Как животът без интернет ме превърна в скапан ранобудник… и как се спасих

Пиша тези редове леко обиден, сърдит, вече не толкова млад човек.

Но това е от друга песен.

Пиша тези редове леко брадясал, сънлив, вече не толкова млад човек. При все жалките ми напъни да се събудя по обед, отвратителният ми биологичен часовник се раззвъня с мощта на 10 000 (десет хиляди) слънца и ме остави кисел и ужасно недоспал в леглото ми, около 5 часа след като бях приключил предното вчера в настоящето днес. Да се взирам в бодрия, отдавна раздигал се въпреки неделята свят през спуснатите щори и да си задавам въпроси, придобили популярност покрай реклами за презахаросани безалкохолни напитки. В тоя ред на мисли, бира.

Бих излъгал, ако кажех, че “някога не беше така”. Никога не съм бил от лешперите, които изпълзяват от бърлогата си някъде в ранния следобед за “сутрешно” кафенце, нито пък съм умеел да намирам особена романтика в безсънието, която да пребори натрапчивото чувство, че така не бива. Проблемът обаче придоби неочаквана острота и почти драматичен обхват в първите ми няколко седмици след Завръщането.

И тук дори не говорим за липса на социална среда, твърде много работа, контра-културен шок или реакция към ново и непознато място. Тук, уважаеми наши двама читатели, се сблъскваме с най-тривиалния от всички проблеми. НЯМА ИНТЕРНЕТ. Благодарение на злощастно сформирания Волтрон от 6 поредни почивни дни и мърлящината на един неназован тук интернет доставчик, разполагах с цели 2 седмици, в които да се оженя, завърша образованието си, обиколя света с кану, прочета пълната версия на “Капиталът”, открия лекарство срещу 2-3 смъртоносни болести и въобще всички онези неща, за които иначе не ни остава време от гледане на интернет котки и лайкване на кифленски снимки. И, между другото, напълно да загубя култивираната си с години способност да откарвам до малките часове, вместо да се будя малко след полунощ в леглото от това, че неволно съм откъртил и съм си изтървал книгата върху себе си.

Малко след "Лека нощ, деца" (художествена възстановка)
Малко след “Лека нощ, деца” (художествена възстановка). Има си и лигичка за повече реализъм.

Оказва се, уважаеми, че причината цялото ни поколение да ходи с огромни сенки под очите и да хъсссска срещу слънцето като особено недохранен вампир не е, че просто толкова са ни уменията, респ. че цялата ни работа е такава. Не – причината е интернет с неговата безспирна, денонощна, безмилостна атака от тривиални факти, статии в уикипедия и повърхностни човешки контакти, които бихме могли да реализираме много по-пълноценно на сутринта, ако просто легнем и се наспим като нормални хора, вместо да посрещаме зората с поизпразнени двулитровки в ръка. Виня компютърните игри, виня почти-смешните клипчета в ютюб, виня RSS фийд-а си с уеб комиксите. Виня ги за съсипания си период на внимание (attention span на български, както колегата обясни по-доле), за странния си метаболизъм и за ниските спортни успехи, за това че ме спират ченгета в 1 на обед и ме питат дали съм толкова блед, защото съм на кафево. За хейтърството и за долната хипстърия.

За всичко недовършено, несвършено и недомислено ги виня и съм крайно недоволен… и ужасно ми липсват.

Две седмици без интернет по-късно вече бях истински продуктивен член на стройното ни общество.

Fitter, happier,
more productive.

A pig, in a cage,
on antibiotics.

Когато заспиваш в транспорта за вкъщи, след като си напуснал нещата много преди те да свършат, и ти се присънват хамаци, пусти плажове и приключения, които се случват на хора, неставащи в 8 – тогава, чак тогава си признаваш, че си се превърнал в скапан ранобудник.

Спасението от заглавието, питате? Само за да се правя на интересен, ли съм го поставил там? И да, и не. Рецептата, иначе, е съвсем простичка.

Футбол. Световно в Бразилия, неприлично много часови зони по-късно (рано?). Много проспани на дивана пред телевизора полувремена от късните мачове. Упорство, мазохизъм, peer pressure, спомени за детството. 5-1 за Холандия. Някои си имат принцове на бели коне, аз си имам мачове от 1. И вече отново съм си аз. Донякъде.

Защото, както бях прочел някъде и не ме карайте да ви търся източника, понеже идва време за следобедната ми дрямка и съм гладен, слънцето никога не изгрява два пъти над един и същи свят. Почти да му стане жал на човек, че толкова рядко сме будни, за да го видим. Почти.