Donnie Darko – с повече Дарк, с повече О!

Every creature on this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.” – Ивелина

Отне ми почти 10 години, 2 гледания – едното от които в парацетамолно предгрипно състояние, неколкократно прочитане на статията в Уикипедия и една доста неспокойна нощ, за да разбера филма за Дони Дарко. И когато цяла нощ си сънувал текста от онази песничка (“the dreams in which i’m dying are the best i’ve ever had“), а последният образ от съня ти е как се връщаш (от къде?), за да си вземеш мп3-плейъра, може би е време да поставиш мислите си в някакъв ред, за което именно хората са измислили Долния Хипстър. Или пък да спреш да гледаш сериозни филми преди лягане, това също сигурно ще свърши работа.

Във всеки случай, Дони Дарко очевидно, дори след първо гледане, не е филм за шизофреничен гимназист и първите му залитания по непълнолетни, травмирани кифли (Jena Malone е само на 17, когато филмът излиза).

Изненадващо, но не е и star vehicle за една значително по-слабичка от в днешни дни Drew Barrymore, която се оказва и продуцент.

А колкото и да се опитва да подведе нищо неподозиращия зрител в тази посока, не е и филм, разсъждаващ за философията на пътуването във времето. Всъщност, струва си да се отбележи, че в The Director’s Cut, който имах щастието да гледам, присъстват откъси от книгата със същото заглавие. Това със сигурност направи второто ми гледане далеч по-адекватно и ориентирано, и – може би още по-важно – ми позволи да се концентрирам и на други аспекти от филма, вместо само да се опитвам да разплета наглед хомогенното кълбо от прежда на сюжета. Да, в Дони Дарко се говори и размишлява за пътувания във времето, да, цитира се Стивън Хоукинг и неговия “бестселър, който никой не е чел”, но всичко това е просто фон, изразно средство за истинската му същина.

Дони Дарко е филм за живеенето и умирането. Every creature on this earth dies alone, шепне призрачната Grandma Death с може би неслучайно айнщайновска прическа, но много малко същества живеят сами. Всичко, което правим, докосва и променя някого. Всичко, което сме, манипулира (ако използваме терминологията на филма) живота и смъртта. Във фиктивната “Philosophy of Time Travel”, около която се върти мистериозността на филма, се говори за “допирателни” Вселени. За траектории на човешкото съществуване. Траектории, също толкова допирателни, колкото Вселените, които ги създават.

Драматичната саможертва на Дони Дарко може да оставя човек леко трескав и по-буден от всякога, но също така, без да иска, донякъде замаскира и далеч по-ежедневното му, тривиално послание. Всичко, което правим, всеки жест, дума, стъпка – всичко, което сме – е допирателно на нечия друга траектория. Всеки променя всичко.

Ебати епичния филм.

УмирГам


едно

Делириум тременс, ама не точно. По-скоро причерняване, сред което чуваш само дъха си, само него, и всичко се върти, и всичко е кристално ясно. Филми! Слабаците се хващат за нечий чифт очи, умоляващи ги да се върнат. Къде ще се връщам бе, миндил!

Очите ти са с цвят на лайна. Не им вярвам.
Това леко чувство приятно изцежда, а крайниците ми изтръпват. И без това не ми трябват повече.

Започвам да се смея- лек и гърлен смях, приличащ на епичното ми грайндкор кихане като на мечка в развод. Не, не ми трябва телефон. Не, не ми трябва и компютър- тая скапана машина за сънища. Планини, потоци, тълпи от хора… весело махам среден пръст и се смея. Все още имам тези шибани няколко минути и казвам и правя и плюя и псувам всичко и всички и себе си и тебе и майка ти и златната рибка в аквариума ми се смее, и ми прави физиономии-копеленцето му.

Предвкусвам червеи, червеи по трахеята ми, в косите ми, дълги дъждовни червеи, които раждат малки червейчета в очните ми кухини, докато всички мои бивши гаджета се женят един по един, и си седят удобно на столовете по офисите и на дивана вкъщи, докато жените им правят свирки и спагети. И се смея! Нищо няма значение. В мислите ми се разхождам по Орлов мост, цялата в черно, дори цигарата ми е черна, мамка й, да контрастира на черните ми нокти, като ранният Мартин Гор съм, ама с кафява коса, и си викам- мамка му и прасе. Човек създава изкувството, за да може да се смее и да показва средни пръсти, ама никой да не му се сърди- средни пръсти маскирани като цветя, или като симфония. А ламерите после сядат и обясняват колко е велико да показваш среден пръст, междуременно се чуват аплодисменти- идилия!
Лежа и умирам, но все още имам нужда от момче, момче, момче.. мамка му. Момче с набола брада, с навити ръкави, стиснали халба бира. Момче с плътен глас и святкащи като фарове очи. Момче с надигащ се чеп и ослепителна усмивка. Момче с дъх на желязо и аромат на сладникава пот и цигари.

Сега не съм сигурна какво става, но най-вероятно протягам ръце в Нищото, вкопчила се в момчета, направени от дим. Чува се трошене на бутилки, рев и смях. И ръце, които галят лицето ми и казват, че всичко е наред, наистина. Всичко е било наред през цялото време.

две

Тялото ми изтръпва, а оттатък някой гледа телевизия. Жестоко- аз си умирам тука, всички останали се чукат, ядат, повръщат, смеят се, казват „извинявай”, бият се, подписват договори, участват в катастрофи, строят небосъргачи, бръснат се, гмуркат се в Тихия океан, и после лягат като мен от преумора и случайно вземат, че умрат. Главата ми ще се пръсне от умиление и тъга, и лепкава еуфория- всичко е толкова прекрасно измислено!
Дават ти надежди, любов после ти промиват мозъка и те пускат на свобода. За да се върнеш отново и този път завинаги. Демек, все едно сам си си го избрал. И дори започва да ти харесва. Опитваш се да се самозалъжеш с опиати, с връзки, с работа, с кариерно развитие- но си остава същото-о-о-о. Дано Смъртта ме изчука нежно и после ме целуне по челото, остаяйки ме да се насладя на меката вълна за последно. И дано бъде най-достойното нещо, което правя.

Фрагменти от сън

Някъде в много югоизточната част на България, може би съвсем близо до турската граница, ранен летен следобед. Адска жега, дори прахът не помръдва от земята, а по чакъла пред крайселската чешма изтрополяват гуми на преуморен автомобил. Като в уестърн с Клинт Ийстууд, или като във филм на Тарантино, но с по-малко кръв и вътрешности.

Прясно калайдисан черпак подрънква, въпреки безветрието, окачен на стар гвоздей, вграден в циментовата структура на чешмата. Главният герой (аз?) отпива, водата е ледена въпреки нечовешката температура. Отстрани малка сергия, собственикът й е също е изпаднал в следобедна летаргия и лениво подканва нашия човек да опита от резенчетата диня, изложени на нея. Това е най-вкусната диня, която някога съм ял.

В този момент в главата ми, сякаш изписани с “30-футови огнени букви” (честит рожден ден на Дъглас Адамс), се очертават думите “В тази част на света беднотията не просто мори българите, а ги коли, коли, коли, докато остане само най-основният пласт на ислямската човечност.” Цитат.

Филмът все пак се оказва на Кустурица, а подсъзнанието ми просто се подиграва с мен.

Малко по-късно се спускам по ски-шанца във физкултурен салон, обут само по чорапи, наклонът завършва в лабиринт на съблекални и гаражи, от който излизам през входа, а накрая се събуждам с весела песничка в главата, състояща се от единствения куплет “Nothing’s better than a banana monkey”.

Наистина, подсъзнание, what the fuck?