Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)

Непознатата Африка и долните хипстъри

Без вино, но вдъхновен от демонстриранта в предишната статия готовност на всичките ни приятели да си дават мненията по произволни въпроси – решихме да проведем още едно проучване. Този път въпросът беше по-елементарен, а аудиторията му – по-широка. Коя ви е любимата африканска страна, както и защо е такава. На запитаните беше разрешено и да си изберат просто най-симпатична им страна без да я дефинират като “любима”, както и да избират и древни, вече не съществуващи държави или пък народи които все още се борят за своята държавност. В крайна сметка дори допълнителните предложения на някои от участниците (освен тези дето се бяха олели в любов към Африка и обичат половината континент) бяха приети към резултатите. Но като един нАучен доклад, нека започнем с данните на участниците, чиято бройка стигна многозначителното число 33. Сега се чудим защо е многозначително, нали? Тайна!

Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Одъртяваме бавно, неусетно почти
Одъртяваме бавно, неусетно почти
ще ми се правите, а?
Ще ми се правите, а?

В духа на предишната статия ще минем обаче директно на анализа на отговорите обаче по държави, а не по участници и ще вървим приблизително от Север на Юг и от Изток на запад.

Мароко (3) е харесвано главно заради това, че посетилите го запитани са харесали културата му и това, което са видели там. Изненадващо, имаме и глас в подкрепа на Западна Сахара (1), защото съмнителният и статус (на окупирана от Мароко територия, чиято изгонена диаспора се бори за независимост) е привлякъл любопитството на поне един запитан. Тунис (2), също като мароко събира гласовете на двамата посетили го запитани, единият от които се възхищава и от политическата зрялост на страната справила се най-добре от всички с Арабската пролет. Може би ако Алжир (1) поощряваше туризма повече, единственият му симпатизант щеше също да се радва на нещо различно от борбеността на националния му футболен отбор. Египет (2), може би изненадващо, събира само 2 гласа, заради историята и митологията на древната си цивилизация. Симпатии към Малийската империя са причините и за единствения глас в подкрепа на Мали (1) (някой май е играл Цивилизация?) . Сенегал (1) е харесван заради онзи така запомнящ се мач на откриването на световното първенство през 2002-ра година, в който победи действащия шампион Франция. Кабо Верде (2) също привлича с приятния си футбол, както и с удобното си тропическо разположение на екзотични острови. Гвинея (1) получава само бегло споменаване като едно от многобройните предпочитания на един запитан и то защото (и напълно погрешно) е дала името си на морското свинче (на английски). Сиера Леоне (1) пък печели симпатията на един от запитаните, заради приятелство с чудесен човек от там.

Нигерия (1) парадоксално получава единствения си глас, защото е “супер-крийпи”, но все пак си остава единствената централноафриканска страна с някаква подкрепа. Етиопия (4), от своя страна е доста по-щастлива, защото очевидно светът много я обича заради древната и цивилизация и просъществувалата хилядолетия история и култура. Един от гласовете дори изрично е за царство Аксум, предшествало днешната Етиопия и като резултат дори съседна Еритрея (1) намазва един глас. Етиопия има и глас заради приятен познат. Сомалия (1) пък е смятана за “най-оптимистичната страна в света” – защото е толкова зле (в икономическо-политически контекст), че само може да става по-добре. Кения (2) се харесва както заради сцената на електронната си музика (да, очевидно имаме познат, който е толкова хипста, че издирва кенийска електронна музика), така и заради стабилната си държавност и богатата природа. Танзания (3) пък очевидно може да се похвали с най-хубавата природа, защото и тримата дали гласа си за нея са очаровани от нейните савани, джунгли и връх Килиманджаро, най-високият връх на континента. Уганда (1) печели своя глас заради невероятните приключения,, които един от запитаните е имал там. Руанда (1) получава един хуманитарен глас, съчувстващ на местните за преживения тежък вътрешен геноцид, както и радващ се, че са единствената страна в света с женско парламентарно мнозинство. Малави (1) също си пише точка заради правата на жените, които очевидно благоденстват там.

afr1

Мозамбик (1) се проявява главно със знамето си, чието наличие на автомат Калашников очевидно е привлякло цял един наблюдателен запитан. Езиковата уникалност на Мадагаскар (2) (звучен полинезийски език с дълги думи) му носи един от неговите гласове, а другия го носят лемурите. Мавриций (2) събира цели два гласа, един заради птицата додо и един заради пъстрото знаме, вторият от тези гласове е споделен и със Сейшелите (1) по същата причина. Коморските острови (1) пък имат около половин глас в резултат на грешка, някой ги е сбъркал с друг, не по-малко интересен остров.

Зимбабве (1) и Замбия (3) правят впечатление с водопада Виктория красиво разположен на границата. Замбия обаче е харесвана и по многобройни други причини, например чудесната култура, приятните хора и, не на последно място – любимите на всички Замбия фън фактс, които бяха хит по фейсбука преди две-три години. Ботсуана (1) печели единствения си глас заради филма “Боговете сигурно са полудели”. Признайте си, че всички го обичате, нали? Лесото (2) пък е популярно сред цели двама запитани заради странното си разположение на анклав. И стигаме до нашия победител, любимата страна на най-много хора – Южна Африка (5). Един от тези гласове е на човек прекарал доста време там. Другите са очаровани от природата (и наличието на пингвини) и историята (борбата с Апартейда). Имаме дори глас за кралство Зулу, по литературни причини, защото оттам идва Умслопогаас (хайде нърдчета – потърсете го и четете).

afr2

Още при пръв поглед на резултатите се налагат няколко извода:

Първо, всеки, който някога е бил на африканския континент (освен скромния ви автор) си избира за любима държава тази, която е посетил. очевидно, или въпросните са достатъчно интересни за да очароват човек или хората се чувстват по-сигурни в прецженката си като изберат познат отговор.

Второ, Централна Африка е много недолюбвана, може би хората имат по-малка представа какво има там? Някакви Конговци с еднакви имена, някакви граждански войни, ебола, малария, джунгли? Очевидно трябва да се разпръсква повече знание по въпросите на региона. Дори футболните умения на Конговците или Камерун, нито пък пъстрото знаме на Централно-Африканската Република не успя да им донесе дори един глас.

Трето – страните, които са били британски колонии се справят много по-добре от всички други – само Гана и Свазиленд не получават гласове. Това вероятно има клутурно обяснение покрай свойствата на извадката: всички са англоговорящи и много малко са френско-говорящи или португалско-говорящи, затова вероятно общуването с представители на англо-говоряща Африка и достъпът до културната и продукция са доста по-широко разпространени сред нашата извадка.

Четвърто, наборът от причини за избиране на симпатична страна е толкова голям и толкова ранообразен, че трудно се смества на една графика. И това е прекрасно, защото показва че разнообразието на чудесния континент не е останало незабелязано от хората, които имат доста по-добра и положителна представа за него, отколкото очаквахме. Африка всъщност изобщо не е непозната, въпреки че почти никой не е бил там.

Пето, приятелите ни са хипстъри и то доста долни, като нас. Само два гласа за Египет с древната му цивилизация и цели четири гласа за мъничко по-малко древната и по-малко известна такава на Етиопия? Плюс един за Мали по същите причини? Не отричам чудесния им принос за световната култура, просто е добре да се отбележи, че тука никой не обича традиционно известните неща.

И шесто, както вече е видно, броят графики в тази статия надмина този в предната. След като и броят изводи я надмина, мога спокойно да се оттегля доволен от анкетата.

по брой мамути обаче тази статия е назад
По брой мамути обаче тази статия е назад