Осем книги, които препоръчвам

Напоследък стана популярно из социалната медия хората да си слагат списъци от десетте си най-любими книги или пък десетте книги, които са им оказали най-силно влияние. Аз пък ще направя малък списък на осем книги, които препоръчвам. Защото имам стотици любими книги и не мога да си избера сред тях и защото нямам представа коя книга ми е оказала най-голямо влияние – чисто обективно гумената книжка с картинки по която съм се учил да говоря е оказала повече влияние в развитието ми от колективното творчество на френските класици. Книгите ми са нарочно подбрани по хипстърски, така че да не включват много неща които масовата публика е чела (сайтът се казва ДоленХипстър, а не ДоленМейнстрийм все пак). Направих така, за да има по нещо интригуващо за всеки, защото смятам, че няма нищо по-безсмислено от това да се препоръчват книги, които всички са чели – просто не мога да се накарам да препоръчам Достоевски или Стейнбек, всички знаем точно колко са велики (Ако някой не знае – да се захваща). Същото важи и за отделните жанрове – да препоръчам Властелина на Пръстените на фен на фентъзито е също толкова безсмислено, колкото да го препоръчам на човек дето не чете фентъзи. Всички автори в тоя списък са ми дотолкова любими, че съм прочел всичко от тях на достъпен език и също го препоръчвам, въпреки направения избор на по едно произведение. А защо осем, а не десет – ще попитат тези от вас, които имат традиционни проблеми с правилата? Защото тук в ДоленХипстър нещата се правят по осмици.

1. Махалото на Фуко – Умберто Еко

Без съмнение Умберто Еко е любимият ми писател. Това може да е защото по мое мнение е най-добрият писател на света, а може и да е защото всяко нещо, което пише попада директно в сферата на личните ми интереси. А любимата ми книга от любимия ми писател е Махалото на Фуко. Всичко, което един рационален човек има нужда да знае за тайните общества, за коспирациите и кабалите и най-вече за смисъла и безсмислието им – всичко това е разказано насред една чудесна история с мистериозни герои, много лирични отклонения и епизоди от историята на Италия и света. Няма друга книга, която да ме е научила на толкова много неща, няма и друг писател на който толкова да ми се иска да подражавам в литературния си стил. На някои хора им идва тежичка с безкрайното количество символи и подробности – ако е такъв случая – можете да оцените автора и с магията на Името на Розата, доста по-четивна е, макар да разкрива по-малко от световните истини.

2. Цар Плъх – Джеймс Клавел

Всички се прехласват по Параграф 22, заради това колко добре и философски представя безсмислието на войната. Аз пък имам тук една книжка, която също прави това, същевременно бивайки изключително увлекателна и интересна. Клавел, поне в ранните си години е изключителен майстор на интересното повествование (към края на кариерата си малко губи от този талант и се увлича в скучновати подробности) и книгата се чете на един дъх; на всичкото отгоре има и много, много смислена поука.

3. Процесът – Франц Кафка

Процесът, както и цялото творчество на Кафка не е нещо, което бих препоръчал дори на най-заклетия си враг, на моменти се питам защо изобщо съм го чел; това тук е капан който слагам за тия дето четат само заглавията. Всъщност ще препоръчам вместо това – разказите на Едгар Алан По. По е бил възхитителен човек – поставя началото на световната криминална литература, чрез двата си недодялани разказа за първия световен детектив. Поставя началото и на световната Хорър-литература чрез повечето си останали разкази и дори измисля така характерния мотив за забутаното имение насред гората пълно с призраци по време на гръмотевична буря, изтъркано, но използвано и до ден днешен като главна характеристика на хорър-жанра. Поставя началото и на световната научна фантастика, макар че по този въпрос може да се поспори. И, с едно чудно произведение на име Златният Бръмбар запали в мен огъня на интереса по криптографията. Въпреки че цялото му творчество е пропито от една тъмнина и скрит ужас, май характерни и за жиивота му, геният на По е толкова фундаментален, че ми се иска да бе живял малко повече, да изобрети още два-три жанра на които да се радваме днес.

4. Сандман – Нийл Геймън

Oh, no, he didn’t just include a comic book! – нали, нали това си казвате всички дето знаете за какво иде реч? Сандман е комикс в ранното творечество на Нийл Геймън, разказващ за персонификациите на сънищата, смъртта, съдбата и ред други такива мистериозни личности, а героите са хора, сънища, Богове, всички създания във всички вселени. И аз бях скептичен към комикс-формата, обаче изпълнението наистина е невероятно. А най-прекрасното е, че създава една вселена толкова завладяваща, че дори когато сюжетът на моменти е ограничен от препятствията на комикса – ти все пак поглъщаш жадно страниците, желаейки да знаеш всичко. За разлика от всички други комикси (макар че не съм чел много, че да знам със сигурност) Сандманът си има цялостна история с начало и край, освен това е чудесно съвместим в една мултивселена с всички други прекрасни книги на Нийл Геймън (Американски Богове, Момчетата на Ананси, Никога-Никъде). Тази мултивселена е със сигурност сетингът на най-интересното фентъзи, което някога съм чел. Нийл Геймън има много чудесни книги, но някак имам чувството, че все още не е написал определящата творба на живота си; дотогава ще препоръчвам другите му книги, а те всички са тръгнали от Сандман.

5. Магелан – Стефан Цвайг

Какво по-трогателно от автор, който заедно с жена си отнема живота си, защото не може да понесе нетолерантността и омразата завладели света през 40-те години на миналия век? Такъв човек е бил австрийският биограф Стефан Цвайг. Написал е един куп невероятно-романтични разкази, както и няколко лесни за четене биографии на интересни личности; лично на мен като пътешественик обаче любимата ми биография е тази на Магелан – великият мореплавател, преодолял толкова трудности и сблъскал се с толкова коварство, за да извърши изследователски подвиг, с цената на живота си. За мен неговата устременост към мечтата винаги е била модел за подражание, а пътешествието му – нещо като приказка. Разказът на Цвайг беше невероятна възможност да се запозная по-отблизо с човека Магелан и неговите чисто човешки качества, да преосмисля ролята, която е имал в световната история и собствения ми живот и да му се възхитя отново, по съвсем нов и помъдрял начин.

6.Хиперион – Дан Симънс

Може би уцелих тази книга в перфектен момент от живота си, обаче цикълът Хиперион (дори с последните две лигави книжки) ми се струва най-добрата научна фантастика, която съм чел някога. Същевременно никой от хората на които съм я препоръчвал не изпада в такъв екстаз, така че може и специално в случая моя вкус да се е пообъркал; все пак аз не спирам да разправям наляво и надясно колко е хубава. Авторът е литератор и освен пленяваща история има и чудесен стил, пълен с алюзии – мечтал съм си някога моят стил да наподобява този на Симънс, а освен него и бай-Умберто от по-горе, който е почти бог в моята митология – много малко автори са ме карали да се чувствам така. По-късните книги на Симънс също са чудесни (Друуд, бррр) и стилът му все повече се изчиства, обаче тази ги изпреварва със заплетения сюжет.

7. Кво Вадис – Хенрик Сенкевич

Всъщност цялото творчество на Сенкевич е изпълнено с епични творби. Не толкова богат на символи както повечето други в този списък, Сенкевич компенсира със завладяващото действие с което са изпълнени книгите му. Макар аз да съм голям почитател на трилогията му за полската история (С Огън и меч, Потоп, Пан Володийовски), на другите препоръчвам първо Кво Вадис, защото е по-достъпно и се занимава с един доста по-широко известен период от световната история – управлението на император Нерон и преследването на ранното християнство. Ако искате по-дълбока книга за Римската имеперия – Робърт Грейвс е вашият човек, обаче ако искате чудно-интересна история в нея – книгата на Сенкевич няма равна.

8. Сто Години Самота – Габриел Гарсия Маркес

Ах, каква чудесна книга! Никога досега не бях чел нещо, което да разказва една толкова обикновена и реална семейна история по такъв вълшебен начин. Невероятните събития в живота на особеното градче са така преплетени в ежедневните му приключения, че са неразличима част от живота, течащ така естествено от страниците на книгата. В паметта ти после не остават конкретните събития, вълшебни или не, а остава една цялостна, жива, прекрасна картина на безкрайно повтарящия се живот в постколониална Латинска Америка.
Искате да знаете какво е магически реализъм? Това е отговорът. Всъщност другите книги на Маркес са си чист реализъм и също са невероятни в лекотата с която описват вътрешния свят на човека.

Накрая да отбележа и някои от книгите, които за малко не успяха да се класират в този списък. Аз, Клавдий, на споменатия Робърт Грейвс – тази книга разказва всичко, което човек трябва да знае за Римската Империя, но вече имах една биография и една книга за Рим писани по същото време и не я включих. Облачен Атлас – наскоро четох тази книга прескачаща между исторически роман, научна фантастика и трилър, впечатли ме много, но все още не съм сигурен, че ще издържи теста на времето и спомените ми. Мъртвите Сибирски полета на мистериозния немски автор Виктор фон Фалк (Хари Шеф), чудесен исторически роман, който по някаква причина е останал невероятно неизвестен. Всичко на Иво Андрич, просто не знам какво да избера, защото още не съм го дочел. Децата на Капитан Грант, любимата ми книга от един от любимите ми писатели, просто я четох като бях на осем и не съм сигурен дали трябва да я препоръчвам. История за два града – любимата ми книга от многобройните на Дикенз, но не я включих заради началното обяснение. Лунният камък на неговият приятел Уилки Колинс, книга в която се комбинират викторианския стил с ранните стъпки на криминалната литература. Майсторът и Маргарита – чуден магически реализъм, но все пак Маркес е моят човек. Изгубеният свят на Конан Дойл, Брулени Хълмове, Граф Монте Кристо – пак класика; Пътеводителят (има ли нужда да питате кой) – друг тип класика. Тери Пратчет – чудесно е, но нищо не се откроява; Избрах по една фентъзи и нф, макар че доста други също заслужават. Май това е.

Малкият Град и Големият човек

Гореща съботна сутрин над заспало малко градче сред сухата пустош. Маранята движи въздуха, а зад нея се мержелеят и бумтят камиони с трибуквени имена. Забързани хора ходят в мини-маркета на пазар, дядовци се крият по сенките, а една крава си пасе кротко в тревата до тротоара. Аз съм в града, където преди 135 години се на бял свят се е пръкнал един Голям човек. Родителите ми се оплакват как по телевзията в момента не се ползуват термините великият, прочутият, заслужилият или пък дори архизлодеят и всичко се обобщава до термина “Голям” – този път обаче аз го използувам нарочно, защото терминът съдържа по-малко оценка. Аз оценката си за делата на този човек не искам да давам в момента, не това е предметът на сегашния текст, достатъчно е да се знае, че въпросният човек е имал пряка власт над половината свят и е решавал директно съдбините на планетата. Нашите двама читатели разбира се са досетили и кой е и какво ми е мнението за него, но в името на литературното изпълнение на този текст ще продължа да не споменавам и двете.

И така, на централния площад е родният дом на Големия човек, малка схлупена къщурка, бутафорно завита с бетонено одеало за да не я вали дъждът. Ей там е била стаята, където той е проплакал, долу е ателието в което баща му имал обущарско дюкянче, а в стаята отстрани живял хазяйнът му. Зад къщурката е паметникът на Големия човек, (почти) единственият останал в света, а пред него – музеят посветен на живота му. Черна кучка с провиснали цицки (май скоро е имала кученца) се дръгне точно пред паметника. Като вижда, че има туристи, охраната на музея (мда, единствено число) вика кучката и и дава нещо да яде, за да не ни пречи. Но защо, толкова по-чудесно е да видиш как черна кучка се чеше пред последния останал паметник на човека управлявал най-голямата държава в историята на света, отколкото просто да заебележиш колко малък и смотан е въпросният паметник, в особено противоречие с повечето други, които въпросната държава е издигала наляво-надясно.

Решаваме да се разходим из града, но се връщаме в най-големия пек да видим музея. Имаме гид, който говори английски толкова перфектен, че в думите му не се промъква и следа от пристрастност относно личността на Големия човек – минаваме от стая в стая, но въпроса дали хората тук и сега го обичат или го мразят си остава без отговор. Стая за детството му – бил е Голям симпатяга като млад, макар да му е трябвала бръсначка. Все пак в погледа му се чете една лека лудост като че ли – а може и да си въобразявам. Свидетелството му за завършено начално училище виси гордо на стената – сякаш трябва да сме горди, че човекът управлявал половината свят е имал все пак начално образование. Историята как бил в затвора пет пъти и всичките успявал да избяга. Няколко стаи, пълни със снимки на чичоци, които си стискат ръцете. Големият човек бил нисък и затова не искал много много да го снимат в цял ръст, но ето, че се е наложило. Килим изобразяващ срещата му с предишния Голям човек. Един зеленикав куфар стърчи самотно като почти единствената му запазена вещ. Още портрети и снимки. Разказът за живота му се лее край ушите ми, но единственото което ме изненадва е, че не мога да повярвам колко безпристрастно може да бъде разказана една история касаеща толкова човешки същества.
Единствената снимка отблизо на лицето на Големия човек, той бил и пъпчив освен това и не давал и такива снимки да му правят.

Разходката из музея завършва с едно помещение, в което има четири снимки. Почти половин век след като Големия човек е умрял, родният му град е окупиран от друга (или пък същата, кой знае) държава за десетина дена и това тук би трябвало да е стая припомняща това събитие, всъщност нямащо нищо общо с този музей. Тук вече гидът има оценка за злите окупатори, но пък експонатите нямат – баба разперила ръце пред шише на пода, нещо като палатки, хора в камуфлажни униформи – абсолютно нищо не се разбира от четирите снимки. Добре че помня.

После разходка из вагона, в който той много обичал да си прекарва времето, щото го било страх да лети. И си джиткал насам натам из огромната си държава с тоз вагон, че даже и на конференции в чужбина ходил. Имам една приятелка, която си мечтае за собствен влак с който да си обикаля света – а ето кой бил сбъднал мечтата и.

Цялата обиколка на музея и прилежащите обекти трае по-малко от 40 минути. Излизаме отново на слънцето. От кучката няма и следа, но кравата още си пасе там отстрани, вече минала в по-сенчеста част от улицата. Гладни сме и макар още да разказвам на другарите си части от историята, които гидът пропусна – мисълта за Големия човек отшумява бързо в главите ни, изместена от далеч по-належащите проблеми на стомаха. Дори във въпросния ден този град и този музей не успяват да са най-интересното и значително нещо, което ще видим, защото наблизко има една стара столица и един прекрасен нов град. Спомням си, как преди седем години бях с колегата Хипстър в едно друго градче, където се е родил Големият Враг на тукашния Голям човек и там картинката беше дори още по-ежедневна, а от Врага има останал само един камък предупреждаващ да не повтаряме делата му.

А вероятно в този момент някъде другаде по света, в други заспали градчета се раждат Големите хора, водачите и диктаторите на бъдещето. Добре дошли, господа водачи, светът е готов да ви посрещне с отворени обятия, да ви направи един музей от три стаи и паметник с кучка пред него и да ви забрави на секундата.