Offenbach’s got it going on

Приблизителен немски превод на фразата от заглавието би бил “Offenbach hat es drauf”. Държа да го спомена не за друго, а защото Офенбах всъщност е малък (за Германия) град съвсем близо до Франкфурт на майната си, където на човек могат да му се случат най-различни неща, колкото и името да не предполага. Но да караме по реда си.

Стегнах в сака футболните обувки, шорти (в случай, че нещо се издъни с обещаната екипировка – без всичко друго може да се рита футбол, но по долни гащи просто не върви), хавлийка и, след дълго двоумене, подтикнат от болезнени спомени за други спортни сблъсъци в Германия, корите.

Тръгването беше направо от офиса. Не би могло да бъде по-тривиално, но всъщност пред очите ми се разигра миниатюра, посветена на откриването на Бюрокрацията като начин на управление. Ако си мислите, че е лесно да се разпределят 13 души в 3 предостатъчни микробуса, докато всички си натискат парцалките и обявяват, че им е все тая с кого пътуват, пробвайте отново – настъпилите хаос и нерешителност доказват, за пореден път, че Орднунг просто мус зайн!

Четири часа път от Мюнхен и ето ни в Офенбах по здрач. Вали, студено е, а от “евтиния” мотел (59 евро на нощ за двойна стая, благодаря, че попита) тихо се изнизва банкерска двойка, целуват се дискретно, натоварват се в две различни БМВ-та и отпрашват в протвиположни посоки – щеше да е готино да отпрашат към залеза, но забележимите залези в тая страна са кът, а и нямаше как да са в противоположни посоки и към залеза едновременно. Жалко. За 59-те си евро мотелът определено не се е престарал с лукса – 2 легла, вездесъщият телевизор, малка баня и… това е. Всичко обаче е на фирмени разноски, така че не се оплаквам много и се заемам с усилия да не заспя веднага.

Може би е крайно време да поясня защо всъщност аз и колегите сме се дянали точно на Офенбах на майната си. В това чудно място, разположено толкова удобно до туптящото в прединфарктен ритъм, затлачено от пари сърце на немските корпорации – Франкфурт, се провежда ежегоден футболен турнир. Поканени са най-различни фирми от финансовия бранш, някои от тях дори спонсорират събитието(сещам се за онази карикатура с гръцкия национален – странно е да играеш срещу отбор, чието лого носиш на екипа си…), всички имат организирани футболни отбори, които тренират редовно, а ние се бутаме между шамарите въпреки многократните ми предупреждения, че ще бъдем грозно унижени. Аргументите на Ръководството: “Е, все някой трябва да е последен, нали?” Някои хора просто не разбират идеята на футбола. А именно, по мои скромни схващания, ДА НЕ ГУБИШ. За това – малко по-късно.

Коства ми немалко усилия, но все пак успявам да се наложа над колегите – отказваме се от вечеря в МакДоналдса зад ъгъла и ги повеждам на разходка из града. Все пак – може пък да има нещо за виждане, а може и да намерим прилична храна, която да не ни държи на и без това малките, не задължително звукоизолирани тоалетни цяла нощ. Малкият проблем – намираме се в самото начало на Офенбах, колегите са баварци, за тях това е “гадната Прусия” (за протокола, намираме се в провинция Хесен), нямат никакво желание да я опознаят, и дори още по-малко желание да го правят на гладен стомах. Големият проблем – началото на Офенбах се състои от блокове, офиси, цехове и супермаркети. Аз вече съм изразходил гласувания ми кредит на доверие, убеждавайки ги да зарежем МакДоналдс, след около половин час пеш все още се намираме в категоричен жилищен комплекс, а от център, ресторанти, забавления няма и следа. Никой не слуша жалките ми настоявания, че след още километър-два по същата улица ТРЯБВА да се намира всичко това, Томас пита вървящи си по пътя може би след смяна лекари от бърза помощ (“Ха-ха, смешните прусаци, тука ако се обадиш на бърза помощ, ти пращат доктори пеша, понеже нямат пари за линейки.”), те ни упътват в различна посока (“Ха-ха, смешните прусаци, сигурно не са ме разбрали, като им говоря, а аз дори се опитах на хохдойч.”), и половин час по-късно сме намерили магазин за котешка храна, строителен супермаркет и химическо чистене “Атлантис”.

Вече усещам вкуса на мазен junk food в устата си, когато учтива офенбахчанка ни насочва към италианските специалитети на Джузепе. Първата светеща табела ни казва, че трябва да повървим още 200 метра, за да достигнем “кулинарния хайлайт” (така пишеше, не се шегувам). Около 400 по-нататък се озовававаме и пред въпросния хайлайт – схлупен отвън, доста приличен отвътре ресторант, който е напълно празен, ако не броим двама възрастни италианци, които лющят грапа, гледайки едрогърдестата водеща на някакви италиански новини, самия Джузепе и помощника му – със съмнителен турски акцент, ако и да твърдеше, че е от Сицилия. Е, тук сме, ще го пробваме. Ако някога, по неведоми пътища, се озовете в Офенбах, задължително отскочете до Джузепе. Иначе нищо особено като за италиански ресторант в Германия – вкусна храна, сервитьор, при когото трябва да отидеш, за да си поръчаш, понеже той в момента цъка фейсбук; но може никъде другаде да нямате шанса да изречете думите “Една пица Алесандро дел Пиеро, моля”. Аз лично бях очарован – дел Пиеро!!! Ако бяха доизпипали детайлите и я бяха поставили под номер 10 – както си му е редът, а не – 9, в менюто, щях да си го броя за приятна изненада на годината. Бирата е на обидно ниски цени и дори възклицанията “Ах, тия гадни прусаци, как може да нямат нашата местна мюнхенска бира, що за лайнян пилс е това, не мога да го пия, умирам, всичко баварско в мен изригва в смъртоносни вулкани от бял вурст и сладка горчица” (или нещо подобно) не са способни да развалят веселата ми офенбахска вечер.

***

На сутринта, разбира се, е различно. Рано е, сиво е, вали, на закуска немци навсякъде наоколо обсъждат пари и работа, работа и пари, а колегата е хъркал цяла нощ, което заедно с твърде близкото му присъствие (не, наистина – кой слага легла в двойна стая на около педя едно от друго?!) означава, че “събуждането” ми беше по-скоро “ставане и псуване” поради липсата на какъвто и да било сън.

Бърза закуска, познатите проблеми с разпределението по колите, а аз само се моля очакваният crash след безсънната нощ да почака до след мачовете, защото и без това голям бой ни чака там. Залата е претъпкана, но в нея се носи познатият ми от всички футболни зали, в които съм бил, аромат – смесица от многогодишна пот, изкуствена настилка и стари чорапи. Офенбах внезапно е като Мюнхен, и като онова-игрище-до-стадиона-в-Ямбол, и като много други места по света, където бих се чувствал на място. Вкъщи съм си, правя 3-4 бързи обиколки на игрището, сънливостта побягва изплашена и… сядаме да чакаме първия си мач. Навсякъде раздават храна и напитки, висят логота на самозабравили се финансови фирми, а на всеки един от инфо-материалите организаторите на турнира ни пожелават “Удоволствие, успех, и отлични бизнес разговори”. Само споменът за това последното накара скромния пишещ да се задави с бирата си – не, сериозно, досега бърсах монитора. Отлични бизнес разговори, по дяволите. Наоколо фучат топки, немци се псуват един-друг и всички заедно – съдиите, разкъсани коленни връзки, изкълчени глезени, дори няколко мимолетни сбивания, и насред цялата тази прелест някой ти пожелава “отлични бизнес разговори”. Whatever happened to my rock ‘n roll.

Идва и нашият ред, заставаме срещу отбор двукрилни гардероби, всеки от които не би изглеждал извън контекст сред полу-професионалистите от, примерно, TSV 1860 II. в 4-та Бундеслига. И… всъщност, нека оставим резултатите да говорят за себе си:

1-7
0-6
0-9
0-4

И сякаш to add insult to injury, колежките-мажоретки, които си бяхме довели, ни посрещат с (може би искрени?) аплодисменти след всяка позорна загуба, и накрая, след целия пердах, (може би успокоително?) заявяват: “Момчета, няма страшно, за нас си оставате най-добрите.” О, да ви…

Събираме колкото плодове, сладкиши и рекламни ключодържатели ни побират ръцете и джобовете, и напускаме Офенбах.

***

– Та, разказвай, как мина турнирът?
– А, ами как да мине… нормално.

 

Умореният н. 8 след жалките резултати от "героичните" усилия