Поколението П

Докато в САЩ се чудят дали да нарекат днешните си подрастващи “поколението Y?” (защото много питат) или “поколението F” (от “fuck you, facebook”… или само от “facebook” – всеки да го разбира, както намери за добре), то в България все по-настойчиво и широко се заговори за нашето си собствено “изгубено поколение” – бившите тийнейджъри на Прехода, настоящи “млади възрастни” на следпреходния хаос. Аз самият смятам, че най-удачно би било да ги/се наречем “Поколението Ь”. Като буквичката Ь – забутана някъде към края на азбуката, с предимно спомагателна роля – да поддържа далеч по-популярните О-та. Или поне така беше до скоро. По някакви неведоми демографски пътища, поколението Ь напусна поддържащата си роля и внезапно се набива много рязко и силно на очи. Не, не говоря само за актуалните в момента бурни протести, сред чиито челни редици се забелязват масово Ь-тата. Можете да ги забележите в далеч по-ежедневни и тривиални ситуации – те са тия, които не се срамуват да искат нещата да стават малко по-иначе, но голямата разлика е, че вече са достатъчно големи, за да го поискат. Малките Ь-та пораснаха.

Добре дошли, Поколение П.

П като “Противоречим на политиците”.

П като “Палим гумите (и към Хавай)”.

Всъщност, най-вече, П като “Пука ни”.

От известно време насам разсъждавам най-вече по последната точка. Къде и кога сбъркахме и превърнахме това да ти пука искрено за нещо в категоричен признак на “uncoolness”? Достатъчно е само да се огледате в посланията на масовата култура – все пак те са внимателно изпипани и подбрани така, че да продават, т.е. да говорят на максимално голяма група хора. Отвсякъде ви обясняват, че е добре да мислиш по-малко, да действаш импулсивно, да вярваш на инстинктите си, да отричаш авторитети и, като цяло, да бъдеш готин, демонстрирайки пълна незаинтересованост към всичко, освен собственото си егоистично задоволство. Честно казано, намирам всичко това за крайна проява на грубото консуматорство – израждане на обществото от група хора, които работят заедно с цел подобряване на живота на всички индивини, в група хора, които се опитват да преминат през живота, пречейки си – или в най-добрия случай, игнорирайки се един друг.

Подобно поведение в общество е… ами, асоциално. Което на български май се превежда като “необществено”. Чудесна тавтология.

Нека се разберем, не се опитвам да пропагандирам конформизъм, нещо повече, лично вярвам твърдо в правенето на нещо, точно защото никой друг не го прави (и обратно – неправене на нещо, защото всички други го правят). Не подкрепям сляпото подчинение на конвенции и йерархия. Напълно съм убеден, че “авторитетите” трябва да се уважават, само когато това уважение бъде заслужено.

Но “да ти пука” – това не е вредно, това не е uncool, това не е прекланяне на глава пред системата. “Да ти пука” означава, преди всичко, да осъзнаваш себе си като част от другите, да не си маргинал, да си достигнал – простете забежката в мейнстрийм психологията – предпоследното стъпало в еволюцията на нуждите си. Изтъкването на непукизма не е нищо повече от самопризнание – че единственото, с което можете да се похвалите, е неумението си да общувате с другите.

“Да ти пука” е, в крайна сметка, дефиниращата характеристика на Поколението П. На нас ни Пука, и това е Прекрасно. С малко късмет, след 50 години, ще бъдем запомнени като Поколението П като Панда – най-мъдрата от всички твари.

Хайде, до нови срещи, и Прощавайте за Политиката…

 

За Норвегия и борбата с мързела

Мързелът. Той е част от живота ни, всички водим постоянна борба с него – някои по-успешно, други по-малко. Аз не съм от хората, особено критични към мързела, дори често съм защитавал изконното човешко право на почивка, затова имам малко истории  с поука като тази, която следва. Отсега предупреждавам, има много числа и потресаващо моралистко заключение, четете на своя отговорност.

След чудесна няколкодневна екскурзия се прибирам вкъщи с два полета. Качвам се в първия самолет и си мисля само как ще си дремна – екскурзията може да е била чудесна, ама последната нощ съм я прекарал в нощен влак с две смени и съм спал три часа. Още докато стюардесите на Уиз обясняват какво точно се прави при авария аз затягам колана и се унасям. Събуждам се винаги когато самолетът започва да смъква височина – мисля, че по някакъв начин биологическият часовник на човек го буди дори при малко покачване на налягането; ама така е по-добре, мога да се приготвя за приземяване и в случая – да се насладя на гледката на накъсаното норвежко крайбрежие отгоре. По разписание имам 2 часа и 45 минути да чакам следващия самолет на летище Осло Торп. То се казва така само пожелателно, защото някак си не е било удобно да го кръстят летище “Средата на Нищото – Торп”, иначе е на 120 километра югозападно от Осло.

Още с кацането ме ужилва въпросът, по който често съм мислил през последната седмица, а именно – какво и дали да правя нещо изобщо през трите си часа в средата на норвежкото нищо. Естествено и дума не може да става за ходене до Осло, ама градецът Сандефьорд е “само” на 10 км от тук, в един идеален свят с транспорт и без умора и мързел бих могъл да опитам да го достигна. Още не съм решил или поне се залъгвам така, всъщност краката ми са невероятно уморени, а навън вали лек дъждец, мързелът ми нанася удар след удар. Естествено излизам първи от самолета (това е моята суперсила, аз винаги седя до прозореца и винаги излизам първи от самолета) и при пускането на телефона си (аз съм от тия старомодни хора дето слушат стюардесите като кажат да си си спра телефона) с недоволство виждам, че самолетът е подранил с малко. Това би било полезно ако смятах да правя нещо и не ме мързеше толкова много, но сега, уви, само дава десет минути на чакането ми.

Летището е малко, направо миниатюрно. Ето на съседната порта пише моята крайна дестинация, мога просто да седна на тази така съблазнителна пейка и да си почета книжка. А си нося много интересна книжка, изпълнена с приказни приключения. С нетърпение чакам да се гмурна отново в нея и да прекарам следващите часове в кротко четене комбинирано с придремване. Въпреки това решавам все пак поне да си покажа носа навън, струва ми се, че да нямаш желание дори да видиш летището в което сменяш полет е прекалено пораженческо за велик турист като мен, а то и от другата страна ще се намерят пейки. На изхода през портата ме питат за целта на посещението ми в Норвегия, аз обаче съм очаквал въпроса и директно си нося в ръка бордната карта за следващия полет – може и да не бързам заникъде, ама не възнамерявам да оставям някой да ми губи времето. Учтиво ми пожелават приятен път. Ей какви мили хора, къде другаде граничарите ти пожелават приятен път.

И ето ме, пред летището, само три минути след кацането. Все още изобщо не смятам да ходя никъде, но тъкмо пред мен спира безплатният шътъл-бус до гарата на Торп (това летище е толкова забутано, че е на 3 км от собствената си гара). Тук има само два автобуса – за Осло и този.  Зад шофьора има едни брошури, качвам се да ги поразгледам. Толкова съм уморен, че сядам да си почина вътре. Този автобус ходи до гарата и обратно на всеки половин час, казвам си че нищо няма да загубя ако се повозя малко из норвежките гори и се върна след половин час, а пък ако случайно нещо ме прихване да ходя до Сандефьорд – това ми пести 3 км. А и дъждецът спира – може да си почина и почета сред природата, вместо на летището.

Автобусът тръгва. Ако самолетът не беше подранил или ако аз не бях излязъл толкова бързо нямаше да го хвана, това ми дава малко сили и увереност – знам ли за какво. След 6 минути стигаме на гарата, която се състои от пейка и козирка. Осенява ме неприятната реализация – стигнал съм дотук, май съм длъжен пред себе си да опитам да продължа. Влак в моята посока няма още 40 минути, пък и аз не искам да хващам влак, защото нямам норвежки крони, а и разписанието е неудобно за моите цели. С въздишка вадя тефтера си и написвам с дебели букви на една празна страница “Сандефьорд” и зачаквам на стоп на малкото пътче край гарата с пълната увереност, че никой никога няма да мине по този път и мързелът все пак ще победи. Още след минута минава кола и спира да ме вземе. Изненадан и малко горд от себе си си казвам “Ех, то се видя – ще се ходи на туризъм все пак…”

Тъй като мисля, че едва ли ви се чете пътепис – ще обобщя следващите часове в няколко изречения: Водих весел разговор с чудесен човек, оказах се в Сандефьорд двайсетина минути след кацането си, разходих се край фиордчето, после разгледах за час и половина един жив и чаровен норвежки градец, който ме заплени дотолкова, че рискувах да си изтърва самолета. Обаче с помощта на вълшебното листче с нарисувано стилизирано самолетче и още двама мили норвежци  (а всички в тая страна са толкова дружелюбни, англоговорящи и усмихнати) и вездесъщия шътъл-бус до гарата успях щастлво да стигна на летището 25 минути преди полета си и успешно да го хвана. Норвегия е чудесна страна, на прекрасни добри хора, вълшебна зелена природа, много информация и безплатни услуги за туристите. Вече два пъти съм бил в нея и тя твърдо остава в сърцето ми, като една от страните в които макар да не съм виждал чудеса (а аз съм бил само около Осло, фиордите на север все още ме очакват) – пътешествуването е безкрайно приятно, лесно и пленително.

Но най-важната поука от тази история за мен остава следната: Имах невероятно тричасово приключение, изпълнено с красота, опознаване на нашия чудесен свят и дори адреналин. И го имах, защото преборих мързела, който подло се опита да ми го отнеме. Знам, че звуча малоумно-поучително, но за мен този извод е наистина важен : Никога не трябва да позволяваме на бездействието да ни отнема приключенията които искаме да изживеем или нещата които обожаваме да правим.  Защото в крайна сметка…личността е просто съвкупност от спомените и делата си, ако не правим нищо – заслужаваме ли изобщо да се наричаме човеци?