sdjkfhdghdflb xklgjdfglkfjdflkhjb dlkgjdflgjdfghljlfjsry

Неуловимите

Момче и момиче. Цялото заведение е празно. Момичето се оглежда в чая си, момчето пие бира. От време на време той поглежда дългите й бели крака, а тя с интерес следи как пръстите му гладят върха на бутилката. Така започна всичко:

-И какво, просто отиваме на стоп?
-Ми да – той се пресяга за цигарите им.

Тя прехапва устни и долната й устна пуска малко кръв. Вкусът е приятен, затова продължава да се хапе.

-Виж, вчера имах просветление. Някакъв човек влезе в главата ми и каза, че „не е достатъчно, а след това е тъмно, и те няма”. После започна да се смее и да ми обяснява нещо за панелни блокове и бирени шкембета.
-Пак ли ти говори? Е, значи е време.
-Ти отново ли ги сънува?
-Да. Счупеният мост, преплуването на реката, влаковите релси, изстрелващите се влакове във всички посоки, морето, в което се давя, случайните къщи, змията…
-Онзи ден сънувах бялата машина отново. Време е да направим нещо с живота си.

Ако в този момент това беше филм, щеше да остане черно-бял за малко.
Тя има тик, неуловим за окото. Той има феноменалната способност да кара хората да се спъват или изпускат предмети, ако ги погледа за повече време.

Интересното при тях е, че времето тече адски бързо и не могат да смогнат да бъдат адекватни. Казват си пет изречения, и вече е вторник. Сега е декември, а те са с летни дрехи- тя по бяла рокля с дантела около презрамките и кубинки, той е с кецове и тениска на Bauhaus. Не можеха да си спомнят какво са правили, но се досещаха, че сигурно е било много хубаво, защото им беше весело без причина.
Друг интересен факт е, че когато са заедно, никога не им е студено. Или горещо. Лятото са със зимни дрехи, но по някое време някой им казва да ги свалят. Зимата обаче всички хора са твърде заети със себе си с премръзналите си мозъци, затова просто ги оставят да бъдат онази откачена комбинация от хормони и минерали, която се движи винаги успоредно и никога хванати за ръце.

Нов стоп, нова кола. След няколко дни се озоваха на остров Корфу, където зимата не миришеше така, както в София. „Тук мирише на зехтин и корабни въжета” – каза той и я поглади по тъмната коса.

След две седмици- Финландия. Пустота, спокойствие, водка. От време на време и някое самоубийство.
После взеха някакво корабче и се настаниха за иствестно време при някакви отшелници в Русия.

Някъде през пролетта- концерт в Германия. Хипита от 60те, които разправят как Джим Морисън останал с тях една вечер, понеже си изпуснал самолета.

-Обичаш ли ме?
– Не.
– И аз така.
– Откога го имаш този тик?
– От когато свърших няколко поредни пъти в прегръдките ти.

Смях и гледане през прозорците на къща в италианско село. Когато си млад и красив, можеш да намериш подслон навсякъде.

Знаят ги като Неуловимите- веднъж появят ли се признаци на установеност, следва скандал и фалшифицирана смърт, за да се родят отново някъде. Ние винаги пътуваме, дори да си седим вкъщи пред компютъра. Те просто се опитваха да изменят естествената си посока.

И така двайсет години, докато не дойде най-натуралното нещо след живота- Смъртта. Завари ги голи в една гора, опитващи се да станат част от глутница вълци, които- за съжаление- бяха леко гладни.

herpta derpове за самочувствието

Понякога ме връхлита като вълна, като сладко течение, по-сладко от ледена кола в тегава лятна вечер. Виждам всички тези хора- ходят, разхождат се, правят кръгчета като хищници дебнещи плячката си. И ми светва, всичко блесва ясно като диамант, зачбучен върху купчина тор- улицата е парад на хора, толкова демонстративно тласкащи на преден план ниската си самооценка, че ти иде да се смееш истерично като Жокера.
Техните прически. Променят ги, сякаш искат да поставят ново начало. Техните маниери- вдигната нагоре глава, самоуверен тон, ехидни усмивки. Все едно знаят тайната ти и не само твоята тайна, а тайната на Света, на Зараждането на Живота като цяло. Тяхното извиращо от това да победиш по-слабия самочувствие. Не, не мога повече. Сериозно?
Толкова много ви личи, че ако знаехте, щяхте да се скриете в панелките си. Тази вирната глава- за какво е? Да не би да си преборил системата? Да не би мама и татко да не те издържат вече и си започнал честна и почтена работа, базирана на това, което обичаш да правиш? Нима си толкова неземен, че останалите не заслужават да ги погледнеш от тяхната гледна точка? Улиците са пълни с хора, които не виждат по-далеч от носа си, спъващи се един в друг, защото никой от двамата не ще да гледа направо, в краката си и между ушите си от време на време.

Ако трябва да има едно нещо, с което искам да боря, това е самочувствието. То е като пелерина, която се създава, за да предпази притежателят й от всичко, което би могло да го нарани. Нова връзка? Я по-добре да не й показвам колко я харесвам, не и сега, когато ми е паднала в ръчичките. От другата страна стои тя- с изкуствена коса, изкуствени нокти и изкуствена реч, в изкуствената й тениска от мола. Тя няма да му даде да се разбере, докато не падне ничком пред нея, влюбен. И всеки играе тази игра. Всеки има нуждата да бъде признат в нещо. Не се различаваме много, всъщност. Всичките ни малки номерца са толкова прозрачни, като коремчето на новородена риба.
Жените, те не се замислят че връткането на дупето ще концентрира погледите на всички върху него, защото е скрит сигнал (пфф, скрит) за чифтосване. Не разбират, че червените устни са имитация на устните им преди да свършат. Че розите, които им подаряват, са гениталиите на цветето. Те не се замислят над тези неща и продължават да си връткат дупето, да флиртуват и да носят токчета, за да им обърне някой внимание. Вместо да използват мозъка си. „Живеем в сексистко общество и ще се обличам както искам”, казват те. „Окей”-съгласявам се аз, „Но не очаквай от обществото да се промени само защото теб те кефи да се обличаш така. Това е все едно да искаш да спреш ерекция, докато се търкаш в нея.” Възмутената жена ме стрелка с гневен поглед и си отива, а аз се сгушвам в суичъра си.
Мъжете ние падат по-долу, но като създатели на войната и цивилизацията, обичат да се обграждат със слава. Престижът е най-високо цененото благо. Те ще се погнат, докато не се самоизядат в борбата за това кой е по-силен и по-умен. Наречи го инстинкт за оцеляване. Но не вярвам, че всичко е само заради жените. Не, в тях се крие искра на мания за величие, докато при жените властва мания за покорство.
Човек става велик само, когато се отърси от желанието си да бъде такъв. А за да стане такъв, трябва да пречупи гръбнака си и да го представи на безкрайността като подарък. Да стане Стивън Хокинг на самоиронията и емпатията. Но и да умее да води останалите справедлино, позволявайки им и те да го водят.
Ако се замисляхме по какъв начин успяваме да нараним тези около нас, с всяка криво казана дума, с всяка фалшива истина, улицата щеше да е пълна с хора, скубещи си косите, пълзящи и скимтящи като прегазени кучета.

Някой ден ще дойде потребността да се разкрием напълно пред някой, да се сгромоляса цялата тази мазилка, да стихнат изкувствените усмивки и пресилената реч. Искаш, но желанието ти винаги остава егоистично. Не сме нещо по-различно от малките деца, които бранят играчките си. Детето, което се изправя от своята купчина, и започва да раздава играчките си на всеки който срещне, е Най-Чистото Дете.
Да останеш неуязвим пред цялата фалшивост, знаейки кой си, оставяйки всички твои слаби места на показ, това е Върховната Сила. Звучи като шибана секта, но тоя път няма входна такса и реклами. Само лека хейтърска зарибявка от един долен хипстър преди да си легне, щото му е писнАло леко от тия простотии, които се случват навсякъде. Тоя път държавата не ви е виновна. Вие сте. Аз съм.

Мечти и лами

Гледам колегите как описват някакви дълбоки есхатологични терзания, някакви филми и сънища с много нива и скрити смисли и си мисля как затъваме все по-надълбоко в долната хипстърия. Не че аз падам по-долу –  даже съм чел книгата, която колегата хипстър подиграва в предния пост казвайки, че никой не я е чел… И да напиша статията която от доста време ми виси на главата за всичките арменски филми дето изгледах преди месец няма да помогне много, освен дето едва ли ще намеря някой дето го интересува (като почна да говоря на хората за арменски филми те млъкват и гледат настрани или си правят знаци с показалец срещу слепоочието).  Освен това – нещо съм в добро настроение, нищо че скоро навърших една огромна възраст и вече официално кандидатсвам за членство в праисторията. Затова, и за да разведря общия дух на любимия на всички ни блог рекох да напиша за една моя мечта. От тези дето всички имаме – абстрактни мечти, които никога няма да се сбъднат, но ни е приятно да мислим за тях и като ни е криво, намираме спокойствие в това да си представяме какво би било ако всъщност беше истина.

Една от моите абстрактни невероятни мечти е да си имам ферма за лами. Като множествено число от лама, а не от ламя (ламите с ударение на и, техните навици и особености и период на полуразпад са една отделна тема, от която не разбирам много много). Мечтая си да имам поне десетина лами във фермата, да ги кръстя с хубави екзотични инкски имена, да ги храня всеки ден и помощниците да ми съобщават новини като “Наска е особено палава днес”,”Виракоча има трън в кожата на копитото, трябва да му го извадим” и подобни. Мда, ламите имат кожени копитца, това им помага по каменистите терени. Мечтая си да имам ливада където ламите да пасат, ама и планина с каменисти терени, където да се катерят, за да не загубят ламешка форма. Искам моите лами да имат характер, да са като истински диви лами в Андите, а не някакви кротки одомашнени животинки с пречупен дух. Мечтая си да тичам по ливадата и да ги гоня и да им дърпам пухкавите опашки, ама лекичко, да не ги заболи. Мечтая си да помагам на новородените ламички да се научат да вървят. Мечтая си, някой ден да отида на изследователско пътешествие в Перу и Чили да изучвам навиците и условията при които ламите благоденствуват, да разпитам местните за съвети и да интегрирам наученото познание във фермата, така че ламите да си живеят още по-добре. Мечтая си да съм водещ експерт по ламите и хората да идват при мен за съвет, ако примерно ламата им не плюе достатъчно или изпражненията и не са с правилната консистенция. Да ме канят в сутрешния блок на телевизиите и да ме представят с “Човекът който знае всичко за ламите”. Не, не знам всичко за ламите, ама много бих искал да знам.  Всъщност много ми се ламите да бяха доста по популярни и обичани животни, защото светът би бил по-хубаво място ако в него имаше повече лами.

Та така, това е моята малка невероятна мечта. Друга от този тип мечти ми е да издавам книги за слепи хора. Време е обаче да се връщам в реалността. Нищо, моята любима ферма за лами си седи и ме чака във въображението ми винаги, когато имам време за нея.