Ние не сме толкова важни

роб 2. Човек или народ под чужда политическа власт. (Тълковен речник на българския език, 1973 г.)

роб 2. Потиснат, поробен от чужда държава човек. (настоящ Тълковен речник)

Започвам с горните две дефиниции, за да си призная, че войнстващите националисти/патриоти – защитници на традиционните учебници по история, родинознание, роден край и т.н., технически погледнато, са прави. В продължение на доста време винаги оборвах свещения им гняв срещу премахването на определението “турско робство” с аргумента, че на територията на днешна България робство действително, в истинския смисъл на думата – “1. В робовладелското общество – безправен човек, който се купува и продава като стока” (пак от настоящия Тълковен речник) – не е имало. Имало е, обаче, народ под чужда политическа власт, което според институционално признатия български език, оказва се, също е робство. Извинявам се публично, войнстващи националисти/патриоти – трябваше да се подготвя по-добре.

Ако оставим настрани заигравките със семантиката, проблемът ми с хората, имащи проблем със смекчаването на тона в учебниците “на децата”, си остава. И поводът да го зачекна е поредната шумотевица, надигнала се покрай нов един плах опит на някои автори да модернизират учебниците, все още каращи по инерция някъде от времето, когато съветски танкове са газили улиците на Прага. След бурната реакция от всевъзможни медии, вижте например това или това, въпросните учебници вероятно ще бъдат пренаписани, а училищата смело ще продължат да бълват “горди” “родолюбци”, много от които цял живот няма да се потрудят най-малкото да изпитат и чрез други източници набитото в главите си убеждение, че турците са лоши, руснаците са ни братя, а българите са най-великата нация, която този изстрадал свят някога е раждал.

Но да започнем по ред.

Турците са лоши? Ако “Под игото” все още е в Топ 3 на любимите ви книги, вероятно продължавате да процеждате със зъби “Батак” всеки път, когато някой спомене Турция. Робство, владичество, присъствие, окупация, чужда политическа власт – наричайте го както искате, но го оставете в миналото. Днес турците са ни съседи в глобализиран свят, а освен това правят невероятни сладкиши. Стига робство и тиранство (oh, the irony) на клишетата, вдишайте дълбоко от свободния въздух на съвремието и спрете да мразите – ще видите колко е готино. В този ред на мисли,

“той създал комитети за подготовка на общо въстание. Полицията заловила Апостола. Съдът го осъдил на смърт. Присъдата била изпълнена в покрайнините на София”

е възможно най-неутралното, при това безусловно исторически вярно, описание на делото на Левски. Не бих упреквал учебниците, че се държат като учебници, а не като идеологически памфлети.

Руснаците са ни братя? Това… това ще го оставя за друг път.

Българите са най-великата нация на света? Откъде да започна…

Всъщност горепосочените линкове ми дават чудесна отправна точка.

“Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те не оставили трайни следи в българското минало.”

Това, впрочем, също е напълно вярно. Териториалното разширение на България до 3 морета, колкото и надъхващо да изглежда из ученическите атласи, е било кратко премигване върху световния такъв и, хронологически и исторически, маловажно. Духът, културата, цивилизацията създавани и подкрепяни през Симеоновото управление, са дълготрайният актив и истинският повод за гордост. Но не за тях ще видите да се застъпват патриотите с тениските “България на три морета”, докато разпалено обясняват колко са истински такива. Хората си искат трите морета и слабо ги вълнува кирилицата.

Въпросните тениски “България на три морета”, които ще видите нашенци да размотават – понеже са истински българи, а не “толерасти” –  дори по международни изложения, ни насочват към една много съществена черта на националния ни характер: българоцентризма. Българоцентризъм, заченат именно в учебниците, които с такова умиление пазим от промяна. Българоцентризмът, който е от най-важните виновници за цялостната ни национална драма, ниско самочувствие и вечно нещастие.

Българоцентризъм, който ни кара да мислим, че:

– Вазов е творец-гигант от световна величина. Ако и ключов за прохождането на новата българска литература, той си остава в най-добрия случай средняшки, да не кажа посредствен, поет, който е много по-важно да присъства в учебници по литературна история, а не в тези по литература. “Под игото”, няколко от поемите от “Епопея на забравените”; хайде, нека оставим и “Аз съм българче” в първи клас (как ли се чувстват арменските първолачета?), за да не предизвикаме гражданска война – това е предостатъчно и няма нужда програмата по литература от 1-ви до 12-ти клас да е зарината с всевъзможни части от творчеството му.

– Русия изпраща войските си срещу Османската империя, за да спаси смазания “братски славянски народ”, а не за да отстоява имперските си интереси срещу разпадащата се турска държава. Или че самото Освобождение на България е било ключов момент в това разпадане, а не просто поредната загуба на територии от една от последните феодални империи, съвпадащо по историческа случайност с епохален момент в историята ни.

– Червената армия освобождава “братския славянски народ” от “фашисткия ботуш”, а не окупира държава в Източна Европа, за да даде на СССР още една здрава опора при предстоящото разпределение на европейската баница.

– Българин е бащата на съвременния компютър. Ами – не, не е. Той си няма баща, нито – един-единствен конкретен изобретател, а е плод на работата на много и много умни хора през много човекогодини – да, включително и на Джон Атанасов. Който, обаче, все пак е само половин българин, колкото и Бояджик (откъдето е бил баща му) и Ямбол да се натягат да си го присвоят.

– “Лъвовете” от САЩ 94 са сътворили нещо уникално в историята на футбола, което никой друг никога не е правил, нито ще повтори. Освен Австрия, Чили, Белгия, Хърватска, Турция, Южна Корея, които всички са завършвали 3-ти или 4-ти на Световно първенство, без някога да са били титани на футболната игра.

– Българската кухня е алфата и омегата на световната кулинария. Ами… не. Кисело мляко се яде в целия ориент. Турците също имат сармички, гърците също готвят мусака (но я развалят с тиквички, ходи ги разбери), а ракия се пие по целите Балкани.

Стига, стига, стига. Хора, а и вие, уважаеми наши двама верни читатели, издържали до тук, нека го приемем: ние-не-сме-толкова-важни. Ние сме малък, свирепо независим, впечатляващо практичен, учудващо изобретателен народ, имащ едновременно късмета и нещастието да населява шепа райска земя насред пътя на един куп Велики сили. Ние никога не сме били важни, никога не сме били решаващи, никога не сме били централни и това е… прекрасно.

Както гласи един от знаменитите постулати на Замунда Банана Бенд: ние сме независими, защото от нас нищо не зависи. Колкото по-скоро го осъзнаем, приемем и прегърнем, толкова по-скоро ще спрем да наказваме себе си с неизпълнение на собственоръчно поставените си неизпълнимо високи цели. Току-виж така сме спрели да бъдем и толкова тъжни.

С привързаност,
ваш Европеид и Толераст

Самочувствието на нацията под тежестта на собствените си очаквания за величие (художествена възстановка)
Самочувствието на нацията под тежестта на собствените й очаквания за величие (художествена възстановка)

Лудогорец, #нимоа

Българските стадиони миришат на цигарен дим и печени слънчогледови семки. И на мъничко комплекс за малоценност.

Но да започнем отначало. В края на август всекиму се разрешава да изпадне в малко меланхолично, малко мечтателно настроение – затова простете ми, че в началото на тази, по същество, футболна история ще се включа с едно от всемогъщите коментаторски клишета: “Ясна лятна нощ с прохладен ветрец, около 25 градуса, превъзходно време за футбол!” Заобикалям един от последните ъгли, измъквайки се от квартала, и внезапно утихналата вечерност на жилищните блокове около мен се изпарява. Няколко стотин метра напред стърчат рефлекторите на стадиона, къпейки самия него в бяла светлина и заливайки цялата околност с нереално белезникав, студен отблясък. Феновете на гостите явно са си вече в сектора, защото отчетливо се чуват скандирания. Всички околни улици са заринати с паркирани коли. Малки, превъзбудени групички пъплят към входовете. Жандармерист в пълно снаряжение (без каска) си купува баничка от ламаринена барака. Две заблудени кифли, също в пълно снаряжение, кривят глезени върху засядащите из паветата и халтавите плочки прекомерно високи токове и опитват да се разкарат на някъде, където няма да им е толкова спортно.

Шампионската лига is in town.

Нареждаме се някъде между националните флагове и зачакваме да влезем… момент. Национални флагове?

Тук вече съм леко объркан. Мачът, както може би сте се досетили от хаштага по-горе, уважаеми наши двама читатели, е Лудогорец (Разград) – Стяуа (Букурещ). Плейоф за Шампионската лига на УЕФА. Мач между клубни отбори. Да си купиш тениска, шалче, знаменце на отбора, дори да отиваш да ги гледаш за пръв път – разбира се. Да извадиш най-зелената дрешка от гардероба си (в моя случай, с малко въображение, можеше да мине за маслиново) – лейм си е, но все още прави някакъв смисъл. Но националното знаме? Да запееш химна на трибуните? Да викаш “Българи – юнаци”, макар в титулярния състав на разградския отбор половината да са чужденци? Не, не и отново – не. Химнът е за националите, “българи – юнаци” – също.

Разбирам го – все пак, откак и волейболистите не мачкат, не остана много с какви спортисти да се “гордеем” (подочух, че художествените гимнастички се справяли добре в момента). Разбирам го, защото твърде често все още имаме нужда да си ги мерим с други държави и народи и, понеже “на терена сме 11 на 11”, “топката е кръгла” и “мачът се играе две полувремена”, футболът е една от малките територии, където можем – понякога – да го извадим по-голям. Разбирам го, но не го приемам. Ако не си бил с Лудогорец, когато подритваха по кривите ливади из долните дивизии; ако не ги следиш, дори когато не ги дават по телевизията (или пък, не дай боже, да им ходиш на мачове от първенството, вкл. като гости); ако в крайна сметка не си поне от Разград и околията, нямаш право да се асоциираш с тях като с национален отбор, да ги наричаш “наште” и да им вееш националния флаг. Не че ще почна да им се радвам по-малко, но, колкото и да се опитват да ни го втълпят, никой клубен отбор не може да бъде “национална кауза”, съжалявам.

В тоя ред на мисли, кратичко ще коментирам и надъханите и кипящи от завист и преливащи комплекси фенове на един трети, също български, отбор, които се бяха набутали в сектора за гости, само за да злобеят шумно срещу Лудогорец: З-Л-Е.

Но да се върнем към мача. Три различни охранителни кордона, във всеки един от които крайно подозрително опипват джоба с документите ми и хвърлят минералната вода на хората, докато явно от други входове са вкарвали бомби и факли. Хрупкащи под стъпките ми слънчогледови семки, които до края на второто продължение вече са сформирали забележими купчини, някои от които покриващи изцяло обувките на чоплещите ги. Цигари, цигари, цигари навсякъде. Задължителният гневен чичо, който да се кара на тези отпред, че му пречат да гледа и да си седнат. Малка, но стегната лудогорска агитка с всичките му там номера и такъми. Е, все още им липсва разнообразие в песенния репертоар, но съм сигурен, че и до там ще се стигне – тези неща изискват време и не стават на сила.

Скучни, едностранни 90 минути. Гол от нищото в края им. Нервни и предпазливи продължения. И после – 119-тата минута, фал на вратаря извън наказателното… Още преди защитникът (в този случай – нападател) на румънците да е спрял да се търкаля по терена, осъзнавам, че това не може да е друго освен червен картон, а няколко секунди по-късно и че смени повече няма, а “Рулетката на дузпите” е вече неизбежна. От там нататък всичко е като в някакъв абсурден филм, като в “Зоокупата“, като в особено счупен мач в Мениджъра, когато псевдо-случайният алгоритъм нещо съвсем е откачил. Цитирам два смс-а, които получих по това време:

“vyiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiuuuuuuuuuuuuiiiiiiiiiioo8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii”

“AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAA!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!”

И след това няколко хиляди души с пресъхнали до пресичане от осолените семки усти крещят бурно “МО-ЦИ-МО-ЦИ-МО-ЦИ”. Никога не съм си представял, че румънец би могъл толкова да ме зарадва – дори насред дузпите – ако не се лъжа, между 6-тата и 7-мата, му обещах, че ако успее да спаси още една, ще спра да съм толкова скептичен към всичко румънско. Дори дадени в нажежена, преемоционална ситуация, обещанията трябва да се спазват. Въздъх.

Действително мач, за който с зле прикрито самодоволство ще разказвам, че “съм бил там онази вечер”. Пък хейтърите да си хейтят.

Лудогорец, #нимоа. Браво и благодаря, и до следващия път.

Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)
Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)