Няма Блог Без Топ

Да се събудиш свеж, отпочинал и без махмурлук е простичко удоволствие, което този почивен сезон ме накара да преоткрия. След ежедневните вечери и ежевечерните посрещания на деня, ако и г-н коавторът от по-долния пост да твърди различно, ако и да зарежем старото клише за ЕГН-то, човек просто има нужда от кротка ретроспекция и умерена трезвеност – разбира се, ако не граничи с прекалена.

Оставяйки настрани алкохолизираните терзания, краят на годината е и времето, в което всеки се впуска в правене на списъци. Има нещо особено в подреденото, номерирано изреждане, което кара човешките ни мозъци да изпадат в тих екстаз и да купуват радиа, вестници и “други разни списания” (по Черно Фередже) много повече, отколкото иначе рационалните ни съзнания биха допуснали. Само че, за да е долно, и не мейнстрийм, а и възможно най-объркващо, аз реших моят личен списък да не включва неща, които са се случили през 2012. Така че, без повече предисловия, в последните няколко часа на годината – понеже ако нещо не се свърши в последния момент, то най-вероятно не е било необходимо да се случи – представям на вашето внимание

ТОП 8, КОИТО НЕ СЕ СЛУЧИХА ПРЕЗ 2012, А ТРЯБВАШЕ

1. Краят на света! Всъщност най-интересната страна на цялата еуфория от моя лична гледна точка беше, че филми като великолепния Melancholia ме накараха да осъзная нещо странно: този свят би ми липсвал (ако приемем, че някаква нематериална част от мен би го надживяла). От друга страна филми като отвратителния Twilight, тази реклама на “имитиращ продукт с мляко”, както и всички споменавания на swag и yolo и подчинената на тях популярна култура, ми напомниха защо, може би, беше време на настоящия свят да се оттегли достойно и да даде път на младите, докато не се е изложил съвсем. Е, нищо, другият път.

2. Нов албум на Хиподил. Може би в сферата на мокрите сънища и фантазиите, но късащото глави тяхно представяне на Spirit of Burgas (добре де, технически погледнато на Svetlio & The Legends, но сме си все наши хора, нека си говорим нещата направо) доказаха, че който си го може, си го може, че “пънку неа зайде”, и че има и готини кандидат-президенти.

3. Не забогатях от футболни залагания. Митичната ми яхта, с която да поря тинята на Тунджата лятос, докато посръбвам куба-либрета с повечко ром, си остава нереализирана, но благодарение на усърдните опити на Вихрен и Алекс, сега мога поне да си мечтая, че някой ден гол с глава на някой вратар в 94-тата минута ще ми я донесе. А дори и да не се случи, съществува ли нещо друго, което да те развълнува дотам в мач на Рединг срещу Уест Хям, че да наругаеш грозно телевизора при първия гол?!

4. Хипитата не направиха дългоочакваното си завръщане. Вместо това, подкрепени от дружните усилия на много винтчета, болтчета и гайки в своя услуга – като yours truly, злите корпорации продължават да ни продават машинки за чупене на яйца, хапчета, от които изхождате златни изхождения (400 евро), и различни джаджи с нахапана ябълка върху тях. Ерата на Водолея дойде и си замина, а цветята, мирът и любовта са си все така нещо, с което да се разсейваш, пътувайки сутрин към работа.

5. Брадите… също. Въпреки настойчивите опити на скромния пишещ да ги върне на мода, те си останаха все така аксесоар предимно на мързеливци, долни хипстъри и хора, очакващи Германия да отпадне от Европейското. Жалко. Но пък поне онази поза на Балотели след гола му срещу Германия си струваше обръсването. Баланси, година на балансите.

6. Не спечелих Златната топка. Не, наистина, колко още великолепни съботни изяви по футболните терени на халето в Моозах трябва да изнеса, за да изместя онзи въшлю Меси от класациите?! Още откак видях 24-каратовата усмивка на Ицата в далечната 94-та, смятам, че и на мен щеше да ми отива, но не би – ФИФА се прави на онази how-about-no-мечка. Нищо, аз пак ще се потупам по рамото за спортните си постижения през 2012 заради народните танци и плуването. Браво, Иване. ФИФА да си гледа работата.

7. Не влязох в политиката. Щеше ми се тази точка да беше точно толкова абсурдна, колкото предната, но не – понякога цялата разкована кочина успява толкова да влезе в конфликт с личната ми представа за нещата, че ми се дощява с Теодор да си основем партия. Както си говорихме веднъж с него, първата и основна точка от програмата ни ще бъде “Хайде всеки да вземе да си свърши работата, м?”. Сигурен съм, че ще съберем поне два пъти повече последователи от читателите на тоя сайт.

8. Смисълът на живота си остава неоткрит. Всяка година по това време, редом до новогодишните решения да се науча да свиря на устна хармоника, да ходя на фитнес и да се кача най-накрая на ски, се промъква плахо и неизказаното решение именно тази да е годината, в която да разбера какво, защо и как. И догодина е година, предполагам.

Толкова! Вдигам тост с чудесно ямболско мерло, резерва от 2003-та, и си пожелавам 2013 да е годината, в която успешно да пропусна възможността си да вляза в Клуб 27 – да си рок-звезда сигурно е яко, но на мен ми се живее. Наздраве за вдъхновяващите моменти и хората, които ги правят такива, и до утре – когато нещата няма да са много по-различни.

Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!