по-малко и да медитира повече. И така безкрайни поколения, живеещи в Huxley-ва Британия и привиждащи неговия Остров в мескалинови сънища. Бавна, философска летаргия.

Антиутопичността на Островната утопия, обаче, не приключва тук. Ако се вгледаш по-внимателно, съвършеността на обществото, на всеки един индивид от него, плаши. Научили сме  да се страхуваме от всеобхватното наблюдение, което обеща Оруел; от всеобхавтното забвение на Brave New World. Аз лично, се страхувам и от съвършеното начало на Острова. Всеки един, предпазван от всичко; всеки недостатък, всяка пукнатина по съвършената повърхност – забелязвани и отстранявани навреме. Свят без злини? Свят без отклонения? Не вярвам в него.

Вярвам в доброто и злото, и в разликите между тях, които ние самите дефинираме, а не предоставяме границата на – ако ще и съвършено организирано – обществото. Малките неща и малките разлики, индивидуални, самостоятелни и донякъде свободни. Не анархия – просто свобода. Това вече би било истинска утопия.