Пияници и бежанци

След като оплюхме и потопихме всичко, що Южното Черноморие предлага, време е да наредим и вас. Да, уважаеми читатели, самите вие ще бъдете наредени ей сегичка и ще бъдете първо морално надмогнати, а после поставени на четирибуквията си! Немеете ли? Ха да видим какво ни е приготвил този…

Ще започна с една невинна пиянска история, случила ми се преди мъничко повече от месец, в която съм сменил името на участниците, за да не ги излагам. Връщах си се аз от дискотека в три среднощ към празния апартамент във Варна, защото въпреки клетвите и статиите които току пиша тук, аз все още успявам всяка година да бъда завлечен на дискотека, точно както колегата ще бъде завлечен на море и догодина, въпреки всичките си вопли. Домът ми във Варна е на около четирсет минути бърз ход от всичко случващо се в града и винаги, когато замръквам навън, си правя една среднощна разходка по спокойния булевард, за проветряване на мозъка и спестяване на пари и разправии с таксита. И тъй, вървя си аз към три и половина – четири и изведнъж виждам – по платното на булеварда върви човек. По-скоро се клатушка и залита, аха-аха да падне. Редките коли му свирят и го заобикалят внимателно, но той не им обръща внимание. Точно като го доближавам по тротоара отстрани – той най-после губи равновесие и пада, подпирайки се на ръце и от устата му излизат неща, които не е добре да бъдат описвани в текст. Отивам при него и го питам добре ли е, въпреки че отговорът е очевиден. Младеж, може би две-три години по-млад от мен, доста едър, облечен с къси гащи и ризка, но очевидно загубил ума си на дъното на множество чашки от някаква течност. Повдигам го и го питам накъде е тръгнал, с намерение да му помогна да си стигне дотам. “При Стоян” е отговорът му. Ама къде е Стоян? Още въпроси, молби за адрес и какво ли не -“Стоян каза, само по улицата, и стигам у тях”. Е, няма какво да се прави, преджобвам го и му вадя скъпия телефон, ще се звъни на Стоян; като е толкова безотговорен да си остави малоумния приятел сам пиян на улицата – няма да ми е съвестно да го вдигна в четири. Хубаво, ама докато си отключим великия телефон, минава още време на пелтечене и клатушък. Става ясно, че момъкът е от Пловдив, вероятно само на гости на морето. Телефонът – с Уиндоус, трябва да им се забрани да правят телефони с това нещо, докато вобще загрея какво става…накрая все пак се добирам до контактите и какво да видя там – има не един, а цели ШЕСТ Стояновци. Подхващам ги – първият – не вдига. Вторият – също. Третият и четвъртият – също. Решавам, че не е това решението на кризата. И в този момент осъзнавам, че няма какво да се направи, тръгнал съм тръгнал към празен апартамент, защото родителите ми дори не са вкъщи. Не мога да оставя нещастника на улицата, нарамвам го и тръгваме към дома, чудейки се как точно да го настаня, без да изпоцапа всичко.

Десет мъчителни минути по-късно, почти стигнали до вкъщи, на Пиянко (както съм решил да го наричам) му звъни телефонът. О, щастие, та това е един от Стояновците! Вдигам и казвам, че неговият приятел, чието име още не съм разбрал – онзи казва “Стоян”(!), му е много зле и е стигнал пеш от някакъв запой чак до Младост във Варна.”Ама той трябваше само по булеварда да върви вее” – идва отсреща одряманият глас – “Аз живея на кино Тракия” (сиреч на една трета от изминатото от Пиянко разстояние). Казвам, че това какво е трябвало и кой се е объркал вече не е от значение, важното е как да стигне дотам. “Можеш ли да го доведеш?” – бивам питан. Ама аз не искам да го водя, той намирисва, тежък е, може да заспи всеки момент, а това са половин час бърз ход без човек на рамото. Казвам, че ще го кача на едно такси до автобусната спирка там, пък Стоян да дойде да си го вземе. Спирам такси, обяснявам на шофьора на коя автобусна спирка да го свали, уталожвам неговите притеснения, че този ще му повърне в колата с весел разказ как вече е свършил тази работа и му плащам предварително от моя си джоб и историята получава своят щастлив завършек.

Айде, да ви попитам сега – готин ли съм аз? Сериозно, добре и правилно ли съм постъпил в тая случка? Решенията ми правилни ли са? Вие бихте ли направили същото? Има два варианта – или аз съм някакъв смахнат добряк, или аз съм един съвсем обикновен човек като вас, които бихте направили абсолютно същото с малки вариации. Не искам да мисля за първия вариант, защото въпреки цялостно високомерното ми отношение към света (аз все пак съм дх)- не искам да бъда по-добър от другите, светът би бил ужасно място тогава. Значи, вие бихте постъпили подобно на мен – сигурно всеки от нас има и куп подобни историйки където е помогнал на някого да намери пътя, да смени гума, бутнали сме кола, попълнили сме формуляра в болицата на невиждащ дядо и прочее дребни човещинки, направени на случайни хора срещнати някъде.

Тогава, какво пречи да пренесем тази, дребна ежедневна човечност залегнала толкова надълбоко във всички нас, на по-високото, макро ниво? Защо трябва да обсъждаме какво ще се прави с бежанците и как да бъдат спрени те и какви опасности ни грозят заради тях, все едно са някаква напаст от скакалци, вместо просто да прогледнем, че това са хора искащи ПОМОЩ от НАС и собствените ни държави? Ама сред тях има скрити ислямисти! Сума ти хора идват дето дори не бягат от война! Европа и България ще се ислямизира! Никакви бежанци не са това, имат пари да си платят за трансфер през границата! Европа не ги ще и ни ги връща на нас да се оправяме с тях! – Това казват популярните мнения. И така да е, нека всяко едно от тези неща е истина – това все пак са хора, молещи за помощ! Не питах Пиянко дали някога е правил нещо лошо и дали случайно не е мюсюлманин-фанатик. Не бих питал и дядото невиждащ формуляра в болницата дали пък не е бил от ДС и дали не е убивал хора през войната. Когато някой иска помощ, аз съм човек и моят дълг е първо като такъв, а после – като европеец, българин и прочее. Толкова ли сме низки, че трябва да обърнем внимание първо на собствените си страхове, а после на зова за помощ? Предпочитам да живея в ислямизирано общество, пред такова в което всеки гледа само себе си. Предпочитам да има жени с бурки по улиците, пред това да съм в етнически единна комуна, пазена от дебели стени. Предпочитам смело да съм помогнал, пред страхливо да съм се скрил. Предпочитам да съм постъпил както трябва пък дори и да се питам “Каква стана тя?”, пред това да се питам какъв ли щеше да е света, ако бях човек. Предпочитам да съм помогнал на някого, който има пари, пред това да не съм, защото би трябвало да е могъл сам да си помогне. Предпочитам някой, все едно кой – да получи шанс за моето качество на живот, пред това да се радвам как не съм толкова пропаднал като него. Защото това е да бъдеш човек. Е хора ли сме?

Почувствахме ли се порядъчно наредени? Хайде сега всички беж или да убеждавате още повече хора да бъдат такива, или да се самозалъгвате, че вашите аргументи срещу ужасната бежанска вълна са далеч по важни от моят единствен такъв.

Като стрида под чадърите, или лятна “почивка” в ниския-до-среден ценови сегмент

Август е, август е, мидички.

Противно на всяка здрава логика и на очакванията на нашите трима изстрадали, верни по-читатели, че ще се занимава с продуктивност, а не – с айляк, вашият скромен пишещ тръгна по стъпките на редакционната колежка на изток, но – за разлика от нея – не за да преследва мечтите си, а за да му отпусне края. Освен ако мечтите му не се изразяват в тъпкане, пукане и излежаване на слънце. Това обаче е тема на друга статия, а сега, след като по-рано през годината оплюхме “Потъването на Созопол”, време е да потънем в Оплюването на Несебър. Остава само някой (кхъ-кхъм) да сипне и на Бургас и сме готови с Големия Морски Шлем на Интернет-хейта.

Нека започнем с това, че скромният пишещ явно вече бетонирано се е позиционирал в сегмента на “възрастните” туристи, защото потегли към морето с твърдата увереност, че отива на почивка. О, блажена наивност. От тогава насам много вежди бяха повдигнати в искрено учудване при споменаването на факта, като реакциите варираха в не особено широкия диапазон между “Лол” и “Кой отива на море на почивка, брат?” И наистина – семейно ориентираният Несебър, който си спомням от детските си посещения през 90-те, е заменен от денонощно кънтяща спалня за близкия Слънчак. Рев на форсирани БМВ-та (разбира се); неясен бумтеж, долитащ през залива от дискотеките на въпросния Слънчак; пиянстващи по балконите си туристи; поредната музикална клес на актуалния Крисков фийчър, носеща се от коли, кръчми и телефони: нощният саундтрак на Несебър може и да е еклектичен, но липсата дори на минута спокойствие, независимо от времето на деня, е способна да добута човек до ръба на нервна криза. Когато се уловиш да въздишаш по тишината на София (!), знаеш, че нещо е сериозно сбъркано с уж “курортното” градче. Курорт – може би, но без частта с “място”.

Прежалили съня и някак преглътнали факта, че в хотелите по морето явно хавлии и чаршафи не се сменят редовно, опитваме се да задоволим нуждите от следващото стъпало на личната си Пирамида на Маслоу. Уви, още с почти еднаквите, извадени сякаш от един и същи калъп и в една и съща печатница табели, поставени пред всяко едно заведение, обхващат ни подозрения, че с храната също не ни чака нищо добро. В ресторантите, кръчмите и гостилниците по морето храната се дели на три основни вида: салата, пържено и размразено в микровълновата. Салатите са гарнитура и всеки, който твърди друго, явно не се обича достатъчно; пърженото неизменно има блуждаещ вкус на риба; размразеното винаги докарва на старо пиле. За “почиващия” остава изборът дали иска храната си пипана или непипана с мръсни ръце. Шегувам се – всичката е пипана.

you-want-yours-licked-or-not-lickedИзключение от горните три групи правят вездесъщите палачинки. И те са пипани, но поне пред очите ви, така че да сте си спокойни по този въпрос. Вместо това може да се опитвате да отгатнете от какво се правят “филето”, “сиренето” и “шунката”, които майсторите сръчно завиват в тях с немити пръстчета.

Всичката тази кулинарна радост ви се поднася обилно поръсена с лошото настроение и житейската драма (поне се надяваме само с това) на сервитьори и готвачи, така че нито за момент да не се усъмните колко точно им е неприятно да ви обслужат и че те, всъщност, са родени за велики дела, но вие – да, вие лично – сте виновни те да блъскат по 14-16 часа на ден в спарена механа. След което ви надписват с едно малко питие сметката – ей така, за спорта, ако мине – и се прибират със съзнанието за един добре оползотворен трудов ден. В цялата тая вакханлия от гадна храна, претупана заготовка и лошо обслужване, единствените, които държат някакво ниво и се опитват да си заработят парите, са сръбските майстори на скара: браво на съседите, които дори насред плажа успяват да сервират магически боб с наденица.

Но преди горната похвала по някакъв начин да разсее натрупания до момента хейт, нека продължим нататък. Уточнихме се, че не сме дошли на почивка; очевидно и с гурмето няма да ни се получи, така че стига сме снобяли и нека видим какво предлага Несебър на зажаднелите за забавления летуващи.

Искате плажче? Няма проблем – чадърчето струва 8 или 10 лв, а ако държиш (на някои места – трябва, няма да те пита някой, я) да си вземеш шезлонги към него – по още 8 или 10 лв всеки. Нищо, че разполагаш с по едно душче на всеки няколко стотин метра плаж, а да питаш за тоалетна си е направо грубо – това море за какво е сложено там. Чадърчетата от своя страна са малки и стратегически поставени на такава височина, че всеки човек на ръст над 1.65 да си цапне главата поне няколко пъти в металната им арматура, преди да усвои характерната за Южния плаж чупка в кръста, осигуряваща му оптимално положение на гърба И безопасност на кратуната. В САЩ за такова нещо сигурно можеш и да осъдиш някого, но ние сме корави копелета, вярваме в естествения подбор и здравия разум.

Добре, плажа го омрънкахме, друго какво има за правене в Несебър? Кино, театър? Библиотека (има една, затворена е)?! Хаха, да, бе. Сигурно. Не ставайте смешни. Въздъх и нататък. Барчета? Ей, да, има няколко на плажа, а в едното дори музиката ти позволява да се размениш две думи с хората (на не повече от 1 ръка разстояние) – в останалите се залага на общуването през смартфони. Няколко механички, ако ви влече чалгийката и прилежащите ѝ паркирани отпред G-класи (не съдим). Има и дискотека – на корабче. Captain Jack’s. Кратко гугълиране ни информира, че от среднощните децибели на въпросната е пропищял от години целият град, а с бутафорните си мачтички, от които висят тонколони, изглежда се явява почти местна забележителност. Набиваме се вътре, поръчваме си Джак с лимон без лед, получаваме без лимон и с двойно лед, плащаме 50 ст. за всяко посещение на мърлявата тоалетна, наслушваме се на повече Криско фийт. някого отколкото е разумно за поне една година напред, наглеждаме се на аудиторията му за дори повече, и с подвита опашка си тръгваме, без дори веднъж да сме чули 90-арския хит, на който вероятно е кръстен целият панаир. Криско ни преследва още почти километър (вярно са си мощни тия тонколони), а ние вече сме убедени, че отново някъде сме сбъркали.

Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат
Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат

Вижте, ние в ДХ никога не сме крили колко сме податливи на пристъпи на носталгия, но в този случай дори не става дума да въздишаме по Световното 94, част от което изкарахме в Несебър, нито пък за всичките сладоледи Делта (по-късно – Евга), които сме изяли по пътя от станция “Лада” до Стария град. Ок, може би мъничко за Лятното кино, което в момента май също е някакъв хотел. Но дори без носталгичната окраска туристическата “услуга” е подигравка с добрия вкус. Всъщност, дори да наречем “услуга” организирания опит да се смъкнат всички възможни пари от прекаралите се туристи, без насреща да се положи поне ей тонинко усилие, си е гавра с етимологията на думата. В Несебър няма туристическа услуга, няма и туризъм – културен, алкохолен или какъвто и да било. Има желание да се привлекат автобусите с непретенциозни руснаци, които да бъдат изсипани по разпадащите се, мухлясали соц. почивни станции, да им бъде продаден по един кочан варена царевица и колкото се може повече кожени якета, и да си бъдат пратени дОма. Има опит да се излъжат и някакви автобусно неорганизирани туристи, че сравнително евтините цени на нощувките, дори извън станциите, си струват и компенсират за презастрояването, пренаселването и масовизацията на “обслужването”. Може би аз станах твърде капризен с годините, може би и за този раздрънкан, миришещ на крака и далавери влак, наречен Несебър, си има пътници. Аз обаче слизам. В настоящия си вид този тип морски туризъм не е нищо друго освен прахосничество – връщаш се по-уморен и разочарован от света отколкото на тръгване. Ако човек не може да си позволи някое по-културно място, по-добре е да си събере парите на едри кюпюри и да ги пали един по един, като ги гледа как горят под съпровода на Dire Straits – със сигурност ще е по-забавно, а и няма да се налага да слуша Криско. Или пък да иде да му направят 10-на клизми – гледам сега, че вървят по 30-40 лв в болниците – няма да е по-неприятно от храната в стола на “Арсенал” и гарантирано ще е по-здравословно от това да нагълташ вода в претъпканото море. Крайният резултат, обаче, ще е същият.

По-весел ми се щеше да се получи тоя текст
По-весел ми се щеше да се получи тоя текст