18 минути в Долния свят

Сред многото си чудесни произведения Нийл Геймън има една книга на име “Никога Никъде” (Neverwhere). Като сюжет не е нищо особено пред другите му шедьоври на фентъзито, но още от първите страници като я четох навремето ме заплени с една идея – че освен нашият свят точно пред очите ни, по дупките и невзрачните ъгли на градовете ни съществува и един друг свят на отхвърлените от нашето общество, на тези чието присъствие ние сме се научили да не забелязваме, един Долен Свят на нашия, който е тъмен и приказен и има свои правила и закони и в който ние нямаме място и съзнателно избягваме да забележим. Може би още тогава съм осъзнавал, че има зрънце истина и откак започнах да пътувам съм се докосвал многократно, но много бегло и краткотрайно до този долен свят. За съжаление той далеч не е толкова приказен като в книгата, даже е направо страшен и ужасяващ. Но никъде не ми е правил такова впечатление, като на последното ми пътешествие, за което ще разкажа сега.

В една топла лятна нощ си седя в чакалнята на гарата в Букурещ и чакам влак, който тръгва в три часа среднощ. Чакалнята е задушна и без прозорци, пълна с хора хъркащи по пейките. И на мен ми се доспива, въпреки че чета едно друго много хубаво фентъзи, което няколко дни след това колегата хипстър нарече “книга на годината”. Не искам да заспивам на такова място пълно с безброй непознати и странни хора – ако ще спиш навън – колкото по-безлюдно и спокойно е – толкова по-сигурно е мястото; а тук е точно обратното на безлюдно и спокойно – на всеки 10 минути избухва някаква свада на румънски, а въпреки че между полунощ и три влакове няма – постоянно идват някакви хора, “а други отиват нанякъде”, както е казал безсмъртният поет, съименник на съпруга на Дора Габе. И така – поглеждам си часовника – 1.40 е. Решавам да изляза малко на чист въздух и да се поразтъпча, това ще ме разведри, събуди и ще убие малко време. Взимането на това решение не е толкова лесно, аз знам, че отвън затворената врата на гарата е точно този свят за който се отнася това произведение, знам и че той рядко е приятно място, както и че аз няма да остана незабелязан в него. Но вече съм решен, грабвам си раницата, прибирам си листите от книгата и тръгвам.
Още на вратата на гарата ме среща човек, облечен в най-мръсния екип на Арсенал, който някога е бил цапан. Идва и ми говори първо  на румънски, после като вдигам рамене – на английски. Предлага ми някакви неща които не разбирам какви са, но някъде насред изброяването се чува хероин, после и амфетамин. Това е един от двата гранични теста които трябва да премина, за да загубят представителите на долния свят интерес към мен и съответно да продължа демографското си изследване без да променям света, който изучавам. Отказвам му учтиво и бързо продължавам напред преди да успее да поднови изброяването на подозрителни вещества които мога да закупя. Чудя се – къде ли ги държи всичките. Докато уж вървя напред съм стигнал до едни стълби, целите накачулени с хора дето дишат нещо от черни торбички. Лепило, сигурно, макар че аз никога не съм виждал лепило продаващо се в кесии. Те не ме и поглеждат. Долу, пред стълбите един от тях лежи по лице на земята, ама кривият му издут гръб му се движи ритмично, жив е значи. Отдалечавам се бързичко и пресичам улицата.
Пред гарата има две градинки и ред от ресторантчета за бърза храна, те също са част от долния свят. В момента в който се приближиш до едната градинка идва вторият граничен тест. От всчките страни се спускат проститутки, които директно ме бомбардират с оферти. Форти рон, търти рон, една дори пада до тен рон. 10 леи, това са 5 лева, това е толкова мизерно. Интересно е и първо – колко бързо пътува информацията в долния свят (само веднъж като кажеш, че не знаеш румънски – до 10 секунди всички го знаят) и второ отличен английски език се чува от всички представители на тоя свят способни на членоразделна реч. Отново отказвам, макар че тук вече е по-сложно, някак си се очаква да дадеш причина за нежеланието си. В крайна сметка доброто старо “но ъндърстенд, но рон, но леи” се оказва достатъчно.

И ето ме вече в долния свят, минал всички проверки и загубил вниманието на местните. И изведнъж неща започват да се случват с главоломна скорост. Идва такси, от него изскача човек с шапка с пискюл, някакъв друг идва и му изкрещява нещо в ухото. Пискюлът отива по средата на градинката и почва да рови в един кош за боклук. В това време таксито си заминава, на негово място спира друга кола. Оттам един едър мъжага почва да вади сини чували и да ги хвърля по средата на улицата. Някаква лелка която досега си е говорила сама побеснява и отива да му се кара, той и дава един сгънат юрган и тя го отнася по една странична уличка. Пискюлът е събрал вестници и е запалил огън по средата на градинката. Полицаят (а, да, на ъгъла на всичко това стои полицай и яде бавно геврек) от ъгъла на кръстовището му подвиква и настава малка свада, включват се и 2-3 от проститутките. Една от тях вади от чантичката си таблет и го носи да покаже нещо на полицая, в това време отнякъде се е появила група от десетина човека които събират сините чували от платното и ги носят към градинката. “Уот ар ю лукинг ат?” ми казва единият минавайки край мен през уста в която няма нито един зъб.
Отдалечавам се бавно и обикалям градинките от далечния им край. Двама човека се гонят в тъмното, сякаш на живот и смърт, прибягват като стрели пред мен. Нормално облечена жена с бебе в количка седи на една дюнерджийница – за момент се усъмнявам, че съм срещнал друг турист в долния свят, но при нея идва, сяда и си поръчва кафе онзи с фанелката на Арсенал. Дюнерджията пък пуши нещо като пура на пръчка. Стигам обратно до кръстовището. Там огънят е потушен, полицаят е изчезнал, а пискюлът седи на тротоара и яде кочан варена царевица заедно с още трима души. “Нау старт дъ шоу” – казва ми. Аз се опитвам предпазливо да се отдалеча от всеки, който ми говори, ама не съм направил и пет крачки и шоуто наистина започва. Човекът, който бях видял да лежи пред стълбите с черна торбичка в ръка сега е изправен по средата на кръстовището със същата торбичка в едната и с полицейска свирка в другата ръка. Наближи ли кола – той надува свирката и и сочи някаква случайна посока. Но внезапно става нещо (още по-) странно – преображение: самият той някак спря да бъде прегърбен, изправи се, започна да прави реверанси на минаващите коли, да присвирва ритми, леко да танцува и в един момент дори пъхна черната торбичка в джоба си и забрави за нея. След няколко минути обаче иззад ъгъла изскача полицаят с все още недоядения геврек и му се разкрещява, човекът прибира свирката в джоба си, прегърбва се отново и вдишва дълбоко от торбата и отива да легне в храстите.

Достатъчно ми е, връщам се в чакалнята и при книгата си, стига ми толкова лудост, стига ми толкова долен свят, изследователство и чист въздух. Поглеждам часовника – 1.58, от решението ми да изляза навън са минали точно 18 минути.

Некомфортната зона

Преди няколко издания на този така обичан официоз – ДоленХипстър – споменах пандите като най-мъдрите същества на земята, открили в безделието и пълната липса на заинтересованост онова зрънце смисъл, което ни бяга на всички. Тези дни отново се сетих за тях, но по друг повод.

Всички имаме онези фейсбук приятели, които живеят по много и държат всички ние да узнаем за това. Нали се сещате – размазаните снимки от телефон в някоя гъзарска кръчма във вторник вечер; инстаграмнатата мазна и/или твърде захаросана храна; постовете с тагнати няколко BFF-та, така че никой да не се усъмни в тяхната вечна дружба; хаштаговете с вълнуващи преживявания (или swag). Онези хора, които в мрачните понеделнишки сутрини на душата искаш да обесиш на собствените им оранжеви тиранти, с които са се представили на фейсбук обществото вчера, но в по-спокойни времена от седмицата спадат в категорията “too funny to unfriend”. Livin’ it up. Larger than life. Unique snowflakes.

Това са и хората, от които е най-вероятно да чуете фрази като “Ако искаш да ти се случи нещо, което не ти се е случвало, направи нещо, което не си правил никога.” и “Напуснете комфортната си зона – извън нея се случва магията.” Веднага в главата ми изскача професионалният мотивационен говорител от онзи ебати колко епичен филм Donnie Darko. С перфектната си коафюра и синя ризка, с обърнатия с облегалката към публиката стол. This makes me a saaad panda. И с мръсните тайни в мазето. Но преди да съм изгубил половината си читатели сред купищата препратки към масовата култура, нека прекратя и това лирично отклонение и се върна към основната си теза, ако е останала такава.

Комфортната зона, излизането от нея. И популярната нагласа, която хората с оранжевите тиранти и хаштаговете, като флагмани на социалния мейнстрийм, се опитват да ни втълпят – че напускането й внезапно ще ни направи млади, красиви и куул, ще ни купи мощна Хонда и ще ни качи на нея като волен ездач, докато не свършим пътешествието си на пуст бряг на Индийския океан, където да открием себе си. Ако все още ви вълнуват културни препратки, ето. Този сайт, обаче, нямаше да се казва ДоленХипстър, ако подобни внушения се приемаха като чиста монета, колкото и те сами да си вярват, че са долни и хипстърски сами по себе си. Метахипстърията.

Както Ели подхвърли, комфортната ни зона най-вероятно е такава, именно защото там ни е мястото. Нека поразсъждаваме псевдонаучно: еволюцията не е съзнателно същество, което си избира кой да остане и кой да изчезне. Еволюцията е персонификацията, която ние сме създали за природния закон на адаптацията. Оцелява този, който се адаптира най-добре. Него избира еволюцията. Ако днес вие притежавате комфортна зона, то хиляди поколения преди вас са я използвали като важен инструмент за адаптация и за оцеляване. Еволюцията не е избрала маймуната, която се е опитала да преплува океана. Не е избрала жабата, която се е опитала да скача назад. Рибата, която е изпъплила с патетичните си перчици на плажа, е умряла, мятайки се като … ами като риба на сухо. Оцелели са тези, които са… усетили, разбрали?, че патетичните им перчици вече биха се чувствали достатъчно комфортно извън водата. Индивидите, които знаят къде им е мястото – които са достатъчно адаптивни, за да им е комфортно – това са любимците на еволюцията. И искрено, искрено се надявам, че сред тях не попада нито един, който използва думата “swag” във всеки освен саркастичен контекст.

Ако държите в профила си поне един от гореописаните фейсбук извори на мъдрост, думите “Корабът е в безопасност в пристанището, но не това е идеята на корабите.” няма начин да са ви непознати. Колкото и да звучат като излезли изпод твърде продуктивното перо на нашия общ редакционен любимец Паулу Коелю, този път не мога да не се съглася. На корабите мястото им е сред морето, яхнали “the high winds” (по Клавел, друг редакционен любимец – този път наистина). Само че ти, драги, не си кораб, а още по-малко си издул платна чаен клипер (споменахме Клавел). Ти си твърде чуплива, твърде кратковременна треска сред голям океан от вселенски хаос и пълна неизвестност. Всяка една вълна може да ти е последна. Ама наистина последна – без рестарт, без load game. Последна. Ти в своята трескава трескавичност срещу закони и зависимости, които не можеш дори да започнеш да схващаш.

С единствения ти предоставен оазис – комфортната ти зона – там, където я чувстваш. Дали това не е същината й като еволюционен инструмент? Да ти пречи да се удавиш в пълната, всеобхватна безкрайност, която може да експлоадира възприятията с един-единствен невнимателен досег. Ако трябва да се насилваш, за да излезеш от нея, чисто и просто не ти е там мястото. Засега – а може би завинаги. You’ll be ready when you’re ready. От кога да правиш това, което гласчето (гласчетата?) в теб не иска, стана правилният начин да прекараш живота си?

Ако послушаш някого, който се опитва да ти втълпи, че мястото ти не е в твоята, а в нечия чужда комфортна зона, поемаш по дълъг и стръмен път, който е твърде вероятно да завърши с оранжеви тиранти, инстаграмнат сладолед и swag; и с неприятна самоувереност, че си нещо специално. Разбрахме се, че така не бива.

ДолнаХипстърия 101: комфортната ти зона е чудесна, защото е твоя. Всички външни влияния да се приемат с огромна доза недоверие, особено ако проповядват популярни схващания. Извън комфортната ти зона не се случва магията, а просто се чувстваш ужасно неловко и е твърде вероятно да се напиеш с евтин алкохол и “да станеш за срамотиите”, както би казал Теодор.

Стига вече – нека заживеем в свят без неловкост и евтин алкохол, и да бъдем щастливи.

И за да не си капо (знаете ли, че в Пловдив на “без коз” качването е задължително?), ето ти още една панда. Според тебе – такова блаженство достига ли се извън комфортната зона?

blazhena_panda
Whatcha lookin’ at

 

Опитах се да не пия

Реших да направя един плашещ експеримент, в който като излизам с приятели, пия не повече от една-две бири за цялата вечер. Все още не мога да се отърся от студените тръпки, като се сетя през какво ми се налагаше да премина тези две вечери. Планирах да са няколко непиещи нощи, обаче събития от този сорт трябва да се свеждат до минимум. На всички ни е ясно, че тук се пие- когато се раждаш баща ти се напива с компанията, когато дойде абитуриентския- всички пиете, на сватбата, по купони, на завършването зад двора, преди да го правите за пръв път, след раздяла, преди раздяла, по ракиено време, на обяд с пържените картофи, вечерта с мезето, няма спирка. Алкохолът е вкоренен н българското битие и ако си мислиш, че ще минеш незабелязано през всичко това, ами.. не. Не.
Да, знам- двете или три бири за 5-6 часа означават, че всъщност пия. Да, ама не. Винаги трябва да казваш „наздраве” в Борисовата, иначе почват да те гледат изкъсо, както може да се гледа човек, пиещ съмнителни неща като Сомърсби-боровинка, или Ариана Радлер. Някак си автоматично губиш доверието си в него, защото цялата компания е вече на градус, а той просто си седи там с тънка усмивчица и отпива своето сокче, все едно е най-коравото копеле на света. Е, реших да видя какво изпускам.

Към края на гимназиалните си години обичах да се мотая с напушеняците от даскало и да им държа коза. Чувствах се яка и опасна, а всъщност бях тъпа и резистентна към върховното усещане на ганджата, на което се наслаждаваха приятелите ми тогава. Но пък когато всички започнаха да се хилят като зелки в голямото междучасие там, зад борчетата до училище, аз неминуемо се захилвах също. Супер яко – без да се напушваш, да те напуши безплатен и здравословен смях. Затова от тогава без да съм потребител, винаги съм уважавала тази наркотик- можеш да си прекараш страхотно с напушеняци, но с пияници- не, няма как да стане, от теб се налага също да си в матрицата.

Нощ първа

Седя си аз пред компютъра и разцъквам Tumblr, докато един приятел не ме преслушва:
– Бързо, Ив, аре да идваш, че сме запазили маса тука!
Преброявам стотинките си наум и викам:
– Ми аре! Ама имам пари за една бира, не повече.
– Аз черпя, спокойно! Тука с един сме взели първи заплати, така че всичко е осигурено, а после те прибираме с такси. Сто по сто, всичко е изчислено, идвай че си е `бало майката…
– Добре, добре- прекъсвам разговора и се проклинам, задето още имам махмурлук от капитана (Морган, тъпако).
Скок-подскок, мръсна сърничке, ето те пак в бара. Идва някаква пача, вика „накъде”, аз викам „е тука с едни приятели”. Вика ми „А, ок”. А в бара сме повече и по-яки хора, отколкото очаквах- приятели от няколко компании, всичките до един уникални негри. Вграденото ми чувство за честолюбие ми бие в гърдите, по-гордо и от българския лев… е, той май вече не е толкова горд, но… и аз така. Значи все пак добро сравнение. Защото след като се появи бутилката Йегермайстер, моя приятел, приятел на моя Приятел, който чете всички глупости, които пиша и се тревожи за мен всеки път, когато излизам с мъже по барове, каза „Тая бутилка сме я поръчали и за тебе”, и след като вече ме тагнаха с нея, някакси се очакваше да пия. Вгледах се в пияните, но все пак умни и честни очи на моя приятел, и казах:
-Окей.
Поправка: дори не успях да изразя как се чувствам относно бутилката, защото вече една водна чаша бе натикана в ръцете и всички ме зяпаха. Казах едно тихо „наздраве” и всички гръмнахме на някаква песен. Но тук вече се прокрадна и съмнението ми дали все пак ще мога да издържа на напрежението и да пия малко и само, когато ме вижда, че пия. Защото през последните 5 години пия много и скришом от погледите. Е този път изглеждаше така, все едно съм пила много- разреждах с лед, пиех мравешки глътки и се хилех много. Не след дълго някой счупи една чаша за бира. Моето приятелче започна да ме прегръща и да плюе напосоки. Разпуцахме джаги. След още час вече всички бяха пияни. Двамата със заплатите обаче бяха грозна гледка- единия отиде за уиски до магазина, другия повръща на масата. По някакъв начин успях да избегна и двете, но в един момент осъзнах, че съм се превърнала в бавачка, защото придържах пияния ми, работещ пияч на всичко и го съветвах да не смесва Йегер с уиски. Отмъкнах бутилката и направих няколко гълтока. Връщаме се в клуба, за да чуя следната история от една приятелка:
-Значи седя си аз и по едно време нещо ми пръска. Викам: „Абе, от къде тече така?”, обръщам се, и оня повърнал на масата…
Междувременно получавам интернационални sms-и. После тия от тоя бар викат, че Йегера бил 120 лв, защото бил един литър, но на бележката пише, че са ни сметнали бутилката като 40 шота. Справка- една бутилка Йегер е 60 лева и всички го знаем това. Решавам, че ще им еба майката мръсна на тия от Rockit и че в тая София не остана свестен бар. Не издържам на напреженнието и се напивам. От 1 до 10 по напивания: около 4 – усещаш алкохола как те е завладял, но взимаш най-трезвите решения от всички. Като например, да звъннеш на пича, когото харесваш тайно (колко да е тайно), и окончателно да го френдзоунеш, защото така правят почтените момичета с приятели в Чужбина!
Осъзнавайки колко съм добра и милостива, пиша sms на момчето ако иска, да дойде да говорим. След няма и час, високото къдрокосо същество идва с костюм и вратовръзка. Викам- край, тоя е психично болен, обаче се усещам, че днес е абсолвентския му бал. Не мога повече да гледам погледите на приятелите си ( през „къв е тоя”, до „вие май нещо, а?” до настойчивите, почти доближаащи се до виене на куче възгласи „не си отивай с негооо”), затова започвам вече да пия качествено и без срам. Хващам костюмирания и обикаляме няколко километра в очакване на градския транспорт. Е, първи опит- безуспешен. Поне си мисля, че се разбрахме с пича.

Нощ втора- Борисова парти

You can`t spell „парти” without „пари”. Обаче аз имам един Стамболов и нощта е млада. Ето отговор на това какво правят мързеливите и безотговорни хора, ако не се на протести: ами, в общи линии се напиват в Борисовата.
Петък вечер, The Pomorians дрънчат в Маймунарника, и според един приятел вокала е „подозрително трезвен”. Ние, като истинки цигани ги слушаме отвъд загражденията, на едни много приятни метални маси близо до атракцията. Подават се двулитровки „Пиринско”. Аз обаче съм гладна и гледам да си довърша сайдера по-бавно.
Чуват се реплики от сорта на „Обичам луканка, ракия и салам” (още по-българската версия на популярната Поморианска песен „Обичам”), някой се смее на някой, а аз се моля на небесата да ми дадат сили да ми стане яко, ама без да пия. Не става. На всичкото отгоре градския транспорт свършва, метрото свършва, само аз не свършвам в тази топла юнска вечер, мисля си аз и поглеждам към доволно пийналите си приятели.
Завличаме си гъзовете до един бар, наречен

Steppenwolf (нощ две и половина) – много хубаво име, именно в “Born to be wild” се счита, че за пръв път се използва терминът “Heavy metal”- не, че ти пука, защото си чалгар, въртиш мазни гюбеци в тъмното. Барът е празен и хубав- личи си артистичната ръка по стените (спойлерс: преди няколко години се напих зверски там, загубих си очилата и съдържателят ми нарисува знака за мир на челото, а после гаджето ми ме изнасяше на ръце от там), има хубави тоалетни и цените са ок. Лошото е, че съм с френдзоунатия приятел и няма такова нещо като френдзоун, защото вече обикалям навсякъде с него и в пиянски възторг се прегръщаме малко по-силно, и приятелите му го ебават и се смеят, когато аз съм наоколо, а той изпуска неща и се навива на всичко, което кажа. Трогателно и сладко. Аз, от друга страна, съм олицетворение на Summer Finn, която не пуска. Така е по-забавно, а най-забавно е, когато е за сметка на другите.
Та барът е хубав, бармана е седемнайсет или поне изглежда така, и си няма никаква идея как се правят коктейли. А моето момче с къдравата коса е бил вече барман, така че отива и почва да пуска музиката. В общи лини все едно си в къщи, пиеш си и гледаш Сточна Гара през нощта от високата табуретка. Тоя бар е безпомощно празен, винаги е бил празен и въпреки, че мразя тълпите, ми се щеше да има поне още 20 души. Отсреща се чува гръмкия смях на съдържателя, около него са се наредили някакви подмазвачи. Черпят ни с уасаби фъстъци. Но да се върнем към пиенето.
Поръчвам бутилка минерална вода като пич. В един момент времето спря, и беше вечно един часът. Водата почва да свършва, а аз се чувствах по-трезва от първокласник. И притеснена от човешкия досег, абе, отвратително положение. Но си казах- тая вечер ще гледаш сеир и ще си записваш на телефона, че „тва пиенето е толкова вградено в бита ни, че на практика като пиеш знаеш, че си си вкъщи”. Добре де , това сега го измислих, всъщност тогава наистина исках да напиша нещо по темата и използвах объркани символи на латиница.
Беше ужасно. Наблюдавах приятеля на моя приятел как пие ром , и му завиждах. След като ми каза на трезва глава, че нямам чувство за хумор, след ром и нещо време дискутирахме как любимото ни парче на Foo Fighters е Everlong. Стъпех ли веднъж на моя почва- музикална, започнах да сипя факти и впечатления, а оня остана с празна уста. Много обичам така да избухвам: гледат ме няква мълчалива Риба, после другата ми страна имърджва и в един момент мога да говоря за култура и прочетени книги. За пръв път се почвуствах добре онази вечер. А събеседникът ми се напи достатъчно, че да се пита на следващата сутрин какво, по дяволите, бе станало.
Дойде моментът да си купя една бира, защото водата свърши. Дойдоха още хора, които вече бяха наваксали с алкохола. Притиснаха ме в ъгъла с неудобни въпроси, затова си поръчах още една бира. След като вече бях напълно съсипана от изтощителната вечер мисля, че от преумора ме хвана и най-накрая успях да проведа разговор без да се притеснявам.
С наведена глава се прибрах преди слънцето да изгрее. Така , значи: ще ми трябва алкохол, за да премина през живота като една остроумна и смела пичка, а не като затворен мизантроп с комплекс за малоценност. Така да бъде. Но, знаете ли, хватката е да намериш някого, с когото да нямате нужда да се напивате. Аз намерих, но го виждам няколко пъти в годината. А за останалото време: наздраве на теб, наздраве на мен. Май трябва да стана вярваща, или да си купя вибратор: нощите без пиене се точат дълги и пълни със скука и безсмислие. Или трябва бързо да си намериш хоби, или не оцеляваш в тази очарователна част на денонощието. Дотогава- Rock the Casbah.