Времето е в нас

Поглеждайки тъжно самотния през изминалия повече от месец ДоленХипстър, забелязвам, че някак твърде подходящо предходният пост беше наречен “Последният ден на ХХI век”. Днес, в последния ден от 2014-та, бих искал да си поговорим още малко за ВреМето с главно М. М като “мен”.

Една от дефиниращите характеристики на всеки вече възрастен човек е, че започва все по-често да получава по някое от онези прозрения за факти от детството си, които те спират насред крачката ти, карайки те да се огледаш изумено наоколо и тихичко да си подсвирнеш. Прозренията, когато в главата ти изплува някой определен момент, в който настоятелните ти въпроси към родителско или друго “пораснало” тяло са били прекратени с най-категоричния отказ: “Като пораснеш, ще разбереш”. Тогава, естествено, не си вярвал, че щом не можеш да разбереш сега, някога въобще ще разбереш. Well, guess what. Родителите ти бяха прави и за това.

Но нека конкретизираме. За повечето от нас, истинските “90s kids”, израснали в България, началото на 90-те е тясно свързано с образите на много (все още) бедни, рошави, недоволни хора, които крещят по телевизията, качени върху някоя сцена. Други хора долу, под сцената, им отвръщат. Веят се сини знамена, отвсякъде се усмихва закачливо лъвче с високо навирени 2 пръста на всяка ръка. И лозунгът, припевът на всичките събития: “Времето е наше”. Честно казано, нямах никаква представа как така времето би принадлежало на когото и да било. То си е… време Извънтелесно, извънредно и, в общи линии, напълно независимо от човешките напъни. Така и дълги години не посмях да попитам никого да ми обясни. Чаках и се надявах някога смисълът да ме застигне от само себе си, когато съм готов.

Един от любимите ми постулати от класическата философия е, че никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Че всяко знание може да те сполети само тогава, когато си готов за него. На възрастта, на която са били онези рошавите хора в началото на 90-те, вече знам как времето може да е наше. Разбрах го към края на една книга, за която искрено съжалявам, че въобще може да се появи насред блог с “хипстър” в името си, вместо да се преподава в училище: “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. Няма да се впускам в преразкази, не сте малки да си я намерите и прочетете самички; а и разсъжденията по нея биха ме отвели доста встрани от темата ми днес – все в посоки, които ми се ще да не зачеквам на този точно сайт.

За сметка на това без никакви угризения ще ви споделя заключението си. Времето, уважаеми наши двама читатели, не е на империите. Всяка, абсолютно всяка една империя, се е срутила и ще се срути; всеки враг може да бъде победен, освен Времето. То не е на държавите, не е на режимите, не е на статуквото, не е на установените правила и норми, не е на традициите, не е на ежедневието, нито пък на злободневието, не е с властта, не е и против нея, не е на опитните, не е на “отраканите”; и никога не спира. Времето има само един съюзник, чрез когото получава своето материално измерение и въздействие и този съюзник е единственият, който може да си позволи да нарича времето “свое”. Той сме ние. Вечно променящите се, вечно подменящите се, все още “млади”, все още “нови” хора.

Когато в началото на 90-те онези рошави дружини са превземали площадите, те по някакъв начин са осъзнавали, че ако не днес, ако не утре, то някога в крайна сметка ще победят – просто защото времето е тяхно, защото са млади и защото ще ги има по-дълго от другите, изостаналите и старите. Ако не те, то тия, които ще ги заменят. Деца и внуци. Вечните млади.

За този безпощаден закон на подмяната си мислех вчера, когато аз заведох баща си на първото му 3D кино – малко повече от 20 години, след като той заведе мен на моето първо кино.

Да се опитваш да спреш, да отмениш времето е като да стискаш стария си глупофон през 2013, отричайки всички предимства на умнофоните. Можеш да го правиш, може би още доста време, но в крайна сметка знаеш, че е точно толкова безнадеждно, колкото да се опитваш да възкресиш комунизма.

Разсъждавайки за времето и кому то принадлежи, се сетих и за един друг, допреди неразбираем цитат от Левски, когото напоследък все по-малко цитират и все повече размахват на евтини плакати в защита на KLETA MAJKA BALGAIQ.

…времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме

Чудесен завършек, мисля си, на една от най-светкавично отминалите ми години. Забелязали ли сте как с възрастта времето лети все по-бързо и назабележимо? Сякаш то самото вече няма време за вас, не ви разпознава като съюзника си, който преди бяхте? Като добре възпитан домакин, който не ви пъди, но деликтно ви обръща все по-малко внимание, за да се подсетите сами, че е време да си ходите, за да сторите място на някого друг.

Понеже е учтиво да се прави така по празниците, ето го тогава и моето пожелание: докато все още времето е наше, нека го ценим и разпознаваме като приятел; и да го обръщаме, колкото сили имаме, преди то да ни обърне (гръб).

Честито ви новогодие! Да попразнуваме тази вечер, а утре да продължим да разпиляваме себе си в следващия напълно обикновен ден.

panda_shut_down