Четири италиански филма или защо толкова малко хора гледат европейско кино

Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).

Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.

За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.

Rocco e i suoi fratelli

Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.

Pane e cioccolata

Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия.  Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.

Salon Kitty

Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.

Ladri di biciclette

На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.

Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:

  • Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
  • Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
  • Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
  • Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
  • Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
  • Да прочетете значителна част от Fight Club

Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).

Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.

Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.

Self-obsessed pseudo-intellectual

Това, в заглавието, безспорно е фразата, с която ще запомня To Rome With Love. И, разбира се, с най-чистия оперен певец на света.

Всъщност отидох в киното с доста ниски очаквания, най-вече защото направих грешката преди това да разгледам коментарите в моите любими гнили домати, в които самовлюбени псевдо-интелектуални критици се състезаваха да обясняват как Уди Алън вече не е Уди Алън, а и да е, вече е много стар и никак не му се получава. Прибавете към това е съмнителното повторение на мотивите от  няколко филма насам (Барселона, Париж, Рим… залагам на Любляна за следващия) и става напълно ясно защо щях да бъда доволен на всичко над “Здрач”.

Вярно, това е много ниска летва, но пък поредният филм за красив европейски град въобще не е толкова лош, колкото всички се опитват да ви накарат да повярвате. Да, разнообразните истории дори не се опитват да заявят някакъв опит да бъдат преплетени или да си взаимодействат по какъвто и да било начин. Да, първите 3 и последните 3 минути на филма са сладникави повече от поносимото дори за филм на голям екран. И да, дори аз, без да се правя на псевдо-интелектуалец, съм гледал по-хубави филми от същия режисьор.

Но пък вълшебно циничният Алек Болдуин, който успява да вкара в плът и кръв (тъй да се каже) толкова любимия на всички ни “bitch please”-поглед, докато не спира да реди като Иван с махмурлук в ранна утрин… Псевдо-интелектуалката от заглавието… И, разбира се, най-чистият оперен певец на света! Все моменти, които ще си спомням и които си струват.

И съм сигурен, че ще гледам “Любляна и седемте джуджета” или както там добрият стар Уди реши да кръсти следващия си филм.

Европейска Партия на Мързеливците (ЕПМ)

Време е.

След безуспешни опити да се справя с нежеланието си да свърша нещо полезно, време е да признаем пред целия свят, че някои от нас просто сме м-ъ-р-з-е-л-и-в-и. Без извинения, заобикалки и евфемизми. И биха предпочели да си представят как основават Партия на Мързеливците в Германия, а след това се изправят пред обединената, работохолична мощ на останалата част от Бундестага всеки път, когато тя се опита да прокара промени в законодателството, водещи до повече работа за хората.

Разбира се, съществува проблемът, че без немско гражданство трудно се става депутат в немския парламент.

И че подобна идеология трудно ще намери привърженици сред един народ, който си няма глагол за “мързелувам”*, а прилагателното е натоварено с негативна конотация, която кара колегите ми да ме успокояват, че не съм такъв, всеки път, когато си го призная.

Изходът от тези злощастни дилеми със сигурност лежи в посока Европейския Парламент. Първо, като гражданин на Съюза, най-вероятно имам правото да основавам партии и да се кандидатирам за евродепутат (research pending… понеже ме мързи да го проведа). Второ, сигурен съм, че в един съюз, включващ нас, румънците, гърците, испанците, италианците…, съществува скрито, почти ъндърграунд малцинство, достатъчно да си осигури парламентарно представителство. А като прибавим към тях всички потиснати от обществените си порядки централно- и западноевропейци, които са си мечтали някой ден да не трябва да се крият и да лъжат за истинското си отношение към нещата… Ех, топла държавна трапеза, здравей, здравей.

Убеден съм, че всички тези онеправдани, преработени люде, ще изпуснат огромна въздишка на облекчение, когато най-сетне някой застане открито и без срам ги защити:

на нас
не ни се
работи!!!

Така че нека гордо се изправим и сберем, ако успеем да се раздигаме от компютъра, под лозунгите на новата Европейска Партия на Мързеливците:

  1. Работата не е курбан да се смръзне.
  2. Работата не е заек да избяга.

В тази връзка на знамето на партията ни, вместо обичайните скучновати и навяващи асоциации с труд, дисциплина и действеност лъвчета, тигърчета, орелчета и пр. животни, гордо ще цъфне един неподвижен заек. Понеже 1. И един врящ курбан – понеже 2.

Кратко и ясно, без да се претоварваме с излишна философия, защото някой ще трябва после да я помни. А и за да не повтаряме грешката на Маркс, който написа “Капиталът”, само и само жена му да го остави на мира и да спре да му натяква да изхвърли боклука. Но понеже е германец, се увлече повече от необходимото и вижте какво стана после.

Да живее ЕПМ! Или не. Все тая, стига да не се налага да вършим нещо.
____________
* I stand corrected. Глагол всъщност има.