“Потъването на Созопол” и на постсоц носталгията

Да гледаш ново (а и не само) българско кино е сравнимо с това да си караш колелото в средната лента на натоварен софийски булевард в час пик – да, може би те кара да се чувстваш сякаш вършиш нещо полезно и те изпълва с топлата, удовлетворителна радост да не правиш нещата както масата, но в крайна сметка рискът някой дивак да те прегази с няколкотонното продължение на егото си/на мъничкото си пишле е твърде голям, за да бъде пренебрегнат от здравомислещ индивид. Да си долен хипстър определено помага – и за да твърдиш, че няма нищо страшно в това да колоездиш насред натоварените булеварди, обзет от някаква криворазбрана вяра в доброто и в човека, и за да продължаваш да гледаш на кино (истинско кино!!!) всеки нов български филм, обзет от някаква криворазбрана надежда, че този път ще налетиш на нещо хубаво. Вяра, надежда – за любов няма да говорим, защото в сепийно оцветената постсоциалистическа носталгия тя обикновено е извратена и трудноразпознаваема. Така и трябва да бъде; както биха ти казали в самоопределящите се като такива арт-среди, новото (а и не само) българско кино е арт, не-арт тъпако, и ти никога няма да го разбереш, а само знаеш да си хейтиш – неразбрал.

“Потъването на Созопол” беше най-добре маркетираният български филм от доста време насам. Всички бяха чували за него; всички бяха разбрали за спечелените му награди тук и там; много бяха заинтригувани от необичайно мрачния му трейлър, ако и някои от нас да cringe-ваха неудържимо, както се изразява редакционната колежка, при сцената с виещите мъже на средна възраст. Повечето от вас знаят, уважаеми наши двама верни читатели, че скромният пишещ от принципни съображения гледа да не се поддава на маркетинг, най-вече заради вродената си недоверчивост спрямо всичко, което някой друг му препоръчва като хубаво. Правя изключение, обаче, за българското кино – не толкова от патриотизъм или фенщина, даже не изцяло от любопитство, а най-вече защото искам да го има и страдам от убеждението, че моите 6 левчета допринасят това да се случи. Затова чинно изчаках да се изтекат първите няколко седмици прожекции, които да оберат пуканкоядящите, смартфоноползващи тийнейджъри, и с крехък оптимизъм се насочих към салона. Крехък, но все пак оптимизъм, защото зад фасадата на драматичния трейлър надничаше добре познатият разказ за кризата на средната възраст – сюжет, който напомня малко на кутията шоколадови бонбони на Форест Гъмп. Никога не знаеш какво точно ще измъкнеш.

Бонбоните, уви, този път се оказаха от гадните соц такива.

Вкусът в началото е приятен и ти навява спомени за едни по-добри, невинни времена. След това обаче бързо ти става тягостен и досаден, а на финала между зъбите ти засяда парченце неопределен тип ядка, което се опитваш всячески да изчегърташ от там в продължение на няколко дни, докато то най-накрая се разгради достатъчно, че да те освободи от присъствието си. Следва въздишка, кратък размисъл дали нещата не можеха да бъдат по-различни, и изгърмяване на двойно повече пари във вносен шоколад „Линдт“ с аромат на мейнстрийм и добре инвестиран бюджет.

Вижте, „Потъването“ не е чак толкова лош филм. Без проблем мога да си затворя очите за това, че действието се развива в началото на юни, а и светлината, и търкалящите се по улиците сухи листа напомнят по-скоро за края на септември. Не бих мрънкал дори за deus ex machina развръзката, тъй като явно тези дни човек не може да попадне на филм, на който краят му да не е залепен като с тиксо.

Дори съвсем искрено се засмях под мустак, когато видях, че младата актриса, която играе млада актриса, опитваща се да пробие позирайки гола на известен художник, действително е млада актриса, опитваща се да пробие, появявайки се по дибидюс в първия си филм (според IMDb). Толкова мета.

Даже, ако сте проспали последните 10-на години български филми, може би цялата постановка ще ви се стори увлекателна.

Но, честно да ви кажа, на мен вече ми дойде до гуша от самовлюбени, декадентстващи столични „ентелегенти“, които изживяват екзистенциални кризи на морето в компанията едни на други и на купища алкохол. Вече знаем, пичове, никой не ви разбира и ако се бяхте родили в някоя по-готина държава, щяхте да търкате подметки само по червени килими, да пиете шардоне в кристални чаши и да ви дават по американските телевизии.

Писна ми и от малоумните прякори, с които сценаристите толкова държат да обкичват героите си. Чаво? Док?! Джина, Джинджи?? ХРИЛ?!?!!? Абе, действително ли в арт-средите арт-типовете се обръщат арт-един към арт-друг по толкова арт-начин? Ако да, простете за неверието ми, ама пак е доста зле.

И всичко това удавено в някаква романтика по напъпилия соц: народни артисти, държавни къщи на морето, жигули, шофиране без колани по крайморските пътища, лагерни огньове и хорово пеене под съпровода на кухарки. Вече няма такива неща, ех, въздъх, сипи още водка. Признавали сме и преди, че в редакцията сме много податливи на носталгични чувства, но подобно безпардонно взиране дори не толкова в миналото, колкото в миналите себе си, е характеристика на безогледна самовлюбеност. В крайна сметка „Потъването“ е филм от пиянстващи застаряващи артисти за пиянстващи застаряващи артисти. Другите не сме добре дошли на частното им водка-парти и въобще не знам защо си правиха труда да ни поканят.

От такава хипстърия да не смее човек да изхипстърее вече, че ще вземат да го объркат за някого от тези по телевизията.

За финал ви оставям с един от гениалните текстове на Уикеда:

Никой не ме разбира,
никой не ме слуша,
никой не може да вникне в творческата ми същност,
веднъж да отида в града
ще кандидатсвам направо във ВИТИЗ.

Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn't want to talk to you
Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn’t want to talk to you

Силвия

Всъщност нямам предвид някоя конкретна Силвия, просто избрах името за удобство. И не само, всъщност. Просто  името ме дразни, звучи надменно и капризно. Но какво правите, аз само….не..спрете бе.. агххххлкргрррррррррхггггггггггкхххххххххх – Ивелина в стълкновение с фенската база

 

Силвия носи очила с дебели черни рамки и прозрачни стъкла без диоптър.

Силвия твърди, че е излизала само с „талантливи“ мъже от сферата на изкуството.

Силвия винаги носи черна очна линия и пазарува дрехи втора употреба, защото „някак си само боклуци се продават по магазините“.

Вчера видях Силвия с тениска от New Yorker  за седем лева. Стегни се бе, Силве.

Силвия държи ти да й платиш бирата, защото все пак отделя от личното си време, за да те засипе с емоционалните си проблеми.

Силвия не вярва в спора и твърди, че критикуването е за хора, които имат емоционални травми от детството.

Силвия се опитва да бъде веган и лайква нонстоп заведения в София, които предлагат надценена храна със съмнителен био-лайфстайл характер.

Силвия поне 38 пъти е твърдяла, че би спала с жена.

Силвия ти праща осма покана да й харесаш страницата във фейсбук за хендмейд бижута. Които са правени от стари вестници. Използвани вестници. От циганчета, които чистят колите на булевард „Васил Левски“. Цена- 36 лева.

Силвия си е сменяла цвета на косата около 16 пъти. В момента е опасно червена.

Силвия не се пише „Силвия“ във фейса. Твърде шаблонно е . Пише се Silv Serendipity и често публикува песни на Арктик Мънкис, или цитати от berlin-artparasites. И заплахи към bitches. Доста често заплахите са на приятен фон от розички и…пише нещо като “I`m zen you fucking bitch, envy me”. “Bitch I might be fucking him”. “That`s right bitch. I`m happy. Too bad 4 u”

Силвия има много любовни проблеми. Всички знаем за тях.

Като например, че оня ден скъса с Минчо, който се оказа, че не я харесва заради нископикселовата й фотографска дарба и всъщност си търсел “нещо по-нормално, което не хвърля чаши”.

Силвия не одобрява „мускулестите батки“ и смята, че само една кифла би се хванала с подобен селянин. Иска да е висок и слабичък, и блед, и с брада и карирана риза, и по възможност да пише, рисува, и да не ги е ебал.

Тя е фенка на „среднощните разговори

В два през ноща

Аз пия водка, ти спиш

Аз плача, ти сънуваш Нея

И незнам дали ти казах

Но наистина и аз мисля за Него

Какво правим със себе си“

Позна. Силвия пише проза, която нарича поезия. И точно така –има фейсбук страница, и те е поканила около 68 пъти да я харесаш.

Силвия ходи на много workshops и се запознава с интересни хора.

Силвия се влюбва в теб и не ти казва.

Най-вероятно поне веднъж и ти си се влюбвал във Силвия и тя те е моткала половин година по пейки и паркове да се оплаква от настоящето й гадже, което „просто не я разбира“. Казала ти е около 26 пъти, че „ти наистина си свестен“. Спали сте около три пъти на едно и също легло.

После ти е писвало от Сивия, защото усещаш, че няма да  стане нищо повече между вас. Чувстваш се използван и отрязваш контактите с нея.

После Силвия споделя във фейсбук ядна песен с допълнение от ядосана немерена реч лично производство, и изчезва за седмица от всички социалки.

Защо бе, Силвия? Защо носиш етно поли с евтини джапанки на каишки и винаги трябва да дирижираш разговора? Защо си мислиш, че си част от „арт културата“ и че всички трябва да отворим петте си сетива за красивото и трябва да спасим слепите с едно око котенца? Защо пишеш, че се включваш в благотворителна акция, но не отиваш? Защо пишеш дълги постове за това как се тровим с гмо-та, но после ядеш Сникерс? Защо твърдиш, че слушаш The Smiths и Joy Division,  като знаеш само по две песни от групите? Защо толкова често трябва да казваш на всеослушание, че пиеш чай и четеш книги и че това е най-великото нещо на света, да му еба майката?

Защо се мислиш за по-добра и готина от всички около теб, но вътрешно се ненавиждаш? Защо менструалните ти проблеми засенчват интелекта ти? Защо не осинови десет котенца, или дори едно, но ме караш мен да осиновявам и да слушам проблемите ти за сто двадесети и осми път на по бира в Борисовата? Знаеш ли какво? Този път ти плащаш, аз нямам пари.

Майната ти, Силвия.