8 песни, които харесваме много повече, отколкото бива

Сред ималите нещастието да си поговорят с мен достатъчно дълго напоследък, че да изчерпим темите за разговор и да го избием на дървено философстване, неизбежно са попаднали няколко, на които да съм задал новия си любим абсурден въпрос (ако си спомням правилно, идеята за него ми даде колежката ДолнаХипстърка, която упорито се скатава напоследък). А именно: “Имаш ли любими изпълнител/песен/група, от които се срамуваш?”

Тук може би е редно да внеса известни уточнения. Ако за някои хора е напълно нормално да си признаят, че “слушам от всичко по малко, не се ограничавам”, то за други тази кратка и ясна фраза се замества от досадна тирада, включваща имена на групи и музиканти, стилове и подстилове, периоди на личностно развитие, отделни вкусовоопределящи или вкусовопроменящи случки и обстоятелства, и въобще всички лиготии, които човек би могъл да очаква от един self-obsessed pseudo-intellectual. Както може би всичките ни уважаеми двама читатели се досещат, аз имам злата участ да принадлежа към втората група и, като такъв, да си призная, че жизнерадостно припявам на някое парче, което далеч не отговаря на собствените ми префърцунени критерии, е … ами, kind of a big deal.

Никаква по-подходяща тема за достъпен от целия интернет блог, в такъв случай. А и другият усилено скатаващ колега наскоро подхвърли, че трябват още, още музикални постове в ДХ. Затова, в рубриката “Full disclosure”, на български наричана просто “Кирливи ризи”, ето ги и 8-те музики, които харесвам много повече, отколкото е правилно.

1. Кака Кайли

Има ли нужда да уточнявам? Австралийското миньонче с може би най-бруталното дупе в музикалния бизнес, което с клиповете на Can’t Get You Out of My Head и Spinning Around направи много за пробуждането на пубера в мен, принадлежи към онази специална категория телевизионни каки, които всеки мъж държи близо до сърцето си и самоотвержено защитава от всички презрителни забележки от страна на нетелевизионните каки. Вместо горните два клипа обаче ви пускам тук един от много по-ранния и малко по-малко секси период от кариерата й, който може би точно заради това съдържа и най-готината й песен въобще. Да илядиш, Како Кайли.

http://www.dailymotion.com/video/xf443_kylie-minogue-confide-in-me_music

2. Ку-Ку Бенд – Студио Хъ

…както и голяма част от ранното творчество на Ку-Ку Бенд, което не е откровена чалга, а се класира (с малко въображение) за “етно-рок”. Текстът на Ивайло Вълчев сам по себе си би трябвало да е достатъчен, за да няма нужда да се оправдавам, но … кхм, спорната личност на фронтмена-грандоман ме кара винаги да съм внимателен, когато споменавам пред някого, че “Славиту и Ко.” не са само бесни гьобеци и посредствен хумор. Vox Populi си остана безспорно най-приятният им и издържан албум, но емоционалният заряд на “Девети трагичен” е трудно да бъде пренебрегнат. А и кой може да устои на “двата пистолета във всяка ръка”. Така, де.

http://www.youtube.com/watch?v=NuJVgMjvexI

3. Братя Кулинови – Шкембето

Можем да си говорим за здрави китарни рифове и неподправена музикантска енергия, колкото искате, но истината си остава: “Шкембето” си е долна чалгия. Дори не мога да дам смислено обяснение с какво точно тя заслужи да се нареди до “Тигре, тигре” и “Дарт Вейдър Кючек” в плейлистата ми. А аз дори не ям шкембе-чорба. Отивам да се срамувам някъде.

4. Sugababes – Overload

И от дебрите на мрачните Балкани скачаме директно в захаросания свят на МТВ поп музиката. Многократно съм развивал теорията, че тя се различава твърде малко от, и със сигурност с нищо не превъзхожда,  родните “Планета Пайнер” изгъзици, така че нямам ни най-малко желание да се оправдавам. Sugababes нито знаят да пеят, нито са кой знае колко корави мадами, но дали заради сравнително деликатното им британско излъчване в дебютния им клип, дали заради особените настроения в началото на гимназията, когато ги чух за пръв път, до ден днешен ми е приятно да прослушвам ранните им парчета. You’ve met me at a very strange time in my life, and all that. Знаете как е.

5. Eminem – The Real Slim Shady

Еминем е мега комерсиален. Еминем е един от главните виновници хип-хопът да влезе в мейнстрийма достатъчно, че да се появят Lil Wayne и Криско. Еминем, също така, има някои от най-политически некоректните текстове, появявали се във въпросния мейнстрийм, колкото и да се оправдава, че

… I’m only giving you
Things you joke about with your friends inside your living room

С Еминем и неговите адвокати също така имаме лична вражда. Така че беше неизбежно да се появи в списъка на песните, които харесвам, а не трябва.

http://www.dailymotion.com/video/x1kapi_eminem-the-real-slim-shady_music

6. Blackmore’s Night – Wish You Were Here

Има две течения на мисълта, що се отнася до “страничните” проекти на батко Ritchie Blackmore (както “старите” му фенове продължават да наричат medieval ексцесиите му, макар че той от повече от 15 години друго не прави). Едното твърди: “Блекмор предаде рок ен рола (ни)! Блекмор плю на наследството си! Долу Блекмор!” Другото е по-дзен настроено: “Ричи Блекмор е Ричи Блекмор и ако ще да пише музиката за реклами на дамски превръзки, никой няма право да му каже нищо.” Макар да се падам някъде по средата (“Блекмор действително плю на наследството си, но никой няма право да му каже нищо”), все още ми е леко неудобно да споделя, че ето тази му песен, например, става. Ако замижа човек и погледне от определен ъгъл.

7. Scorpions – You And I

– Baby, if I could rewrite the alphabet, I would put U & I together.

Напоследък все за тоя лаф се сещам, когато чуя въпросната песен. Някога обаче беше различно. Наздраве за тийнейджърските драми и придружаващата ги музика.

8. Limp Bizkit – Livin’ It Up

Дълго се чудех дали да включа тази песен (и прилежащия й албум Chocolate Starfish And The Hot Dog Flavored Water) в точно този списък. Все пак всички сме били млади някога, и всеки е имал я Linkin Park, я Limp Bizkit, я H.I.M. период – не бива да се съдим един друг, а да се подкрепяме като една съща група на анонимните слушали-бозав-псевдо-метъл. В крайна сметка обаче фактът, че до ден днешен вероятно бих могъл да изрецетирам по-голямата част от текстовете в целия албум, наклони везните и, за да е пълно посрамването, ето ги. DJ Lethal, bring it on.

А за тези от двамата наши верни читатели, които са се отегчили, или пък все още идват тук само заради пандичките, заповядайте (мерси, Дети).

Колеги, дерзайте.

Shiny happy people

Стара истина: в 6 сутринта не можеш да срещнеш щастливи хора по улицата.

Независимо дали сега си тръгват отнякъде, където са се задържали твърде дълго, или сега отиват нанякъде, където – може би – също отдавна е трябвало да изоставят, всички искат да бъдат някъде другаде. На някой покрив, за да чакат изгрева, на стартова позиция, за да избягат от града, или просто вкъщи под юргана (само 5 минутки още) – навсякъде, но не тук. В 6 сутринта на улицата няма щастливи хора.

Във всичките години, откакто почнах да си лягам късно, винаги съм бил обсебен от началото на нощта. От оная специфична магия на времето, което не е спряло, но върви достатъчно бавно, и си достатъчно сам, за да му се насладиш. Нощта е млада, нощта е нежна, нощта не е безкрайна в своите нюанси – безкрайна не, но достатъчно различна, за да има за всекиго по нещо.

Но от по-скоро – откакто се случва да я видя в тази й светлина или липса на такава – откривам и нещо много специално в края на нощта. Когато уличните лампи гаснат, но все още всичко е потънало в лек виолетов мрак, когато си твърде уморен, за да ти се струва, че всички коли карат като обезумели и спират твърде, почти прекалено късно на кръстовищата. Когато си достатъчно мрачен, за да си задаваш въпроси като “А дали наистина не спират една идейка по-късно?” Като заигравка с Вселената, като малка доза адреналин вместо кафе, и като малък опит наистина да бъдат някъде другаде. Все пак в 6 сутринта няма щастливи хора.

Това, разбира се, са глупости. Eternal bullshit of the sleepless mind. Никой не иска да участва в ПТП толкова рано сутринта.

Нова истина: докато вие си мечтаете за някакъв по-друг живот; докато се оглеждате в други уморени, сивкави лица със стиснати челюсти под неоновата тишина на автобусното осветление, някой някъде твори.

Докато смирено осъзнавате, че дължината на един албум като Elephant, който да поддържа жива искрицата надежда, че все още има капка бунт във вас, и да залъгва вътрешната ви панда, че все още можете да бъдете рок звезди, е почти до минута точно колкото понеделнишкия ви commute, някой някъде създава.

Мисля си, че поривът към творчество у хомо сапиенсите е вид защитна реакция срещу досадната еволюционна поява на съзнание и последвалия я неизбежен шок от индивидуалната ни крайност насред всемирния безкрай. Творчеството, технически погледнато, не е нищо повече от желание да ни има за миг по-дълго.

Да оставим нещо след себе си; нещо, за което някой някога да поклати глава и да възкликне “КАК?! Как въобще би могъл да родиш това?!” – обичайната реакция след няколко слушания на Лунната соната. С натрапчиво човешки пръст да продупчиш обвивката на времевото си присъствие – като събуждането на Нео от Матрицата – и сред изливащата се наоколо псевдоплацента да докоснеш вечността.

Малко е смешно, почти неуместно, но не бива да забравяме и най-простата, рудиментарна форма на творчество – децата. Сякаш има бог, който в личното си желание да се издигне до Бог на безкрая, създал хората, видял колко нещастни собствената им крайност ги прави, и – понеже искал да бъде от добрите богове, но го мързяло да вае глина отначало – им изсипал свише възможността да продължават себе си чрез секс. Вид чийтинг, сами разбирате. Залъгалка, която да отвлича вниманието им от факта, че повечето от тях никога не биха могли да напишат своята 25-та симфония, която да предизвика у някого, след много поколения, гореспоменатата “КАК?!”-реакция. Разбира се, едва ли хипотетичният доброжелателен бог има представа колко други ядове и терзания е довел след себе си мързеливият му чийт – иначе щеше да е направил нещо по въпроса или поне да обръща ракия след ракия в някоя кръчма и да повтаря на уморения келнер: “Чуек, сипи още една, че много сгафих на работа днес…”

И ето, “пуф”, доказателство, че бог няма. Тома Аквински може само да ми завиди на реториката.

Разбира се, че се шегувам – това е тема на друг разговор.

Съмва се и сградата отсреща порозовява. Притокът на съсредоточени, уморени хора към нея не секва. Едва ли има гледка, която по-точно да опише обществото ни – теоретично връх на човешката цивилизация до момента, от стълбище на метрото рано сутрин, изцяло изпълнено от мълчаливи хора, които без никакъв ентусиазъм, но и без забавяне, се катерят по него в посока близката фабрика.

Adults are, like, this mess of sadness and phobias.

Кирстен Дънст не е започнала с “Меланхолия” да хвърля брутално искрени реплики насред поток от празни приказки. Изглежда готина, мисля, че би ми било забавно да изпия по бира с нея. Сигурно би се зарадвала на вица с менгемето, което казало “Бухале, много те уважавам, дай да ти стисна ръката.”

Накратко, наши уважаеми двама читатели, не ставайте толкова рано. Никоя панда не би го направила.