София е сладкиш с развален срок за годност

 

 

Кога за последно си се прибирал пиян вкъщи, скитащ самотен из пустите централни софийски улици, подминаващ групички от също толкова подпийнали твои адаши, увил се в самовглъбеността си като шал, който леко боцка, но не искаш да сменяш заради спомените с него, датиращи още от гимназията?
Аз сигурно преди месеци. Беше приятно, но самодоволността ми на „горда софиянка“ се изпари като пикня в сняг преди няколко месеца. Просто ми омръзна да защитавам неща само заради идеята за тях преди години. Говоря и за хора също.
Софийските хипстъри –пазители на града могат да продължават да пишат мотивиращи разказчета за това колко специална е София, и да се събират в групички и да се пипат по рамената. Щом ги прави щастливи…
But I`m outta here.
Не ме разбирай погрешно –не съм от онзи специален тип хора, които разпалено ще ти обясняват, че искат да обиколят с колело Балканския полуостров, или искат да отидат в друга държава да хранят там гълъбите с доброволна цел. Поддръжник съм на идеята за разумно планираният комфорт. Затова и пиша това нещо –защото разумно планирах и пих една бира, и нямам какво друго да правя в момента, освен ученето за държавния, което по стара традиция ще стане в последния момент, мамка му. И все пак трябва да продължа да разяждам този сайт отвътре с противоречивост и планиран хаос. Защо ли? Майонеза.

Искам да седна в момента на една маса с някой, който твърди че София е яка, и да го питам: Чудесно! А чувстваш ли се щастлив? Комфортно ли ти е?
Ето, веднага като добър луд си измислям и контравъпроси: „Комфортът е състояние на духа. Винаги някъде ще те дразни нещо. Освободи ума си, и изяж тези кисели краставички.“ И няма да отговарям на собствените си въпроси, за да има съспенс.

София е десерт… с нейните кестени и павета, Ректората на СУ, парковете, където са се случвали толкова много неща, че вече не можеш да се разхождаш на спокойствие, защото зад всеки ъгъл изскачат призраци на отминали събития. Ето тук седнах с него за първи път; ето там групичка скинари искаха да ни набият задето не им дадохме стотинки; а зад тази сграда си казахме чао и после не те видях повече; на онази пейка веднъж бях седнала и никой не минаваше в продължение на час… София е мълчалива приятелка, която трябва да хванеш в настроение. А тя обикновено не е в настроение, защото се мрази.

София е и една поредица от покани на приятели, на които не можеш да откажеш; София е двадесетте събития тази седмица, които искаш да посетиш, но не можеш; София е досадната работа, на която се подлагаш, за да спечеиш пари да обикаляш по заведения с приятелите на които не можеш да откажеш ; София е машина, която гълта селяни и плюе боклуци и разбити мечти. И е счупени в сгради бутилки от бира, и истеричен плач на пейка пред Руската църква в четири през нощта, защото осъзнаваш, че всъщност нищо, нищо не се е променило, откакто завърши училище –не си станал по-съобразителен, приятелите ти или липсват, или са едни и същи, вечерите ти стават все по –горчиви, и трябва да превключиш на по-силни опиати.
Като например повече пиене.

София подстрекава към редовна злоупотреба, защото просто не става за възприемане, ако не си на поне две бири. От момента, в който излезнеш на улицата пред блока и видиш нагло паркираната кола, кучешкото лайно, групичката от пубертети, от които изскача хвърчащ фас в каданс, който пада като комета до гуменката ти; през простото взиране в лицата на хората около теб –скотски, обезверени, ядосани (което е и нашенската маска, колкото по-обиден и свиреп изглеждаш, толкова повече будиш невидимия респект в градския транспорт); до влизането в супермаркета, където правиш път на всички, за да може нито един човек да ти върне път в отговор, а само те предрежда на опашката на касата, където можеш да чуеш класическата псувня, отправена към касиерката, която явно е виновна за всичко.

Най-забележим е контрастът, ако няколко дни си бил в друг град и активно си обикалял улиците му. Не съм обиколила всички градове в България и сигурно има и по-обезверени места от София, но в момента изглежда така, все едно хората идват тук, за да се изгърбят, без да знаят защо, и да може после да ги закопаят върху някой друг труп в Малашевци, защото капацитета на гробищата не може да свикне с ежедневното заравяне на изгубени мечти.
В добавка към всичко, всеки гледа да те измами, ако има тази удобна възможност, за да си плати наема и да нахрани децата, които и той не знае защо е създал. Евала. Прекрасна София, точно от това имаме нужда: от още ядосани хора в градския транспорт.

Един приятел каза правилно: София е младежки град, и като навършиш определена възраст, баровете и приятелите вече не могат да те задържат. Имаш нужда от спокойствие и по-празни улици, и да не ти се изпикават на главата.
А ако си интензивен интроверт, който подскача дори от звука на падащи ключове от петия етаж, и се вбесява от крясъци от рода на „Еййй Гошооо, не забравяй да се обадиш на баща ти да донесе дърва“ (….сериозно? В жилищен блок сте. Какви дърва?) , то моят съвет е –бягай надалеч, иначе ще започнеш да си броиш белите коси в огледалото, както напоследък правя аз.

Съкровена мечта ми е да оставя родното си градче и със задоволство да гледам от другия край на България как то се разпада. Не ми е жал за читалищата, нито за кучетата, нито за учителите ми, които умират от инфаркти; нито за децата, които израстват без ценностна система и пушат по цял ден трева пред блока; не мога да се грижа повече за всичко това, и не мога да се ядосвам повече за чужди глупости.

И нека завършим с нещо оптимистично: И да искаш да избягаш от София, няма да успееш. В другите градове няма работа и ти нямаш работа в другите градове. Ще останеш тук, и ще продължаваш да пиеш с приятели и да се ядосваш, че не ти стигат парите да отидеш на онова събитие; после ще пиеш и ще се вбесяваш, че приятелите ти не ти се обаждат. Накрая всички ще станем като ония хора, които си говорят сами, но не защото имат хендсфри. Или ще се задомим в столицата.

Мен ако питаш, еднакво лошо.

Наздраве?

Една година and counting

Когато преди година, някъде около 22:40 българско време, колесниците на самолета на Луфтханза опираха пистата на софийското летище, си мислех, че настоящият пост ще е значително по-лесен. Няма защо да питате – разбира се, че го бях запланувал. Психологическата граница от 1 година дори не се подаваше над хоризонта, но аз вече се готвех за нея.

Една година – времето, в което много от познатите ми в братски Мюнхен твърдяха, че панически ще съм стегнал багажа и полетял наобратно, псувайки грозно младежките си (??) прищевки.

Една година – достатъчно, за да видя София, към която потеглих значително резервиран, през всеки един сезон на годината; да се надрусам с аромат на люляци през май и със спаружен смог през ноември.

Една година, в която в крайна сметка да извъртя един пълен цикъл около прародителя на всички основни езически богове и да разбера къде се намирам – ако не във Вселената, то – в главата си.

Но ето ме сега, няколко часа преди първата си годишнина от новото летоброене, “на прага” на 2 г. Сл.Гер., егоистично обсебил любимия всинца ни ДХ като терен на личната си сантименталност, изтипосал съм се пред вас като Президент, на когото са му краднали новогодишното обръщение 5 минути преди ефир (ако ги излъчваха на живо, да; не ми разваляйте метафората там от последния ред). Камери, микрофони, цял снимачен екип, гримьор, коафьор, антураж, вярна публика и прости клакьори, вторачени в мен с надежда да чуят нещо важно, дълбоко, може би дори животопроменящо? А всичко, което мога да ви кажа днес, е… ами, както пишеше на един особено стратегически поставен до тоалетната хартия в един бар стикер,“Всичко си е супер”.

Tell me, is something eluding you, sunshine?
Is this not what you expected to see?

Разбира се, че мога да говоря още много.

Например, мога да подходя с така типичното за българския светоглед мрънкачество, което редовно ни поставя начело на класациите за нещастност, и да ви опиша всички негативни неща, на които се натъкнах в България. Мога да започна от дреболии като мръсни тротоари с плюещи плочки и да свърша с грамадни неща като едни изчезнали милиарди, за които всички, които би трябвало да са ги опазили или поне сега да ги намерят, се ослушват като, както би казал редакционният колега, глуха свиня в тръстика.

Мога и да подема крещящо оптимистичния тон на част от младите и образовани представители на средната ни класа и, мижайки здраво, с показалци дълбоко втъкнати в ушите си, да обяснявам колко е прекрасно (не)очакван дъжд да не проваля повечето ти планове, магазините да работят след 8 вечерта, че и в неделя, и съседите да не идват да се оплакват, ако треснеш малко по-силно входната врата на прибиране; все чудесни неща, които със солидна доза въображение и непукизъм могат да покажат България като земен рай.

Всеки един от горните начини би свършил работа – за определени цели. Но вместо това искам да обобщя този мъничък доклад за последната година от живота си с малко геодезия – и философия (каква изненада). Две поговорки:

Всеки камък си тежи на мястото.

Търкалящият се камък мъх не хваща.

Една година, уважаеми наши трима читатели, е време достатъчно човек да преживее, осмисли, осъзнае, приеме страшно много и добри, и лоши неща; да си напълниш и препълниш кошницата с впечатления и емоциии и след това да ги изръсиш върху главите на слушателите си като трохи от ланшен пикник. Една година обаче, оказва се, е и достатъчно време да постигнеш поне някакво умерено ниво на хармония със себе си.

Мен ако питате, в цялото бутане да сме идеално кръгли и аеродинамични, за да се търкаляме с възможно най-голямата скорост надолу по склона, пропускаме простата радост да се спрем, да му палнем една ментова лула – за престиж, не за друго – и да погладим със зле прикрито доволство крехкия новозавъдил се мъх – мек и толкова зелен, който е започнал да покрива грубите ръбове на очуканите ни създания.

Вместо пандичка
Вместо пандичка

Арменци ли? Геноцид ли?

Чуваме напоследък тези две думи да се споменават редовно по разните новини, по някаква причина събитието отново е станало актуално, става дума и за някакво “признаване” или липсата му. Ама то е станало преди сто години, какво ме касае това мен със забързания ми живот в двадесет и първото столетие? Ще опитам да ти разясня, драги читателю.

Днес се “отбелязват” сто години от началото на Арменския геноцид. Но защо точно днес, какво е станало на тази дата, че е избрана за ежегодно припомняне на това ужасно събитие по целия свят? На 24-ти Април 1915-та година 235 арменски интелектуалци са арестувани в Константинопол и разпратени по лагери, където мнозинството намират смъртта си. С това започват масовите преследвания на арменците и другите християни из останалите земи на Османската Империя и бавното им депортиране в лагери на смъртта. Но събитието има и друга, често пропускана важност. Официалното твърдение на Турската държава относно геноцида е, че арменците са измрели в следствие на вихрещата се Първа Световна Война и на настъпилия в държавата хаос заедно с много турци и дума не може да става за геноцид в съвременния смисъл на думата – систематично и целенасочено унищожаване на етническа група. Именно селектирането и депортацията на Константиополските арменци е едно от доказателствата за противното, защото те никак даже не са измрели заради войната и не са били омесени с множества от турци. Милион и половина арменци, множество гърци и асирийци намират смъртта си, още толкова се разбягват по света основавайки разнообразната арменска диаспора. Години по късно когато се появява терминът “геноцид”, арменците започват да се борят за разпознаването на въпросните събития като такъв на държавно ниво. Турция обаче е силно националистическа, не иска държавата и да се асоциира с такова нещо (нищо че то е извършено от един друг режим в една ДРУГА държава, на която Турция е само наследник) и веднага опитва да отрича и умаловажи събитието; помага и, че то първо бива заглушено от убийствената болест на човечеството наречена Втора Световна Война с нейните геноциди, а после и фактът, че Турция е най-важният член на НАТО отсам Атлантика и съюзник на важните държави през Студената война и никой не иска да я обиди. Геноцидът е признат от страните с по-голяма арменска диаспора отколкото турска, както и от няколко бонус-страни с по-високо гражданско съзнание, по-голямата част от света или не им обръща внимание или ги оставя да се разберат самички. В Края на 21-ви Век въпросът за признаването е станал вече чисто политически – за геноцида се говори само когато някой (като последните трима американски президенти) иска гласовете на някакви арменци или пък когато някой иска да се заяде с Турция (като родните ни Атакисти). Всички знаят, че е имало геноцид, въпросът е, че държавите или се пъчат с признаването му или се крият за “Уийзъл-уърдс” в името на добрите отношения с вечно отричащата Турция. Местни управления като повечето американски щати или пък Пазарджишка и Бургаска области също признават геноцида, защото Турция не може да им направи нищо, а е лесно да си хуманист и загрижен за нечии права, като няма последствия.

Малко известен факт е, че създателят на термина “геноцид” през 1944та година открито дава Арменския геноцид за единия от двата примера за употреба на новата дума. За мен дори нищо да не знаех – само това би било достатъчно да кажа – амчи геноцид ще да е значи, а политиката само омърсява нещата. Какво ми пука за някакво си официално признание – аз си го признавам, а пък държавите дето се моткат забавят чрез липсата на въпросното признание собственото си развитие, собственото си поглеждане на историята в очите и надмогването на политическите дрязги в името на един по-хуманен свят. Далеч по-важно е ОСЪЗНАВАНЕТО на това събитие от нас, хората, за да не позволим подобно на него да се повтори никога. Милион и половина души намират смъртта си в продължение на четири години. Ако не сте много добри с мащаби и порядъци, ще опитам да го илюстрирам – всеки път като падне самолет и покажат по телевизията страдащите опечалени семейства, представете целенасочено съборени 5000 самолета в четири години. Като потъне лодка с бежанци в Средиземно море, представете си колко безбройни такива разнебитени лодки са потънали в опити да се доберат до Кипър, Гърция, Русия и никой никога не е и чул за тях. Когато терористи в Нигерия избият 1500 деца, представете си как измират 300 пъти повече деца. Не го казвам за да умаловажавам тези трагедии, а именно с обратната цел – да си дадем сметка колко безценен е човешкия живот и как трябва да полагаме постоянни усилия да го запазим. Всеки един от тези хора е могъл да промени света ни, а някой е избрал това да не се случи. Колко изобретения, колко произведения на изкуството никога не са се родили? Колко хора са били принудени да растат в чужда среда без Родина и без спокойствието на дома. Колко човека са имали на съвестта си безброй убийства в името на нещо толкова изкуствено като държавата, която изчезва след 5 години? Един народ бива разпръснат по света, една култура бива фокусирана около търсенето на справедливост и оплакването на мъртвите си. Една държава се опитва да стане етнически чиста и се проваля.

А защо това все пак е актуално сега? Ще се изненадате да научите, че арменският геноцид продължава и днес, макар и с отдавна забавена скорост: Ислямската държава гази горките смазани вече хиляди пъти от историята асирийци. Арменците в Сирия също биват преследвани и бомбардирани, включително и от удари на турската армия през границата. Арменското културно наследство в Турция се унищожава целенасочено, защото липсата на всякакви следи от арменци може да помогнат на света да забрави, че те са живели някога там. Всяка една култура е богатство за света, и унищожението и е лудост, но ето, че то продължава и в двадесет и първия век. Турците, които правят подписка за извинение на арменците (да, има и такива, проблемът с Турция е по-скоро на държавно ниво, хората имат доста разнообразни мнения) са преследвани и също избивани. Границата на Турция с Армения е затворена, което спъва развитието на малката, но горда държавица. И това е само един от многото слабо или по-силно интензивни геноциди, които продължават по света. Ирак? Нигерия? Защо, защо се прави това?

И все пак, какво ме касае това мен, аз се имам за хуманист, не искам да трепя арменци, а и не мога да се боря със световните проблеми!? Ти, драги читателю, можеш да направиш много. Можеш да направиш така, че този въпрос да спре да бъде политически поне в собствената ти юрисдикция. Можеш да получиш принципна мирна позиция по всеки конфликт в света, различна от “еди кои си са зли, заслужават си боя”. Можеш да спреш да оценяваш хората на етнически принцип и да даваш щедри съждения за народите и техните исторически вини или ползи. Можеш да отидеш в Турция да видиш последните останали следи, или пък да отидеш в Армения да се запознаеш с чудесната запазена хилядолетна култура. Можеш да отвориш обятията си за бежанците които идват от военна зона, както са направили прадедите ти с арменците, без да се питаш как тия хора ще застрашат моето спокойно съществуване. Можеш да разкажеш тази история на децата си и да ги научиш на много неща. А можеш и просто да кажеш едно дружелюбно арменско “барев” или едно турско, но мултикултурно “евала” на онзи свой приятел, чието име завършва на -ян и да го разпиташ за семейната му история – сигурен съм, че ще чуеш интересни неща. Не е малко, нали?