A very Muggle view on Хитър Петър

“You – complete – arse – Ronald – Weasley!”

Учителката ми по литература в гимназията твърдеше, цитирайки баща си, че във всяка една книга има поне по едно изречение, което си струва, и ти трябва да я прочетеш, за да го намериш. Макар по много други поводи да не съм се съгласявал с нея, точно този й постулат остана с мен и все още не съм успял да оборя. По дяволите, заровени – всъщност погребани – в хилядите страници дори на Тъмната кула, която плюя при всеки един отдал ми се повод, имаше едни 200, които съдържаха качествена история.

За съжаление, обаче, има книги – понякога и цели поредици – в които има точно едно изречение, което си струва. И то ако подходя благосклонно – защото, убеден съм, голяма част от чара на въпросното изречение, намиращо се в началото на този текст, за мен се криеше в чудесната комедийна стойност на изящната зубрачка на Ема Уотсън, редяща някого на “пълен гъз”. С британски акцент. А в книгата изящната Ема дори не присъства.

Но да отстъпим крачка и да отпочнем историята на аферата ми с Роулинговата хепталогия от началото й. Началото беше грешка.

Разбира се, мога да се оправдавам се еуфорията на нощта и с употребените алкохоли, но никой не ми е виновен, че в навечерието на 2014, в пълно затъпение и липса на вдъхновение какви цели да си поставя в живота, взех Новогодишното Решение да изчета книгите и изгледам филмите за Хари Потър до края на настъпващата нова година. Малко повече от 10 месеца, 7 книги, безчет заспивания с четеца в ръце и поредно разочарование от ценностите на мейнстрийма по-късно, отношенията ми с Хари и неговите хоумита приключиха и ми остава само да изгазя горчивия aftertaste на нашата тегава връзка (филмите), за да обявя тази страница от живота си напълно затворена.

Бих могъл да включа и някакви рационални, разумни доводи в защита на книгите; мога да си призная, че съм ги захванал дълго след като съм излязъл от възрастта, към която те принципно са прицелени; или че съм дърт циник, който щеше да се заяде така или иначе просто заради популярността им; a complete arse, с други думи. Бих могъл, но няма, защото да се критикува е много по-забавно и в никакъв случай не е нужно да е обективно. И така, смело напред.

Сюжетът. Го няма, ама хич. Би могъл да мине за приключенска, coming-of-age история, ако героите търпяха някакво coming-of-age, различно от научаването на няколко нови магии и тийнейджърските им пориви по противоположния пол. Хари е обсебен и перманентно в опасност, Хърмаяни е умна, Рон е кьопав, но всички са безобразно смели и това е водещата им характеристика. Добрите са добри, Лошите са лоши, а Злият е един-единствен и е обида към интелекта на 11-годишните, ако някой твърди, че те не могат толкова лесно да прозрат от самото начало, че той се оказва в основата на всички драматични трудности, пред които Нашите се изправят. В този ред на мисли, може би показателно е, че голяма част от хората, чели книгите “на правилната възраст”, с които говорих, отбелязват рязък спад на интереса си някъде след 5-тата; читателите порасват, а историята, претендираща да съзрява заедно с тях, си (из)остава същата. Обратите в сюжета, доколкото ги има, са или без значение, или играят ролята на deus ex machina. А това е похват, който се изтърква някъде при 17-тата употреба на мантията-невидимка. Но може би най-голямата ми болка със сюжета е, че неговият двигател… липсва. Добрите се борят срещу Лошите, предвождани от Злия. Но защо Злият е толкова Зъл? Защо въобще иска да си злинее на воля, а Нашето Момче му се пречка? Защо му е тая власт, заради стремежа към която е събрал Лошите и ги е вдигнал срещу Добрите? Власт, в крайна сметка, над КАКВО, след като светът на магьосниците е толкова… рехък?

Това, впрочем, плавно ме отвежда към другия ми основен проблем, проблемация, проблематичност с поредицата: Вселената, в която зеят такива дупки, че на човек му става жал за добрите идеи, които изтичат през тях като мозъци от ямболското МГ. Горките вълшебници са принудени да обитават свят, в който има една търговска улица, 3 вида алкохолни напитки, един магазин за учебници, една болница и едно-единствено училище (на държава), което се мъчи да е университет, но не е. Всъщност, ако вникнем до самата ръждива арматура на конструкцията му, най-ужасяващата характеристика на вълшебническия свят е, че той е успореден на, но откъснат от, “истинския”, и много, много еднообразен. ВСИЧКИ ВЪЛШЕБНИЦИ ПРАВЯТ ЕДНО И СЪЩО, ПО ЕДИН И СЪЩИ НАЧИН, ВИНАГИ. Освен ако не станат зли. Може би всеобхватната скука, сковала душите им, колкото и за пред децата да се правят на безкрайно въодушевени и забавни, е мотивацията на Злия, която търсих в предния параграф.

А какво да кажем за Куидича? Ако, както в неизмеримо по богатия Свят на Диска, вълшебниците просто заявяха, че са твърде стари, дебели и мързеливи за спорт, нямаше да имам забележки. Вместо това в Хари-Потъровата вселена те всички са обвързани с един-единствен такъв, който при това е измислен. И то измислен от, цитирайки Вихрен, “човек, който очевидно никога през живота си не е докосвал отборен спорт” и не може съвсем да проумее какво го прави отборен: а именно концепцията, че всеки един член на даден отбор трябва да има някаква роля, която да има влияние върху изхода от срещата. Дори в кърлинга хората с метлите успяват да им намерят по-значимо приложение от chaser-ите и beater-ите в куидича. Което те, може би, щяха да имат, ако авторката беше пренебрегнала нуждата си главният й герой да е главен във всичко, и, например, мачовете се играеха за време, а не докато Главният се изглавничи. В настоящия му вид, не-сийкърите в Куидича спокойно биха могли да сформират три карета бридж-белот и да си прекарат доста по-приятно следобеда, чакайки сийкърите да си свършат работата.

А сега мъничко по-сериозно и като малко по-възрастни: в историите за малкия очилат дришльо с белега откривам същия порив, който е вдъхновил и създаването на Алиса. Бягството, откъсването на дете с бурно въображение от сивия, скучен свят на съвремието и потапянето му в нещо значително по-шарено и… магическо. Внезапен скок от черно-бяла в цветна телевизия. Шанс да пораснеш, запазвайки надеждата да ти се случват интересни неща – някъде, някога. Но докато Люис Каръл, може би заради всичкия опиум, отхвърля напълно Викторианска Англия и създава една наистина шантава Страна на Чудесата, описана простичко от Чешърския котак: “We are all mad here”, Джоан Роулинг по някаква причина решава да не къса нишката. Хари и другите диванета се оказват сплескани между уж сивия, но всъщност много по-богат свят на Мъгълите, и уж шарения, магически такъв на Вълшебниците, който обаче авторката е задушила до такава степен с подробните си описания на някои от характеристиките му, че човек остава с впечатлението, че други просто не съществуват.

В крайна сметка отлагането на решение към коя точно възрастова или читателска група е насочена поредицата я превръща в поредния мастит, серийно произвеждан продукт за масова консумация, който да накара такива като мене да си задават въпроса “What if…?”

Съжалявам, Хари, между нас е свършено. Сбогом и have a nice life.

Дали не трябваше да се извиним на някого в послепис?
Дали не трябваше да се извиним на някого в послепис?