Екшън, драма и първична пролет

ДоленХипстър може да е много неща, но никога не би оставил своите верни читатели без пътеводна светлина в края на тази сякаш вечна зима. Последните дни на март са; от поне няколко седмици в главата ви цъфтят дръвчета и цветя, птиците са се завърнали от юг и вие се виждате да гоните хвърчила в росни поляни, сякаш участвате в реклама на медикамент срещу цистит. Вместо това не е спряло да е студено, валежи от дъжд и сняг се редуват на дразнещо неравни интервали, а вместо цъфнали дръвчета и цветя из по-закътаните части на града все още можете да откриете купчинки мръсен, тъжен, грапав сняг. Дори часовникът мръдна с един час напред, а времето отказва да мръдне с някакъв си сезон.

Пролет, пролет, колко да е пролет.

Редакционната колежка споделя с почти садистично любопитство как напролет хората в любомото й село се надпреварват да мрат, сякаш съзнателно търсейки някакъв ироничен контраст със събуждащата се природа. Разбира се, всичко това вероятно си има някакво строго научно обяснение, свързано с изчерпаните от дългия студ сили на организма, предоставяйки го като лесна жертва на някой от последните напъни на злата зима. Ние обаче сме твърде много езичници, за да не потърсим мистиката. Затова и сме тук, сега, за да задумкаме тъпана си като кришнари на рождения ден на Рама и, повярвайки си дружно, да призовем края й. Махкай са, зимо. Стига вече.

Макар мартениците ми все още да седят на самотно купче върху нощното шкафче, чакайки първия цвят за годината в този сив, потиснат град, за мен пролетта настъпи по-рано днес, когато с почти физическо отвращение изгледах редичката високи зимни обувки с дълбоки грайфери до вратата и им рекох:

not-todayДве минути по-късно, нахлузил любимите си, отдавна възприели точната форма на стъпалото ми леки обувки, бодро прескачах пресните локви, борейки се с онова натрапчиво чувство, че съм почти гол без грамадни гуми под стъпалата си. Правя се, че не ми е студено, оглеждам се за сянката си за пръв път през годината, и си повтарям: пролетта е тук.

Много бих искал да ви напиша, че ме придружава весело чуруликане; намират се, за съжаление, само измършавели гълъби, свраки и врани, на които никак не им се чурулика, а се бутат под колите, гонейки парче хляб, изтървано от бездомните псета. Вместо птички – колоездач. Без каска, но пък пресича на червено. Чакай малко – колоездач?! Пролетта е тук.

Висок, рус студент, евентуален бъдещ архитект, кеси разсеяно на трамвайната спирка. Възрастна жена, с боядисани в искрящо оранжеви коси и зеленеещ грим, го зяпа с нещо средно между желание, спомен и тъга; поглед-въздишка. Трамваят минава, оглеждам се, никой друг не ги е забелязал. Все пак пролетта е тук.

Мраз, студен вятър, метрополисна безнадеждност и градска романтика под пухкав облак от ситни прахови частици. Борисовата още е субарктическо табу, но бирата сякаш е на старта и ни чака. Пролетта е тук, ще я бъде и този път, а пък и нас – евентуално. April is a cruel time, да видим кой – кого. Да оставим настрана бялата ленност, да приключваме с междусезонните катарзиси и да се захващаме с живота.

Do your panda eyes see spring over the horizon, Panda?
Нетърпелива панда гледа дали пролетта се задава

 

You’ve got to learn to face rejection

Античният ни любимец Рей Бредбъри твърдеше, че няма по-самотен час от 3 през нощта:

О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад до залеза и десет хиляди мили до изгрева.

Не е вярно. В 3 през нощта е някак… уютно. Някак споделено – сякаш си част от огромното, неосновано, непризнато, ненаречено братство на нощта. Знаете ли кога човек е наистина самотен? В неделя сутрин. В сковаващата тишина на неделното утро, когато всички будни са се увили в меката какавида на личната си изолация, отказваща да признае календара и неговите – иронично, създадени от нас самите – структурни прищевки. В неделя сутрин, уважаеми наши трима читатели, няма нищо оптимистично, нищо утринно или обнадеждаващо; има само много, много егоизъм. Без Denial или Anger, прескачаме направо в Bargaining-Depression-Acceptance. Само още 5 минутки? По-добре побързай, защото най-късно до обед трябва отново да си продуктивна част от обществото.

Като правило избягвам верижни писма и фейсбук “тагвания”, но в далечната 2009 или 2010-та циркулираше следната игра:

  1. Go to “Wikipedia.” Hit “random” and the first article you get is the name of your band.
  2. Then go to “Random Quotations” and the last four or five words of the very last quote of the page is the title of your first album.
  3. Then, go to Flickr and click on “Explore the Last Seven Days” and the third picture, no matter what it is, will be your album cover.

Така и не създадох имагинерния дебютен албум на имагинерната си дебютна банда (най-вече от мързел да пусна гимп-а), макар че, така като се замисля, да кръстиш бандата си Imaginary и на обложката на албума им да цапнеш корен-квадратен-от-минус-едно би било чудесно. Един англичанин, който тогава все още беше сред фейсбук приятелите ми, обаче, си беше направил труда и албумът му се казваше “You’ve got to learn to face rejection”. Жалко, че такъв албум нямаше наистина, защото щеше да се превърне в любимия ми.

Традиционно, виня училищата; не само българските – по принцип цялата родена из въглищните облаци на Индустриалната революция училищна система, прилагана и до днес, се концентрира върху ценности, които да създават съвършените фабрични работници. Система, която функциора и мотивира чрез количествено оценяване на представянето, сякаш знанието е ресурс, подлежащ на измерване по същия начин като кашоните със замразена храна в Ottersberg. Система, която в крайна сметка ражда втренчени в представянето си, плачещи за похвала, слушащи ръководителя си, прикриващи неуменията си, срамуващи се от провалите си измамници. Издигаща и промотираща онези, които се научат най-добре да я яздят и “работят” в своя полза. Хора като скромния пишещ. Въпреки съмнителните си знания и умения в купища сфери на “образованието” (какво е далакът, къде се намира и за какво служи?!), механиката на училищното всекидневие ми беше елементарна и винаги гордо се мъдрех сред пълните отличници.

Никога не съм отричал, че всичко това си има цена – но трябваше да мине повече от десетилетие, за да осъзная каква е тя. А именно – загубата на древното, несъмнено еволюирало умение да преглъщаш грешките си, да приемаш провалите си и да живееш със собствените си несъвършенства. Всяка непроследена ръка в белота, всяка объркана улица, всяка неправилно ритната топка; чак се чудя дали да споменавам важните неща – отказите, неслучилите се убеждавания, неспечелените хора; всички те ме преследват и обсебват, прераждат се в сънищата ми и умират в безумното, тъпо повторение на едни и същи сцени.

Перфектният герой на Индустриалната революция; човекът, който не понася несъвършенства; човекът – демо версия.

Новата ми цел в живота: You’ve got to learn to face rejection. Стъпка 1: признавам си, че не мога да паркирам.

Стъпка 2: конфу зад блока, разсад домати в стара тенекия от сирене и изкуството да бъдеш дзен. Някога, някъде.

Днес няма пандичка, защото реших във ваша чест да свърша онези 3 точки от по-горе.

Deep
Deep