Приключенията на една възглавница

Това е една истинска история. Може да не е много интересна и дори няма поука, но пък ми се струва, че има защо да бъде разказана.

Всичко започнало преди много години в един едностаен апартамент в Милбертсхофен. Може и по-рано да е започнало всичкото, но историята мълчи по въпроса, затова ще разкажем този разказ от момента в който го знаем. Та в този апартамент се заселил някой си Стилиан, родом от Монтана, дошъл в Мюнхен да учи някакви спортни науки. Мюнхен бил скъп град и макар, че мястото било тясно Стилиан си потърсил съквартирант. И си намерил  – той се казвал Радослав, обаче всички му викали Ицо, защото фамилията му съвпадала с тази на известен български футболист със същото малко име. Ицо обаче нямал къде да спи, леглото било тясно за двама мъже и затова Стилиан купил диван. Може и настаро да го е взел, защото видът му вобще не бил като на нов. Диванът бил на тънки зеленобели раенца и имал прикачени четири възглавници. Бил прекалено къс да си легнеш по дължина, но затова пък се разпъвал, бил от тия дивани които вече не се правят, дето като се разпънат – все едно лежиш на чаршаф на пода. Но възглавниците били що годе меки, Ицо не се оплаквал. Минали години. Диванът се спаружил и потънал в средата. Стилиян станал барман в дискотека. Ицо си намерил по-удобно жилище и се изнесъл. Стилиан внезапно решил да се завърне за един семестър в България – може би нещо се случило нещо а може би просто му омръзнала Германията.

Точно по това време Вихрен и Ели отчаяно търсили апартамнет в Мюнхен. Ели влязла в конакт със Стилиан и той решил да остави апартамента на нея, може би защото била българка, а може би защото бързал. В апартамента нямало други възглавници и Вихрен спал на една случайно избрана от дивана. Вихрен и Ели живели там половин година, после Ели отишла да прави стаж, а Стилиан се завърнал в Мюнхен. Вихрен останал да търси ново жилище и помолил Стилиан да съжителства с него докато Елито си свърши стажа; Стилиан бил много разбран човек и се съгласил и дори дума не обелил когато Вихрен напълнил мъничката стая с мебели за обзавеждане на нвото жилище, което Ели междуврменно успяла да намери в същата сграда. Когато си дошла Вихрен и Ели се преместили там, но Вихрен не бил помислил за възглавница, затова попитал Стилиан може ли на първо време да си отнесе тази от дивана; той разбира се нямал нищо против. Вихрен нямал и калъфка, затова възглавницата на първо време била използувана увита в тениска.

Животът в новото жилище не бил лесен, доста време нямали и след от интернет, но в крайна сметка Вихрен и Ели си стъпили на краката. Дълги години живели уютно там. Междувременно Стилиан се изнесъл и следите на дивана се губят, останала само възглавницата. Обаче тя била стара и смотана; Ели подарила на Вихрен мека нова възглавница – като футболна топка и възглавницата на Стилиан отново минала на дивана – този път новичък, широк и хубав.

И така докато в един момент в Мюнхен се появил Иван. Имал само работа, все още не и жилище. Ели и Вихрен го приели вкъщи. Той започнал старателно да търси и много бързичко намерил малка квартирка при една баба в Аубинг и се пренесъл там с малкото покъщнина, която бил донесъл. Разбира се обаче, не си бил взел възглавница. А били тежки времена, първата заплата щяла да дойде едва в края на месеца – затова Вихрен и Ели му подарили най-ценното си притежание – възглавницата на Стилиан.

Иван оценил подаръка полагайки морна глава върху нея в продължение на месеци. В един момент Иван си намерил и ново жилище, и нова въглавница, но никога не забравил вярната другарка, която споделяла ложето му в тежките времена и тя заела своето място на оранжевия нов диван. Никак не се вписвала в обсановката, но Иван си я държал, даже калъфка и купил. И много скоро започнали да му се появяват гости. От близо и далеч, добри приятели и бегли познати – Иван приемал бодро всички, гощавал ги, пускал им мач и ги полагал да спят на оранжевия диван и възглавницата на Стилиан. Освен момичетата – тях пускал на леглото, а той понеже бил кавалер – спял на дивана. Много глави минали през тази възглавница, много хора благодарили на Иван за гостоприемството, а той почти не мрънкал как домът му се бил обърнал на хан. Един от последните по-продължителни гости на Иван бил Годжи – човекът си бил намерил хубава работа, но си нямал жилище. Годжи обаче бил малко бавничък с търсенето – или изложението не му харесвало, или линуксът имал нужда от преинсталация – и неговата не била лесна. Но той не се оплаквал, хапвал си бисквитки и най-накрая след много усилия, намеси на далечни лели и дори може би самото Провидение – Годжи успял да си намери някакво място за живеене първо при един канадец, а после и самостоятелно. 

Междувременно обаче дошъл и краят на ивановото време в Мюнхен и той поел към родината си. Не забравил обаче да завещае стилиановата възглавница на Годжи – може би с идеята, че като нейн последен окупатор и той никога няма да забрави добрината, която тази възглавница събужда у хората и ще я предаде нататък. Пък дали ще е така  – ще видим, можем само да се надяваме, че  приключенията на възглавницата на Стилиан ще продължат.