Кино “Рай”

В края на предишната си поява в блога на народа ви обещах този път да ви разкажа за някоя книга. По зло стечение на обстоятелствата от тогава насам не ми е попадало нищо, което си струва за разказването, за сметка на брошура на тема “Как да бъдем тъпи американци в 22 бързи глави“.

Затова сега ще ви разкажа за един филм, заради който дължа извинение на италианското кино, което толкова грозно оплюх преди време.

Извинявай, италианско кино.

Докато тихичко си подсмърчах като “няк’ва лелка” в тъмното и пребърквах под дивана с надежда да докопам покрилите се някъде наблизо нинджи, режещи лук, се наложи да призная пред себе си, че красотата на европейското кино не е в зловещата драматичност и безскрупулното желание филмът да те вкара в тежка няколкодневна депресия. Това е страничен ефект, резултат от основната му характеристика: да има за всекиго по нещо, да разполага с достатъчно ресурс от разнообразие, за да може да жегне/отегчи всекиго – според това кой колко внимава как (и от кого) си избира филмите за гледане. Ако светът ти се е сторил твърде прекрасен днес, или пък просто си един от онези хора, които това ги влече, заповядай: тежка социална драма, кървав любовен триъгълник с поне 1 изнасилване в час, или пък плащешо реална екранна (дали?) лудост. Ако пък обичаш тихата, удовлетворителна философска носталгия, е, тогава добре дошъл в Кино “Рай”. Но да започнем отначало.

Nuovo Cinema Paradiso е филм за киното като изкуство, киното като забавление и киното като писмо от стар приятел. Ако и още при първата поява на кофата с парчета филмова лента, запечатала кино-целувки, да се досещаш какъв точно ще е краят, едва ли ще подозираш, че уютната атмосфера ще те погълне дотолкова, че да се привържеш съвсем искрено към бурно ръкомахащите италианци на екрана. Да ти пука, когато се влюбват, да ти е тъжно, когато страдат, да не искаш да ги пуснеш, когато си заминават завинаги.

И да стискаш зъби и да си повтаряш “това е само филм, това е само филм”, когато все пак се завърнат. Само филм или може би не съвсем. Има нещо твърде лично в тези завръщания у дома – независимо дали в кино, литература или друго изкуство. Ако много от историите, които ни се разказват, да са поукрасени, допълнени, подсилени, то завръщанията у дома като че ли винаги са съвсем персонални преживявания – не само за автора, а и за теб самия, който цивриш пред екрана. Завръщането у дома е много специалната нишка, по която автор и читател/зрител се разбират далеч по-пълно, отколкото чрез черно-бели извращения. Може би като демонстрация на древната истина, че не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Може би като напомняне, че някъде там дълбоко ние всички си приличаме.

Войната в книгите на Ремарк – войната, която той съвсем лично и отблизо е видял – е също толкова жива и истинска, но прибирането вкъщи от нея е единственото, което ние, щастливите хора, родени в мир, разбираме. Сякаш всяко едно такова завръщане у дома – екранно, да речем – е от война, като при Ремарк. Всичко си е същото, само ти вече си друг – и нищо не е същото.

Достатъчно съм се отклонявал. Кино “Рай”, двама наши верни читатели, съдържа, и Е, завръщане вкъщи. Някъде четох, че скорошният Hugo на Мартин Скорсезе е неговото обяснение в любов към киното. Ако продължим с персонифицирането му, то Nuovo Cinema Paradiso е писмото, което неочаквано получаваш от него, след като не си го чувал от години. Писмо с аромат на стара тапицерия и пуканки, със спомен за прещракването на възстария апарат, и с покана да се видите скоро. То, киното, си е все същото, само ти вече си много, много по-различен. Но сякаш никога не е имало по-подходящ момент. Все пак никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш.

Моят личен sadващ плейлист

Първо, както един скрит (не толкова) непукист, ме боли фара че не съм оправила грешките в текста и линковете; и честно казано, не виждам и смисъл да ги оправям, защото около пет души ще прочетат това, скипвайки голяма част от текста. Приятно четене и слушане.

Попаднах на тази (http://en.wikipedia.org/wiki/I_Hate_Myself_and_Want_to_Die:_The_52_Most_Depressing_Songs_You%27ve_Ever_Heard)
… странна книга, дето е от ония, които подаряваш на любовно закъсали хора.
За съжаление, болшинството от така наречените „депресиращи песни” по-скоро биха подмокрили баба ти, а не сенките под очите ти. Чат-пат се намира по някоя хубава песен като One, Prayers For Rain , The Great Golden Faptime (pun intended) и малко Найн инч Нейлс, които в общи линии правят схемата. Но нашият скромен, гневен тийнейджърски блог има нужда от повече sad-ване, повече безнадеждност в този сух, нееблив период. За ебливите периоди подготвям друга статия, о йее блогър гърл ьявновжнгтчвмнояаеаяиоажво

Колко да ги направим, аре да са 16, като една от най-депресиращите възрасти.

16- Queens Of The Stone Age- Mosquito Song

Не съм си представяла колко тъжно могат да хапят комарите, откакто чух песента на Максим – (http://www.youtube.com/watch?v=fXMjyhthGCU)
Макар, че е много трудно да избера коя от двете ме кара да се хвърля по-бързо от моста Брюксел, ще кажа- тази на Куийнс. Една зима беше, началото на декември, когато реших да се кача на колелото и да отпраша на десетина километра по посока най-величествената гледка в района около вилата. Проснах се под едни борове и си пуснах тази песен. За момент имах чувството, че наистина ще умра на това място, не от преумора, а защото съзнанието ми даде късо и пуснах корени сред шишарките. Песента течеше с пълна сила, “All of us food, that hasn’t died”, викам, браво Джош мойто момче, може и да те взема в крайна сметка- теб и белите ти мигли.

15. Rammstein- Wilder Wein
Тази песен е едно от най-великите неща, случили се на човечеството. Дали ще е демо версията или тази от Live Aus Berlin няма значение. Всеки път ме побиват тръпки, а значението зад нея може да се интерпретира по достатъчно много начини и всеки път да е още по-яко от предишния. Едни казват, че песента е за изгубването на девствеността, други- за невъзможнота любов; но както и да се интерпретира, песента е един своеобразен химн- извисяващ, каращ те да се чувстваш мравка, каращ те да Чувстваш. “Ich warte auf dich-am Ende der Nacht” е едно от най-болните и гадни неща, които са ми се случвали: олицетворява едновременно смъртта на един добър приятел и фактът, че много добре си знам за кого ще е последната ми мисъл, като си отида. Нещо такова.

14. Godspeed You! Black Emperor – Dead Flag Blues
Засягаща едновременно неизбежната кончина на една невъзможна връзка и фактът, че правителството е преебано. Влияе на много нива, едно от които е острото меланхолично чувство за обреченост и тленност, другите две ги казах по-горе, и третото е особеното свиване на стомаха при следните слова:
„We woke up one morning and fell a little further down,
for sure it’s the valley of death.”- студена обреченост, изтискваща ти въздуха. Истинска дрога за емота.
Mladic също има огромен потенциал, но в нея се прокрадва оптимизъм и затова я скипвам.

13. Metallica- Fade To Black/ Sanitarium
Повечето от хората, с които се разбирам са съгласни, че всички малко или много сме откърмени с Металика. Едно време в колата се слушаше основно Ride The Lightning, който досега не ми е мръднал от топ 5 на любимите албуми. А Санаториумът вкарва необяснима носталгия на фона на меланхолия, напомняща за късно лято, разходките из Западен Парк, палатки в усойни места и миризма на иглолистни дървета.

12. A Perfect Circle – 3 Libras – (Acoustic Sessions)
http://www.youtube.com/watch?v=pMPrxg1bSPE
Хвърляш му/й обичайното, за да видиш има ли нещо повече зад трагичните очи на този паднал ангел. Знам, че вучи като чалга песен feat. Ангел и Мойсей, но й дай шанс.
Така става винаги, никой не оправдава очакванията ти, по-добре да живееш в илюзорния свят на сънищата и наркотиците, the daydreaming. Там всичко е прекрасно, а тази песен е много добра прелюдия към Нищото. A Perfect Circle все едни такива ги творят- A Stranger, The Noose, Gravity… доста весело го раздават, един вид.

11. Regina Spektor – Hero
От оня филм. Here comes original sin. Всички сме грешни. Телевизора ни ебава, а ние мамим. Нямаме нужда от спасяване, и това е ок. Приспивна песен, в която все пак има един лъх надежда- “ No one`s got it all”.

10. Arcade Fire – My Body is a Cage

”I’m living in an age
That calls darkness light” …

Олицетворява вечната борба на теб с теб. Дали да й се обадиш, най-малкото. Или неизбежната загуба на партньор. Или вечните търсения на духа, заключен в тяло-клетка. Мисля, че е достатъчно тегаво дори и за Кафка, и тва го казвам без глупавата претенциозност на хората, които знаят само една фраза на Ницше и вече го лайкват във Фейсбук, и после като ги питаш какво според тях мисли той за състраданието, казват „О, да, за него състраданието е най-необходимото нещо, за да се разбират хората”.

9. Type O Negative – Bloody Kisses (A Death in the Family)
http://www.youtube.com/watch?v=Onnn8U4_nwE

Истински погребален химн- блек сабатски бавни рифове, които заедно с басовото попско пеене на Питър Стийл те заковават като пирон в ковчег. Когато Питър почина, нямаше как да не запалим няколко десетки свещи и да не я извъртим няколко десетки пъти. Безкомпромисна песен.

8. Korn – Daddy – Това направо е неслушаемо. Някъде в края на песента Джонатан стабилно си поплаква. Всичко е идеално изпипано и атмосферата те праща в задния двор на инцеста. Ако не беше гадният изнасилвач, сигурно Корн нямаше да съществуват. Тази песен побира цялата болка на Джонатан и илюстрира добре терзанията на поколенията от опетнените за цял живот жертви- в случая, главно в САЩ.

7. Swans- My Buried Child
http://www.youtube.com/watch?v=SC2k8xk4hac

Започва малко като една шапка на предаване на БиТиВи, но пеенето на тази жена… бич божи! В главата ти се редуват детски ковчези, житни поля, които умират; кални пътища и миризма на Смърт. И безспорната истина, че сме се родили, за да умрем. Някъде на 2:18 често си представям разстроен хор от зомбита трио-българка, които ядат живи децата си. Страшна работа. Swans са истински гении в правенето на депресиращи песни. Напоследък си въртя много “Love will save you”- гемиите ми потъват от раз.

6. Mozart – Lacrimosa

Я по-бързо умирай.

5. GODFLESH – The Internal
http://www.youtube.com/watch?v=pxLmvl0POik – Започваме вече с песните, които искам на своето погребение. Песента е оптимистичен полъх в гробище, но пак си е в гробище, какво оптимистично има, по дяволите.
„our peace
is now in pieces
but what else would
you expect”

4. NIИ- The Great Below
…Или първа среща с евентуална смърт. В Пирогов съм и за пръв път осъзнавам много неща, след които лайфстайлът ми стана леко йоло- избягах на морето с все още зарастващи шевове, прекъснах годината в университета и отидох на Дефтоунс. Беше яко.

3. Rainbow- Rainbow eyes
Мисля, че като бях малка, дядото и бабата ме караха към селото на прабаба ми и закъсахме в нищото с Москвича. Все още не съм сигурна дали просто не съм сънувала, бабата и дядото са мъртви, а родителите ми упорито обясняваха, че не се е случвало. В тази „несъществуваща случка„ касетофона въртеше това. Имах чувството, че съм in limbo, а бях на не повече от пет години.

2. Doors- The end.
Lost in a Roman wilderness of pain…
Нещо, което наистина може да те побърка, ако го слушаш твърде много. Първокачествен катарзис, магнетичен Джим, цигари, Данте Алигери, Едипов комплекс.

1. Eine Frau Spricht im Schlaf – Тази песен е за Теб. Ти си най-садващият критерий и след още малко време ще мога спокойно да си пусна една песен на The Smiths, в която се пее “call me morbid, call me pale”. Песента е стих на Кестнер, изпълнена от OOMPH. Чао.
Бонус: – Есен в гората

Екстракт от детски сълзи, звучи по-зле и от най-злата песен на Staind. Да се слуша само ако държиш six pack Milde с една ръка, и нож в другата. Чао 2 .