8 думи, които редакцията препоръчва да бъдат временно извадени от употреба

Една от любимите ми фрази, описващи чудесно развитието на нещата през последните години, е “1984 на Оруел беше предупреждение, а не – упътване.” Всъщност, вече дори това не е – по неведоми за мен причини “1984” полека почва да се намества между Паулу Коелю и Хорхе Букай сред любимите книги на манекенките, а мрачните й предсказания се превръщат в цитати, които да постваш из фейсбука си, докато плашещо близките до сингюларити скокове в технологиите правят всеобхватното наблюдение, описано в далечната 1948-ма от Оруел, да изглежда аматьорски като самоделна каруца пред последен модел на Tesla.

Но оманекенкчването на Оруел има и друг недостатък – хората, действително чели книгата, стават все по-малко; къде поради нежелание да бъдат асоциирани с подобна прослойка по някакъв начин, различен от “новото гадже на …”, къде поради натрапчивия мейнстрийм, който може да полепне по тях, без да разберат. Това, от своя страна, превръща дори подобен гениален текст в плосковато обяснение произхода на израза “Големият брат те гледа”, директно запращайки го в челен сблъсък с реалити телевизията; културна и обществена катастрофа, след чиято мелничка всеки остатък от лично достойнство, образование и култура излиза като прост фураж. С извинение на животновъдите, които с нищо не са виновни за недодяланите ми аналогии.

Казано с по-малко думи, уважаеми наши двама верни читатели, “1984” в момента масово се свързва единствено с Биг Брадър, а други, не по-малко мрачни нейни страни, остават недоразказани. Което, само по себе си и на едно мета ниво, е крайно иронично, но това е друга тема. За да остана в рамките на настоящата, ще ви напомня за Министерството на Истината и за Престъпленията на мисълта; за практиката определени думи – редом с определени хора – да бъдат напълно затривани, забравяни, унищожавани или най-малкото съкращавани до неузнаваемост. Защото, ако нямаш думите да изразиш нещо, как би могъл да го сториш извън собствената си глава? Та, по дяволите, ние ежедневно се сблъскваме с проблема, че се опитваме да използваме звукова система, възникнала от нуждата да си посочваме къде има узрели плодове и стада мамути, за да изразяваме абстрактни понятия като “свобода”, “любов” и “щастие”. При това – без никой да ни пречи! Какво остава за думи, които активно и настоятелно са забранявани?

Разбира се, както писах малко по-горе, днешните “Власти” са далечи по-изтънчени и рафинирани от грубото, просташко, тоталитарно управление от книгата на Оруел. Да забраняваш и наказваш е остаряло и като похват, и като ефективност. Забраната поражда омраза; омразата поражда съпротива; справянето със съпротивата струва ресурси, а веспановият газ, както знаем, се добива трудно. Живеейки в свят, много по-близък до анти-утопията на Huxley, отколкото на Оруел, инструментът за налагане диктатура на мисълта е… презадоволяването. Разкошът, луксът, богатството, да имаш от много по-всичко. Вместо да се забраняват и остраняват думи, което гарантирано би довело до хиляди и хиляди фалшиви дъна на чекмеджета, прошепнати тайни и скришом подавани от ръка в ръка бележчици, далеч по-лесно е да популяризираш определена дума. Да убедиш хората, че е наистина важна. Да ги накараш да я използват толкова често и толкова безразборно, че мисълта, стояща зад нея, да бъде напълно обезличена и обезсъществена. Когато чуеш някой да я използва около Централна гара, когато я прочетеш във в. “Уикенд” и я чуеш по bTV, ще знаеш, че мисията е изпълнена. А това, всъщност, би могла да бъде наистина важна дума, пренасяща наистина ценно съобщение.

You’re lost, little girl
You’re lost.
Tell me who
Are you?

Горе-долу с тази благородна цел редакцията на любимия ви, отказващ да бъде изоставен, блог предлага на вашето внимание списък с 8 (разбира се) думи, които сметнахме, че се използват обезоръжаващо често. Осем думи, които, според нас, имат нужда от почивка и презареждане на батериите (точно както “Dark Side of the Moon”). Осем думи, които трябва да спасим за наше собствено добро.

1. Задкулисие.  Тази думичка изгря някъде по време на Протестите от 2013-та, за да изрази всичко това, срещу което десетки хиляди хора по улиците и още много, много извън тях жертваха свободните си вечери дни наред. Заимствана от сценичното изкуство, “Задкулисие” трябваше да се процежда само през зъби и само с много яд. Дали заради напудрения си, чуждестранен произход; дали заради удобната си неконкретност, думичката вместо това беше подета и официализирана от медиите, за да стигнем до абсурда да бъде използвана в програмни речи на политически партии, обещаващи да се борят срещу него, сякаш не са участвали активно в създаването му. А само да се бяхме научили да наричаме нещата с конкретните им имена…

2. Народът. Стара, много нашенска дума, издигната в култ през годините на комунизма, за да демонстрира “демократичността” на управлението. Също обезличаваща, омасяваща дума, характеризираща уж свободния гражданин като стадна част от голямо, безсловесно цяло, в името на което се правят някакви неща (все още присъди се произнасят “В името на народа”). Може би е показателно, че и днес твърде много хора предпочитат да говорят за себе си като за част от народа, което в условията на тотална глобализация и превръщане на човешката цивилизация в тясно свързана мрежа от самостоятелно мислещи и действащи индивиди смърди ужасно на XIX век.

3. Яко. Хубаво, добро, чудесно, прекрасно, вълнуващо, страхотно, невероятно, върховно, красиво, весело, приятно, мило, носещо наслада, забавляващо, интересно, … Всички сме имали маратонки Булдозер в някой момент от живота си, но, скъпи граждани, не се отказвайте доброволно от образованието си, с което иначе толкова много се гордеете. Използвайте синоними, спасете дърво.

4. Моци.  Всички се съгласихме, че мачът в София срещу Стяуа беше нещо необикновено. Всички се посмяхме на Сокачев. Футбол обаче е имало много преди, и ще има много след участието на Лудогорец в Шампионската лига, а Моци е просто леко шишкав, много бавен румънски защитник. Стига вече.

5. Провинция. Вторият принос на комунизма към скромния ни списък. Имайки предвид колко яростно родните столичани се изявяват като анти-комунисти, отдавна не е дори смешно как със същия плам преповтарят така комунистическото разделение на страната на “столица” и “нестолица” (провинция). След години и години употреба къде в негативен, къде в неутрален (никога в положителен) смисъл, думата е натоварена с толкова много и толкова разнообразни конотации, че прибягвайки до нея не можете да постигнете нищо, освен да се покажете като невеж, за сметка на това самовлюбен, елитарист. Колкото и да обяснявате, че не сте.

6. Патриотизъм/национализъм. Най-интересното при тези две думички е, че най-често националисти с бръснати глави ще ви обясняват, че само те са истински патриоти, понеже са достатъчно “смели” да бият циганите, където ги хванат, а пичове с небръснати глави ще ви обясняват, че не са националисти, а патриоти, но все пак и те мразят циганите. И гърците, защото лъжат и ни крадат жените. И румънците, те нали са си цигани. О, и най-вече турците, защото помним Батак. Абе и сърбите не са стока, я как ни предадоха в онази война. Ако и някога да е имало разлика между тези две думи, сме я изгубили някъде из поколения, израснали с учебниците, преповтарящи патриотарски клишета и учещи децата на “родолюбие”, което обаче ужасно прилича на “чуждемразие”. Пряко свързани с “народа” по-горе, и тези две думички ужасно ми лъхат на XIX век, така че предлагам да ги пуснем в неплатен отпуск, докато се уточним кога точно (искаме да) живеем.

7. “Нас” (когато става дума за зъбки). Ето заради такива неща си струва човек да си затрие фейсбука. “На нас ни поникна зъбче”. “Ние вече ядем кашички”. “Ние вече дрискаме в кафяво”. Хубаво, де, ясно, направили сте си бебе, радвате му се и – може би с право – се считате за изпълнили най-висшата си цел на тоя свят. Не оспорвам. Но действително ли трябва да разтваряте себе си до пълно изчезване сред купчини от памперси? “На нас ни никнат зъбки”, по дяволите. Не на “вас”, на детето му никнат зъбки! Грх. Всеки път се разпенвам, като го чуя; отбелязвам н. 7 като най-егоистичния номер в списъка и удрям точка.

8. “Повярвай ми”. Отдавна разправям на всички свои познати, че най-сигурният начин някой да ме накара да се съмнявам в думите му е да ги допълни с “повярвай ми”. Има нещо крайно неуВЕРено, подяждащо всяко доверие, в това изрично да молиш хората да ти вярват. Ако си го заслужил, те така или иначе ще го направят. Ако не си, колкото и пъти да ги молиш, те все ще се съмняват. И ако се върнем към предисловието, ще отбележа: натрапвайки сами на себе си “повярвай ми” като паразитен, лишен от смисъл израз, ние доброволно се лишаваме от средство да установим доверие помежду си, когато действително е нужно. Нека си пазим ценните думи за ценните моменти.

И преди да сме станали твърде мрачни и задълбочени, ето ви философски настроена панда и да пръскаме седенката.

I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.
I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.