Любов от първо телевизионно предаване

Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов поставя мексиканците за втори пореден път на колене…

Тези изкрещяни в екстазиран фалцет думи на коментатора Борис Касабов са може би най-яркият момент от САЩ ’94, който НЕ си спомням. Бях на село при баба си, мачът се проточи до късно, много късно, заспал съм по време на продълженията, а баба ми не сметнала дузпите срещу Мексико на осминафинала за по-важни от съня на едно 8-годишно хлапе, гледащо първото си Световно. От тогава насам съм ги гледал толкова пъти, че да придобия почти истински спомен за тях – но пък всеки път откривам по нещо ново. Например бяхте ли забелязали, че мексиканецът, срещу когото бъдещият председател на БФС и талантлив танцьор спасява втората си дузпа, има мустаци?

А мустаците на мексиканеца и прясно поникналата коса на Боби бяха само част от безумния стайлинг, доминиращ футболните терени в средата на 90-те. Много преди коафираните веждички на Кр. Роналдо да красят “малкия” екран, на Моето Първо Световно горда грива вееха прически като тези на незабравимия Карлос Валдерама, на отвратителния Роберто Баджо, или пък на – внимание, мръсно клише – “екзекутора на петлите” Емо Костадинов. Вижте ги само.

carlos-valderrama-09baggio-italy2 emil_kostadinov

 

 

 

 

 

За малко да пусна сълзичка, ако дългът ми към нашите двама верни читатели не ме зовеше да продължа с разходката си из оцветени в носталгично-кафеникаво спомени от младостта. Впрочем, говорейки за отвратителност, няма как да пропусна може би най-болезнения си спомен от цялото първенство (също така проспан – първи мач, никой не очаква нищо от националите, а 2 часът си е време за сън. И аз като колегата придобих правото си да гледам мача с Аржентина след тежки преговори):

Или добро, или нищо.
Или добро, или нищо.

Ето с този си момент на неудържима радост горкият Рашиди Йекини вероятно е привлякъл толкова много омраза и проклятия върху себе си, че ако бях суеверен, бих заключил, че ранната му смърт през 2012 е била предопределена.

Но да се върнем към спорта. Ако Франция 98  беше първенството, когато открих гийкската част на играта, не без участието на едно от легендарните албумчета на Панини и на вълшебната Ultimate Soccer Manager 98, то 1994-та беше годината, когато се запалих и по игрането й. Тъй като бяхме малки и бедни, никой нямаше пари нито за официалните екипи, нито за спонсорираните обувки или топки. Вместо това гуменки от битака на босо, възможно най-старата тениска, гумена топка STRIKER от 5 лв (спомняте си ги със сигурност), прашното пространство между блоковете (преди да стоварят големия контейнер за боклук на средата му) и – понеже е Световно, все пак – малки картончета, на които бяхме “прекопирали” логото на турнира и си бяхме написали имената под него, ни правеха повече част от цялото празненство, отколкото всичките литри изпита Кока-Кола някога биха могли.

Това е тъжната истина, уважаеми двама верни читатели. Днес, на прага на 6-тото си Световно, двайсет години фенщина по-късно, познавам футбола, правилата, историята, особеностите и тънкостите му в дълбочина, несравнима с тази на осемгодишно дете. Мога да си позволя да гледам Световното на неразумно голям HD-телевизор и да нахлузя официалните футболни обувки, рекламирани от звездите, когато ходя да ритам топка. Сам решавам и си разрешавам дали да стоя до 3 часа, за да гледам сблъсъка на величията Хондурас и Еквадор. И въпреки това нищо в това Световно няма да се доближи до тръпката, която все още ме полазва, спомняйки си за Ромарио, за “Бебето с бебето”, за пряк свободния на Бранко за 3-2 срещу Холандия (има ли по-“класически” мач от Бразилия – Холандия на Световно?!), за 5-те гола на Саленко, за червения картон на Леонардо, за Георге Хаджи и вечно нереализираните испанци (ха-ха); за тържествата след гола на Сираков срещу Аржентина, за Трифон, за Балъков, за брадясалия Стоичков, искрящ под американската жега в съзнанието за народната любов и собственото си майсторство, за ревящия Клинсман, бършещ сополите си в нечий български екип след края на мача; за шведската злоба на малкия финал – деня, в който намразих футбола им завинаги; за Questra 1994, заради която все още всички топки с друга шарка ми се струват крайно авангардни и… грешни. Песни като тази. Приятно меденото чувство в стомаха, когато се замисля и установя, че все още мога да изброя титулярното 4-3-3 на Пената, без да се замисля (Боби – Кременлиев, Трифон, Хубчев, Цанко Цветанов – Златко Янков, Балъков, Лечков – Костадинов, Сираков, Стоичков). Като истинско първо влюбване.

Мамка му, хубаво беше. Този път няма панда. Вместо това, насладете се отново на снимката, спечелила наградата за спортна фотография на Ройтерс за 1994.

Фьолер, ах, Фьолер
Фьолер, ах, Фьолер

П.П.
Колега, да не се обиждаме. Разбира се, че помня Хеслер; нещо повече, бях много горд, че знаех разликата между него и Хелмер.

Спомени от една приказка, която навършва 20 години

Световното първенство се е надвесило над главите ни. И дали защото колегата хипстър ми обърна внимание на една статия за първото световно първенство на едно дете, дали защото минават 20 години от Сащ’94 решихме с колегите да си припомним първите си световни първенства (които – по странно и необяснимо стечение на обстоятелствата – съвпадат). Тази статия е първата от серия очерци за това, което помним оттогава.

Преди да разкажа за първото си Световно първенство обаче ще направя едно лирическо отклонение и ще разкажа за нулевото ми такова – Италия’90. Бях на пет и футболът едва що беше пуснал кълновете си в едно любознателно хлапе с изключително къс период на внимание (тъй било атеншън спан на родния ми език). Самият спорт и качествата му още не ме интересуваха, а телевизорът не можеше да ме задържи над 5 минути пред себе си, но се вълнувах от резултатите на мачовете. Бях за Аржентина, защото звучеше интересно и защото светлосиньото до ден днешен е любимият ми цвят. Обаче големият ми братовчед каза, че не може аз да съм за Аржентина, защото той е за нея и ме накара да си избера друг любим отбор, който беше Холандия. Все пак аз тайничко продължавах да съм за Аржентина до края, та чак и 4 години по-късно. Официалната песен на световното и музичката от рекламата на Адидас, която предхождаше всички мачове и незнайно защо беше с баскетболист до ден днешен докосват някаква много древна струна в мен и събуждат онова хлапенце от което помня много малко. Останаха ми обаче предпочитания, които се запазиха цял живот. До ден днешен съм за Холандия и за Южноамериканските отбори. До ден днешен мразя Германския футбол, защото какво по-скучно за едно петгодишно хлапе от това първенството да го спечели най-силният фаворит, когото всички очакват. Останаха ми и грешни впечатления – мислих си, че германците играят в зелени екипи, защото на полуфинала, който трая цяла вечност бяха едни такива зеленички. Или пък че засадата е нещо, което нарочно се прави, за да вкараш гол, както и ъгловият удар.

Четири години по-късно бях подготвен. Футболът отдавна беше залегнал в ценностната система, цяла година бях следял внимателно шампионската лига, имаше дори случай в който за шок на маминка си (така казваме на бабите по бащина линия във Варна) предпочетох да гледам как нашите играят квалификация с Финландия вместо Диплодоните по Ефир 2 и разбира се скачах от радост когато Емо Костадинов вкара Онзи гол. Географската ми мания също помогна, вече нямаше държави на световното, които са ми неизвестни или не ме интересуват. Но най-хубавото нещо на първото ми световно беше пълната липса на очаквания и предразсъдъци, които идват със загубата на наивността. Победите на нашите ми се струваха напълно естествени, мачовете на Норвегия, Боливия и Камерун ми бяха еднакво интересни с финала. И най-важното нещо беше, че аз наистина вярвах във възможността нашите да станат световни шампиони.

В седмиците преди световното във вестник Футбол (дали съществува още?) имаше снимки на отборите участници и аз внимателно си ги събирах и изрязвах всеки път когато баща ми го донесеше. Събирането на картинки от дъвки също беше в разгара си, за да бъде заменено по-късно от залепящите се. Трябваше обаче да заменям много, защото аз всъщност дъвки не дъвчех, с пари също не разполагах и единствените места откъдето получавах картинки бяха заменянето и каквото ми подаряваше братовчедът. Седмица преди първенството баща ми ме хвана и ми показа как да разчертая един лист, така че да записваме резултатите из групите и след това. Този лист, както и следващите – от Евро 96 и Франция 98 се пазят до ден днешен като безценни съкровища. Всичко беше готово, последните 2 дена даже броях часовете…

И ето, че най-накрая очакваният момент дойде и първенството започна….с досадна церемония по откриването. Поне два часа разни хора пяха и се обясняваха от екрана. Родителите ми обясниха, че това е нормално и дори хубаво, макар и странно поамериканчено, обаче за мен си беше скука, която човек трябва да изтърпи преди да започне приказката, за да бъде тя по-хубава, точно както преди “Лека Нощ Деца” имаше “Телевизионен Справочник”. Надявах се Боливия да бие Германия на откриването, ама не се получи. Веднага след мача обаче последва един друг крайъгълен камък на футболната ми страст – за пръв път спечелих спор с родителите си в името на футбола, защото вторият мач между Испания и Корея започваше в 2 часа посред нощ, а от деветгодишните се очаква отдавна да са в леглото по това време. Но накрая те склониха, все пак беше лято и нямаше училище. Така това стана първото първенство, на което изгледах всички възможни мачове (освен онези няколко в групите дето съвпадат по време). Появиха се и първите ми нови любимци сред футболистите – дотогава обичах само Стоичков, Марадона и Ван Бастен, обаче открих, че във всеки отбор има по някой симпатичен играч – както по-известните – Георге Хаджи, Батистута, Бергкамп, така и по-неизвестните – норвежецът Йостейн Фло, швейцарецът Ален Сутер, Хорхе Кампос и дори Хо Мюнг Бо от Южна Корея, който е понастоящем треньор на отбора. Имах любими играчи даже сред отборите дето не ги обичах, примерно Томас Хеслер от немците, Даниеле Масаро от италианците (някой друг помни ли тези имена?)

България не започна много оптимистично, но за нула време дойдоха победите. Срещу Гърция се очакваше (според преобладаващото наоколо мнение, аз както казах – нямах очаквания) след победата срещу Аржентина се появи надеждата, а след мача срещу Мексико започна всенародната еуфория. Ах този мач с Мексико, тогава разбрах, че съдиите и те са хора и също правят грешки, нарочно или не. Още помня името на омразния на цял народ съдия – зовеше се Джамал ал Шариф и идваше от Сирия. Също си спомням, че вратата на мексиканците се счупи, Стоичков вкара невероятен гол,а Краси Балъков изтърва дузпичка, но пък другите вкараха. Кой би помислил, че един телевизор “Електрон” може да стане проводник на толкова радост. Започнаха да се появяват песните. Хората наизлязоха по улиците. Гърмежи и пиратки започнаха да се чуват все по-често. След всеки гол на наште Прософт (което и досега не знам какво е) поздравяваше всички българи, чрез сплескването на телевизионния им екран докато футболистите се радват. После бихме и Германия, а аз преядох със сладолед. Стоичков изрече знаменателната реплика “Ейн цу цвайн цу драйн, дрън…” Броят песни за световното надхвърли 10 (странно защо обаче сега не мога да ги намеря в Ютуб). Изброявах си световните шампиони от предишните първенства и ми се струваше съвсем закономерно България да се включи сред тях. Чудих се защо всички ги е страх от Италия и баща ми ми обясни, че италианците винаги се лигавят в групите, ама веднъж излезли нямат спиране…

Тук обаче ще приключа разказа си, защото думите ми отслабват и вече не могат да предадат емоциите… А и не искам много да си спомням последните 4 мача на първенството, макар че на финала бях за Бразилия и смятах за закономерно, че те трябва да са шампиони. Но бих пожелал на всяко хлапе първо Световно  като моето, пълно с толкова вълнения и завинаги омагьосващо го в любов към футбола.

Четири кашона, куфар и ръчен багаж

В дългоочакваното си завръщане ще ви разкажа за дългоочакваното си напускане, тръгване, заминаване, изнасяне, пренасяне, … завръщане.

В дългоочакваното си завръщане ще бъда твърде кратък, защото, ако можеш да събереш живота си от последните повече от 5 години в четири кашона, куфар и ръчен багаж, колко думи ти трябват, за да опишеш как си ги опаковал, запечатал, надписал, изпратил … до себе си? Но нека онагледим.

Живот в картон
Живот в картон
Опаковане на кашон
Опаковане на кашони (художествена възстановка)

Да изпратиш покъщнината си до себе си е класическа форма на тавтология, а също така и крайна форма на нарцисизъм. Ти – изпращаш вещите си, себе си – на себе си. След което се радваш, когато си ги получиш, дори демонстрираш лека изненада, когато всичко си е там. Все едно да си изпратиш писмо до себе си, в което си се извиняваш, че си си забравил рождения ден. Ако има нещо утешително в цялата тази сложна маневра, то е, че явно е доста характерна за съвременните ни, вечно недовършени, никога достатъчно уседнали животи – след като дори формулярът в пощата съдържа отметка „Изпращам до себе си”.

Не че това ми помогна да се чувствам по-малко абсурдно, докато лежах на изтърканото оранжево диванче, представляващо последната останала мебел в жилището, което в някои моменти от пребиваването си в него почти наричах “дом”, и чаках да дойде куриерът и да раздига кашоните. Оглеждах се с надежда, претърсвах шкафовете по няколко пъти – дано намеря нещо важно, което да съм забравил, за да мога да потвърдя пред бъдещите си биографи, че да, животът ми е бил толкова пространствен и неконвенционален, че не би могъл да се събере в прости картонени кутии. Къде ти – накрая дори ги уплътнявах с вещи, които нямах никакво намерение да влача със себе си.

Четири кашона, куфар и ръчен багаж – нито един от тях над допустимото тегло или размери. По номадски – само дето не си сложих парче месо под седлото, че да се осоли и изсуши по пътя и да стане на пастърма.

След куриера вече ясно – две последни нощи в стая със завърнало се ехо, лаптоп на стола, ядене навън (посудата я отнесоха с благодарност непалските студенти), MINI под наем не толкова от необходимост, колкото for shits and giggles, а и за да изпълня почти 9-годишното си обещание да не се изнасям никога повече пеша; завещаване на домашното цвете, последни срещи и довиждания, които уж не трябва да звучат като “сбогом”, още няколко обяснения, че не, не е “завинаги”, понеже “завинаги” за хора като нас не съществува; дооформяне на бюрократщината, дълго обмислян фейсбук статус с таг от летището, прощални смс-и пак от там; леко замаяно от проточилото се твърде много дни недоспиване предаване на багажа и минаване през секюрити. И в самолета. Никой наоколо не подозира, че се Завръщам, по дяволите. Очаквах повече драма, очаквах най-малкото в главата ми да прокънти величествена theme music, а защо не и симфоничен оркестър да ме изпроводи към залеза с някой тържествен марш с тъжен привкус. Нищо такова. Пътници, раници, летище като летище, ден като ден.

Разбира се, проспивам повечето полет, като съм толкова разбит, че дори за пръв път в живота си пропускам количката с храна. Будя се от пукота в ушите си, докато захождаме към летище “Враждебна” – тъкмо навреме, за да си пусна тематично шопската сюита за трио гайди и да се опитам да запечатам завинаги в главата си гледката през прозореца. Да се картотекира под “Завръщания”.

Кацаме, дъжд, кисел таксиджия, първа бира и после чаши вино на родна земя (съжалявам за чашата, Владо – нали носело щастие). Непрестанният дъжд е с мен през целия следващ месец, който така или иначе също минава като на сън (и без много такъв).

Около 6 седмици след горните събития отново съм на баварска земя и пиша това, докато чакам същия вечерен полет към София. Нищо не е завинаги. По-скоро се въртим в кръгове и пращаме писма до себе си, надявайки се някое от тях да ни застигне, или пресрещне, по пътя и да ни подскаже в коя забравена пощенска станция да търсим изгубените кашони с живота си.