За пандите и мрачните понеделници на душата

Според някои хора, понеделникът е предпочитаният ден от седмицата за саморазрушение.

Според други хора, гигантските панди прекарват между 14 и 16 часа всеки ден, гризейки бамбук. Нищо друго. Седят, вперили поглед в нещо пред очите си, което само те виждат, придържат с една снабдена със специален израстък лапа пръчка бамбук, и я хрупат. Представете си го само – 2/3 от всеки един ден да нямате никаква грижа друга на света, освен да нахапете колкото се може повече бамбукови стръкове. Пандите са мързеливи създания, отглеждат съвсем малко пандички (пак според горния сайт – защото “нямат енергия” за повече, т.е. ги мързи) и всичко, заради което прекъсват бамбуковия си транс, е да вземат участие в някое и друго забавно гиф-че, което после да бъде качено в интернет и да разсее понеделнишкия мрак на някой отегчен от живота office dweller.

Пандите, всъщност, са толкова самодоволни от съществуването си, че не могат да бъдат да бъдат изтръгнати от апатията, дори за да се размножат достатъчно, за да осигурят оцеляването на вида си. С пръчка бамбук в ръка, с пълно съзнание за случващото се и без никаква грижа гигантските панди бодро се клатушкат към пълното си изпадане от животинската история на Земята.

Абсурдно е.

Абсурдно е да си представим, че животинският вид, който сякаш единствен е открил смисъла на живота до толкова, че не се поддава на никаква еволюционна мотивация, ще си потъне в нищото, издигнал горд среден пръст в лицето на целия естествен подбор – и особено към някои, които смятат себе си за негов венец.

“О, човеко, ти, който си венец на творението…”

Венец?! В какво се измерва върхът на творението? Конете под капака на новото БМВ? “Успешните” “проекти”? Силиконовите кукли на твоя издръжка?

Що за наглост трябва да притежаваме, за да твърдим, че сме по какъвто и да било начин по-високо от коя да е летаргична панда? Замислете се само – кога за последно бяхте щастливи и безгрижни като панда? Повече от нея?

Кога за последно някой ви остави 14 до 16 часа на ден да си гризете бамбука (спрете да се кискате там, на последния ред) и само от време на време ви хвърляше по някой поглед – с надежда, че ще се харесате с женската от квартала? В двете трети от денонощието, които пандата прекарва в нагъване на бамбук, вие ходите на работа, тъпчете се в градския транспорт/висите по задръствания, тичате по магазини, плащате сметки, попълвате данъчни декларации, отговаряте на имейли, вдигате телефона, понасяте лошото си настроение един на друг, облъчват ви по телевизията, игнорират ви по радиото, подгизвате в дъжда и си мечтаете за онази 1/3 – доста често по-скоро 1/4, когато ще се сгушите в леглото и ще се надявате да сънувате, че сте някъде из бамбуковите гори на Китай. През цялото това време обсебени от някакъв странен, неразбираем, подлудяващ копнеж да намерите себе си – най-често под формата на последната дъга, която да затвори пълната окръжност на завръщането към нещо, което отдавна и безвъзвратно сте изгубили.

Ако измерваме венеца на творението в способността на вида да усложнява всичко до степен, след която простичкото щастие на бамбукогризането е най-малкото асоциално поведение, а често е и напълно непостижимо, то едва ли някой би ни оспорил първенството.

Може би просто понеделникът в мен говори, но аз, честно казано, си мисля, че всъщност нещо много сме сбъркали. Има много, което да научим от пандите.

Как си представям края на всеки ден
Как си представям края на всеки ден

П.П.
Колегата има думата да ни разкаже как да се отърсим от мързела и да бъдем по-малко панди и повече – хора… И най-вече защо.

8 неща в които животът в България превъзхожда този в Германия

Всички знаем, че България е адска дупка, където слънцето никога не огрява, където мизерията е повсеместна, където хората нямат какво да ядат и мрат от глад по улиците. Всички знаем че страната е най-бедна в целия свят, икономиката е отдавна загинала, а всичките политици са маскари и кръвопийци които само смучат от бедния народ. Всички знаем, че българите са на изчезване, културата им е “чалга”, а националните им герои се въртят в гроба като воденични колела от срам.
Но дали всичко наистина е чак толкова зле? Верен на заложената ми културно черта да сравнявам постоянно Родното и Чуждото  и аз правя своите сравнения. През годините откакто обитавам Германия съм открил много неща в които живота в нея превъзхожда този в България, но и също толкова много неща в които България е доста по-добре от Германия. “Ти гледаш на България през розови очила и я виждаш два пъти в годината, изобщо не разбираш КОЛКО е гадно” – са казвали и ще казват критиците ми, но този път мога да им отговоря – правейки сравнение между живота в две държави всеки вижда по-ясно държавата която обитава, така че имам точно толкова право да сравнявам Германия и България, колкото всички тези нещастни хора обречени на живот в безкрайната българска мизерия. Постарал съм се да се спра на по-обективни фактори, такива които зависят от самите хора или държавата, а не от географско-историческата случайност като примерно, че в България има и дни в които не вали, че българските домати понякога имат вкус или пък, че българските жени са хубави, а не са корокозъбели и слонопотами като немските. Все пак това, че факторите ми са (що-годе) обективни не значи, че аз съм безпристрастен, но това си го знаем. И така, ето ги моите 8 неща, в които България е по-добро място от Германия:

8. Неделята
Пустош. Празни улици докъдето ти виждат очите.Топки от трева се търкалят по улиците, а прахът образува малки спиралообразни облачета покрай изоставените коли… Шум от пусната щора е единственият звук, който се чува. Град призрак. Това е неделя в Германия. Следвайки някакви традиционни неписани закони неделята за немеца е Ден в Който се Седи Вкъщи и Не Се Прави Нищо. В Големите градове има илюзия за живот, създавана от множеството туристи, които не са свикнали с немския начин на живот и нагло пълзят навън. В по-малко туристическите места обаче пустошта е факт. Понякога се среща случаен чичка неиздържал на скуката и правещ, примерно, ремонт, когото цялата улица гледа с тихо неодобрение иззад перденцата на прозорците си. Същевременно, в България човек обикновено не може да различи неделята от другите дни само по външни фактори. Хората не спират живота си, дори напротив – почивният ден е ден за забавления, гости, излизане навън или правене на неща за домакинството. Което ми напомня за следващото нещо, пряко свързано с това:

7. Работното време.
В Германия работното време на магазините е от 8 сутринта до 8 вечерта, понеделник до събота. В някои провинции има изключения даващи екстра работни часове сутрин и вечер, но в неделята нищо не работи никъде. Това създава доста неудобства, примерно точно когато всички са на пазар в събота човек трябва да си пазарува за един допълнителен ден, ако случайно забравиш за неделята седиш гладен  и ако спешно ти затрябва нещо в неделя или пък посред нощ  – няма откъде да го добиеш. Е, не е болка за умиране, но със сигурност е по-зле отколкото в България, където всеки неведнъж и дваж е прибягвал до услугите на денонощния магазин и където неделята не е ден в който всичко живо си седи вкъщи и кисело гледа през прозореца дръзналите да излязат навън. Работното време на институциите в Германия пък е само сутрин и обикновено плътно съвпада с първата част на работния ден. Но след като оплюхме немската неделя в цели две точки, да се върнем към едно от малкото неща, които човек все пак може да прави през нея:

6. Да седнеш пред телевизора да гледаш мач.
В Германия правата за почти всички футболни мачове се държат от Скай, сателитна телевизия. С нормалната ефирна телевизия може да се гледат по един мач от Шампионската лига и лига Европа и това е всичко. От Скай не можеш да си купиш пакет не включващ всичките им други малоумни телевизии които ти никога няма да погледнеш, Скай се продава само нацяло и струва 60 евро месечно. И дори човек да реши да ги даде тези пари – какво получава? Всички мачове от бундеслигата и шампионската лига, но освен това – почти нищо. Никога повече от един мач от Англия седмично, някой друг от Испания и това е. Ако искаш да следиш внмателно което и да е първенство освен Бундеслигата – в Германия това няма как да стане с местна телевизия, колкото и пари да дадеш. Да сравним това с България, където ако искаш да гледаш Уиган и Съндърланд – все някъде го дават, където покритието на всичките първенства е толкова по-добро, а кабелната телевизия – евтина и масова. Което пък ми напомня за:

5. Субтитрите
Само аз ли си мисля, че при озвучаването на някой филм на език различен от оригиналния му се губи толкова много от истинския филм и красотата му? Е, в Германия ВСИЧКИ филми винаги са озвучени на немски, немците не са и чували за субтитри. Повечето филми са с английски за оригинален език, но въпреки това човек не може да чуе ангийски по немската телевизия и дори на кино. В Германия да си купиш двд или да отидеш на една от няколкото прожекции на “оригинален език” е единственият легален начин да чуеш истинския глас на Джак Спароу/Хари Потър/който там си искаш. За сравнение в България (а и както през годините съм се уверил и в по-голямата част от света извън Германия) чуждите филми неизменно си вървят със субтитри и това не само не представлява проблем за зрителите, но им дава и възможността да се насладят максимално на филма, такъв какъвто той си е. Сега вече си мислите – егати тъпите дреболии, дай нещо сериозно. Ами ето ви:

4.  Данъчната система.
В Германия няма плосък данък. Трябва ли изобщо да казвам повече? Добре де, добре, ще напомня и за един куп мръсни данъци и такси, които немската държава използува срещу жителите си. Като примерно таксата на всеки пътник на самолет, която варира от 7.5 евро всеки път когато летиш от Германия за Европа до 42 евро всеки път когато летиш до Америките или далечна Азия. Или ГЕЦ, всеки който е чувал за ГЕЦ ги мрази от цялото си сърце, било то немец или чужденец; те са тези които обикалят по къщите и събират 20 евро месечно за правото да гледаш немска телевизия, от онази дето споменах по-горе – без мачове и филми на оригинални езици. Тук е и мястото да напомня на гневните български данъкоплатци, че данъците в България са и най-справедливите и най-малките в цяла Европа, независимо дали конкретно на вас ви идват вповече.

3. Изборът на облекло/обувки
Аз не съм човек, който много много се заглежда по дрехите в магазините. Или който е особено придирчив в избора си на обувки. Но дори и на мен ми прави впечатление (а за хората които ме познават – а повечето които четете това ме познавате, признайте си – знаят колко трудно успява нещо такова да ми направи впечатление) – дрехите и обувките в Германия се продават само от по 4-5 големи вериги. Във всяка ценова граница човек има избор от примерно по 20-тина чифта обувки във всеки от големите магазини и това е. Много често се случва на улицата да видиш човек облечен като теб. Много често се случва и да видиш 3 еднакви пуловера в един и същи ден, само защото това е пуловерът, който в момента се продава в Х и М. Практически липсват каквито и да било дребни търговци на дрехи или обувки, както и дребни производители за местния пазар. Липсва и гигантското разнообразие от марки (легитимни и не толкова) което се наблюдава в България, липсва и идеята, че всеки човек трябва да е облечен уникално.

2. Основното училище
Ето тук ще кажете – ме хванахте по бели гащи. “Нищо не е по-зле от училищната система в България! Децата учат в разпадащи се училища по изостанали в миналото учебници и излизат от училище неграмотни!”- нали така? Не оспорвам очевидните нужди от реформа в българската образователна система, но тя има поне едно качество с което превъзхожда немската. В Германия в седми клас се решава бъдещето на ученика и дали той влиза в гимназия (около 1/4 от всички ученици) или в някой от другите видове училища. Дотук всичко е нормално, нали? Да ама само на учениците от гимназията е разрешено изобщо да влязат в университет. Което значи, че в седми клас се решава дали ученикът може да получи висше образование и за мен това е по-ужасно от каквито и гадости да причинява българското училище на горкия ученик. За немците седми клас не е прекалено рано за да може палавникът да мисли за далечното си бъдеще и да решава какъв иска да стане. Ако пък случайно точно тогава си в мързеливия си период и предпочиташ да залягаш над мачовете – очаква те да караш електрокар цял живот. Е то и в България е по-трудно да влезеш в университета след като си учил в Техникума по Дървообработване (традиционно известен като Дървото), но никой не ти го забранява, нали?

1. Интернетът.
Интернетът в България е (безспорно) бърз. Доставчиците са коректни, пускат ти го за един ден и се отнасят добре с теб и след това. И струва 13 лева на месец.  Безплатен безжичен интернет по една или друга причина също се намира много често. Повечето от младите и работещи хора са компютърно грамотни. В Германия интернетът може и да е бърз, ама може и да ти кажат “тази улица е нова, тука интернетът ще е бавен следващите няколко години”. За да го пуснат си правиш среща с техник за след месец и не дай си боже да я пропуснеш. Ако пък нещо не сработи или се повреди – техникът няма идея какво не е наред, а компанията те препраща от един платен телефон на друг в затворен кръг.  Интернет под каквато и да е форма трудно може да се намери за под 20 евро на месец, а безжичен интернет има само в някои подбрани заведения, никога на улицата. Ограниченията на трафика също все още не са останали в миналото, а под “вестник” хората продължават да разбират главно хартиено издание. Компютърната грамотност пък все още е нещо което работодателите очакват да прочетат в сивито на кандидатите си като велико постижение. На всичкото отгоре Германия е една от 4-те страни в света (редом с Китай, Турция и Мианмар) цензуриращи Ютуб, а службите за борба с компютърното пиратство бдят денонощно да не вземеш случайно да си изтеглиш някоя песен на Еминем (кхъ-кхъ). А чудите ли се защо сложих точно интернета на последна позиция? Защото той и всичките му аспекти – от доставка, през наличност и скорост до съдържание – е наистина една от малкото области, в които България е очевидно по-развита страна от Германия.
Айде приятна ви…неделя.

Изборът като събор

12-ти май, ранна сутрин. Денят на тазгодишните предсрочни парламентарни избори.

С мъка се повдигам от леглото някъде към девет – девет и нещо, а споменът за приключилата преди няколко часа чудесна вечер с родни фолклорни музика и танци още кънти – съвсем буквално – в главата ми. “Още неотворил гуреливи очи”, а телефонът почва да звъни – Милена, предупреждава ме, че срещата за дохождането до консулството няма да е в 10:30, а чак в 11. Сякаш бих тръгнал нанякъде, преди да си погледна фейсбука, но нищо – червени точки за старанието.

Тук е моментът за кратка вметка – по ред стечения на обстоятелствата, аз съм се оказал в ролята на организатор на, както ги наричаме галено, “автобусите с гласоподаватели” в така любезно организираната избирателна секция в Мюнхен. Преведено на прост език, това означава, че твърде много хора разчитат на мен да знаят къде и кога трябва да се появят, за да не отидат сами в гората за гъби. Или да гласуват – според както дойде.

И тъй, срещата е уточнена за след почти 2 часа, отнемайки голяма част от суетнята на “сутринта-след-партито”, която всички така мразим. Бавно и с полагащото се старание приготвям и консумирам закуска, през което време успявам да поема обаждания от Чипев, който пак нищо не знае, и Годжи, който знае, но грешно, и е виснал половин час по-рано от необходимото, защото тръгва нанякъде, без да си погледне фейсбука. По пътя към самото консулство успявам и да се чуя и с тежко махмурлясалия Теодор, който се е събудил без важни части от облеклото си, но поне у тях си, и се чувства крайно виновен, че не е в състояние да дойде и да се изгласува с нас. Нищо, другия път. Може и да е по-скоро, отколкото си мислим.

Говорейки за нереализирани очаквания и неоправдани надежди, се озоваваме пред поне едночасовата – на пръв поглед – опашка пред барачката до консулството, гордо наричано “Избирателна секция”. В 11 и малко. В неделя. А си мислех, че аз сомнанбулствам в почивни дни. Но няма значение – събрали сме смелост и гражданска съвест и, поздравявайки останалите отломки от буйната танцова вечер, които заварваме в тълпата (българи в чужбина много, но не чак толкова много, че да не срещаш познати навсякъде), се устремяваме да упражним гражданския си дълг. Или право. Или привилегия – всеки да го разбира, както иска. Попълваме с чужда химикалка Декларациите по чл. едикойси от закона за едикакво си директно върху гърба на най-близкото другарче и нищо не може да ни спре – нито опашка, нито дъжд, нито сняг, нито…

“Кой каза дъжд?”, жизнерадостно пита немската пролет и стоварва отгоре ни първата “лятна” буря за годината. Нито дъжд, нито сняг, нито… и все пак чадър нямаше да е никак зле. По-рано споменах, че познати българи в диаспората се намират навсякъде. Нека се поправя – добри хора в диаспората се намират навсякъде. Някои се разтичват до колите, носят колкото чадъри предвидливо са скътани в багажниците, и напук на тия, които продължават да разправят наляво и надясно, че не поздравяват българи в чужбина, защото нямало по-зла паплач на света, ги раздават срещу едно “мерси” на всички, които имат нужда. Консулът, екипиран в спретнат костюм и приветлива червена вратовръзка, гледа замислено изпод стряхата на главния вход, и след малко праща хора, които носят нарязани чували за боклук – за когото не са стигнали чадърите. Пред самия вход на секцията-барака пък е опънат друг импровизиран навес от найлон, поддържан не от криви колци, а от хора – като малка атракция за които не са попадали под транспарант на футболен стадион.

Развеселената фаланга, покрита с чадъри вместо щитове, бавно се точи и без никакви излишни нерви или препирни всеки успява да се гласоподаде. Дали сме успели да наборим змея или и тоя път ламите (не преживните животни – любимци на г-н съавтора, другите лами) ще ни тормозят поне до следващите избори, ще видим. Има нещо твърде важно в специалната близост, която поражда гласуването на чужда земя – със или без дъжд. Изборите в чужбина може да са по-незначителни и по-скоро символични, но със сигурност са далеч по-весели.

Вместо пътепис

Не. Не мога повече! Не мога да си седя безучастно и да се правя,че игнорирам въпроса, който интересува всички ни! Някой трябва да се изправи и да го каже най-накрая:

Какво точно се е объркало с железопътните гари в Полша?

Ето,казах го, сега въпреки че все още нямам отговор се чувствам по-добре. Даже ще предоставя малко контекст, макар че съм сигурен, че и вие се питате същото почти ежедневно и понякога дори въпросът за липсата на тоалетна хартия в Уганда (кредит-колегата хипстър в периода когато имаше истинска хипстърска коса) е изместен в безсънните ви нощи от странни многоизмерни бетонни буци, с които подсъзнанието ви подсказва че полските гари не трябва да се подминават току така. А, да, контекст. Бях на чудесно четиридневно пътешествие в Полша. За шести път ми е и пообиколих повечето неща,които си струват, а не бях виждал. Събрах много впечатления, пиша поредния гигантски пътепис и се вдъхнових за поне четири статии, ама да се съсредоточим върху тази, все пак.

Гарите. Какво очакваме от тях? Да отидем до тях приблизително лесно, да си вземем билет, да знаем къде да изчакаме или намерим влака си, да го хванем, да слезем на някоя друга гара и да продължим към целта си. Ако сме претенциозни, може да искаме електронни табла, нещо за ядене, чисти тоалетни или надписи на английски. Това е, толкова ли е много? За съжаление обаче гарите в Полша са като отделни същества със собствени идеи, които никак не включват предоставянето на базови удобства за пътуващите, макар и да изобилстват от табла, табелки и обслужващи хора. Но какво точно имам предвид? Да започнем от местоположението. Много гари в Полша са на неприятно голямо разстояние от центъра на града, което води до особено дълги разходки из краищата му (Лудж, Ленчица, Тчев) или из пустошта (Конин, Торун). Е, на всеки му се е налагало да върви поне веднъж дваж до отдалечени гари и в други страни, свикнали сме, а има и автобуси и дори таксита, не е кой знае какъв зор. Обаче веднъж добрал се до гарата, се оказва, че тя е от грешната страна на релсите спрямо теб. Нормалното разположение на гарите е от страната от която е населеното място, за да улесни достъпа на пътниците. В Полша обаче няма почти нито една гара, която да спазва това пожелателно правило. Някои гари са от точно обратната страна на прилежащия град (Шчечин, Торун), а други (и касто казвам други, да се разбира – повечето ) са по средата между линиите; те дори нямат правилна страна, за да се добереш дотях от където и да е минаваш под (над) релсите (Познан, Гдиня, Лудж, Кжиж).

Но ето ни най-после в гарата, даже касите се виждат ейтам при огромната редица от хора. Да, добра стара опашка, като за банани по соца. Само в Полша съм изтървал влак, чакайки на опашка да си купя билет за него и то два пъти (Краков, Шчечин). Самото купуване на билет е доста бърза и лесна процедура, а и касиерките работят бързичко; някак си обаче на всяка опашка има поне по един човек (обичайно точно този пред теб), който иска нещо особено сложно, включващо дълги дискусии и много изпринтени хартии и касае евентуално пътуване след 3 месеца за прабаба му, която има едновременно студентско намаление и карта за ветерани. Следва ребусът по разчитането на таблата. Примерно, повечето гари описват местонахождението на влака по номер на перона, но понякога е номер на коловоза. Тези номера обикновено растат паралелно, но понякога противоположно. Понякога са логични, по-често обаче човек е изправен пред табелка “Перон 1, 4, 5а – напред и надясно през стената” (Лудж) и трябва сам да открива скритите вратички. Което пък води следващата изненада:

Гарите в Полша са като лабиринти, включващи различни входове, мостове, посоки, противоречащи си табели, безброй безнадеждно изгубени хора влачещи тежки куфари и питащи туриста в мое лице за посока. Скромно мога да отбележа, че съм упътвал хора и във Варшава,в Шчечин, в Ополе и в Лудж (последните,както се оказа – грешно), а съм сигурен че из тези гари са изчезнали безследно не един и двама, търсещи изхода или влака си и до днес.

Да не забравяме и тунелите. Ще кажете – тунели, какво толкова, всички гари имат тунел който води до пероните. Но в Полша тунелите достигат съвсем нови нива! Всяка по-едра гара се гордее с поне 3-4 тунела и 2-3 моста. Които водят един до друг, до затънтени задни улички, до тоалетната и вобще до което и да е място изключващо билетните каси, главния изход или твоя влак. Ако от някоя гара се излиза с по-малко от два тунела и един мост – другите гари я сочат с пръст и и се подиграват, че е лесна. Тук като примери направо искам да спомена всички, но ще се спра главно на Гдиня, където всеки перон има тунел водещ до произволно избран друг перон, а само първият перон има тунел до външния свят и Познан, където тунелите водят до мост, който води до други тунели. В Краков пък сградата на гарата не е сметнала за нужно да се намира дори на поносимо разстояние от пероните, съответно тунелното приключение може да продължава с часове. Ако пък гарата е толкова малка, че е принудена да има само един тунел (смях и сочене с пръст) – той се намира на поне 100 метра от входа (Кутно, Голеньов) или е перманентно наводнен (Иновроцлав).

Но веднъж намерил гарата, изчакал опашката, решил ребусите, преборил се с лабиринта от тунели и извършил чудото по намирането на перона пътникът може да си отдъхне, нали? Нее, пероните също крият изненади. Примерно, тъкмо изпълзял от тунела откриваш, че перонът е 200 метра дълъг, а точицата в далечния му край е твоят влак (Шчечин, Лудж, Клоджко). Или още по-добре – перонът е дълъг 400 метра и в двата му края са спрели два влака, без никаква индикация кой е твоят (Познан, Гдиня, Варшава). Е, опитът поне ме научи – винаги вторият до който отидеш е твоят.

И накрая, ако случайно гарата не е успяла да затрудни достатъчно пътника – тя умело прибягва до помощта да багерите и фадромите. Половината гари в Полша са в перманентен ремонт, вероятно копаещи нови тунели за объркване на пътниците. Някъде цялата сграда се руши, за да може единственият вход до гарата да е през странична полянка (Ленчица), а другаде изкопите просто те водят през кални поля до огромни кръстовища (Познан). Ако и това не помогне, някои гари са просто зли – Краковската съдържа желязна греда стърчаща на около метър от стената на тунела водещ до главния вход на гарата на височина точно на средния човешки ръст, в която одряманият пътник (отново в мое лице) си тряска главата и тя почва да кънти като камбаните на хубавата Вавелска катедрала…

Е, накрая на всичкото това мрънкотене (един мой приятел го нарича балканизъм) трябва да спомена, че гарата на Вроцлав е приятното изключение на правилата на п;олските гари. Освен че е чудесна, лесна за ориентация гара (само с 2 тунела), тя е и много, много красива, слънчева и дори – жълта. Тактично ще игнорирам факта, че е строена от друга железница, когато градът е бил част от друга държава и ще си запазя хубавия спомен за единствената чудесна и удобна полска гара.

Slow down, switch off, tune out

Хора по ватенки и хора в костюми по мярка, някой предъвква вчерашен геврек, и нито един, който да изглежда щастлив толкова рано сутрин. Аз обаче съм – влакът, самолетът и дим да ме няма.

В самолета си поръчвам биричка – едно от хубавите неща на полетите към България е, че не се чувстваш пълен “боклик”, ако не избереш кафенце (за да поддържаш активност) и евентуално бяло вино. Майната й на активността. Бира.

Slow down.

Първата ми работа на летището е да прибера якето в куфара и по къси ръкави да се опитам да избия спомена за 12-те дъждовни градуса, които са ме изпратили по-рано сутринта, от главата си. Въпреки опитите си да изглеждам като турист, май никой не успява да ми повярва – за разлика от жалките ми пишман-туристически изяви в Испания, тук все пак съм си вкъщи. Дори таксиджиите прехвърчат по-встрани и някак вяло и по навик се опитват да ме качат на “евтин” курс до града, а само за 5 минути съм успял да упътя двама души. Прекарвам 3-те часа до автобуса си с жена от Димитровград, която се е закачила за мен на летището, понеже явно “знам рейсовете”. Представителка на “другата емиграция”, бачка по фабрики в Мюнстер, преди това в туризма по гръцките острови, а сега се връща за бала на сина си. На тръгване й пожелавам успех с костюма, нищо, че той обикновено си ходел по анцуг. Един ден всеки слага вратовръзка и сяда зад бюро.

У дома си е у дома. Слънчев, горещ първи май. Слънчев, топъл втори. Всичко цъфти, в парка мирише на кестени и акации и люляци – абе, направо си мирише на моя бал, преди толкова и толкова години. Само комарите ги няма, но затова пък в 11 вечерта, за да не ни заключат в парка, всички културно си тръгват от бордюр-партито, което вече се провежда на пейки, но не е пейка-парти. Понеже така, в случай, че Дети попита ;-). Някак по-цивилизовано, някак по-умерено, и въпреки това същото.

Ако не броим задаващите се избори. Винаги е весело, когато има избори, а и напоследък Светлю Витков се подвизава по концерти. Ето някои от най-веселите политически надписи със спрей, които надлежно си записах за Долния Хипстър:

А.Хитлер е герой” (зачеркването и пунктуацията запазено)

“АТАКА = ГЕРБ”

“Свобода за Плаестина” (правописът запазен)

Разбира се, не мога да пропусна и този чудесен образец на… не съм сигурен дали фенщина или чист зевзеклък. А “ГИГАНТ”, за протокола, е магазин за дрехи и домашни потреби.

GIGANT
Той всичко вижда

Този път пропуснах новопоявилия се върху спортната зала надпис, потвърждаващ кой точно е “Градъъъ”, но нищо – на лято. Дано не ни го пребоядисат.

Switch off.

Мистерията продава. Мистиката, от своя страна, не само продава, а изкупува, доставя, пласира, събира печалба и се отчита пред данъчните. Затова не се учудих, когато научих за всички митове, легенди и чисти суеверия, които се носят за Караджовия камък в Родопите.

В подножието му се е криел местният Караджа войвода.

Извънземни са го спуснали в настоящата му странна позиция.

Заедно с Белинташ и Кръстова гора древните траки създали светилище на трите свята – на живите, на боговете, и на мъртвите.

На платото над него има закопано имане, което обуславя лошите енергии. Местните не обичат да говорят за тях.

Ноевият ковчег е заседнал там.

Според Ванга камъкът ще разкрие тайната си, след като вземе 4 жертви – досега имало 2-ма туристи.

Няма нищо лошо в митовете и суеверията. За мен конкретно неприятното беше, че невярването ми в тях ме лиши от катарзиса, на който се надявах, когато по кривия парапет и дървената стълба се изкатерих върху му.

Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ
Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ

Спомням си едно ходене в Родопите в тийнейджърска възраст. Можех да се закълна, че една минзухарена поляна, на която се проснах, беше най-магическото място на света и че усещах съвсем физически енергията, която излъчваше земята. Нирвана в следствие на Нирвана.

Е, 10 изпълнени с цинизъм години по-късно такива преживявания нямаше. Малко тъжно, наистина, но пък човек се радва на други неща като възрастен. Например пълното чувство на откъснатост от всичко там някъде – долу. Красивият звънлив местен говор, бирите и планинските специалитети; чистият въздух и ярките звезди – и всичко от “другия” ти живот ти се вижда някак далечно и незначително. Работа, магистърска теза, планове, състезания, адвокатски неволи… могат да почакат.

Tune out.

Само няколко дни по-късно, почти парализиран в следствие (отново) на прекаляване със спортните дейности за деня, в компанията на посредствено реге, пиша това и колкото и календарът да твърди друго, биологичният ми часовник отказва да приеме, че е било толкова скоро. Вечерите с посредствено реге минават толкова по-незабележително от вечерите в парка. А утре отново ще бъда полезна част от обществото, обещавам. От друга страна…

Tune in, switch on, hurry up?

Може би не чак дотам.