Сръбско, хеви метъл и гроздова ракия

Често ми се налага да мотивирам някакви наглед странни мои решения пред учудените си приятели с аргументи като “А ако някой човек ме спре на улицата и ме попита дали съм играл ФИФА 2006, какво ще му отговоря?!” Непонятно защо, това обикновено предизвиква присмех и неразбиращо клатене на глави. Преследването на нуждата да не оставя неотговорен въпрос от минувачите по улицата ме е водило до запълването на доста и най-разнообразни дупки в общата си, а и частна, култура, а дупките сами по себе си са варирали от напълно случайни до уж вопиющи пропуски в образованието на всеки претендиращ за интелигентност човек.

Уви, нямаше нищо случайно в моето захващане с книгата “Време разделно” на настоящата си преклонна възраст. Един от по-тлъстичките български романи на 20-ти век, а и поначало, който пък е родил избрания наскоро за “Най-добър български филм ВЪОБЩЕ”; размахван като някакъв вид библия както от нео-нацяги и пишман патриоти, така и от хора, прочели повече от 3 книги през живота си; въобще – фундамент на българската соц култура. Нямаше как да пропусна. Наистина не знам на какво се надявах, но честно казано и не очаквах такъв погром – може би от Хитър Петър насам не бях попадал на по-фрапиращ пример за прехвалена, посредствена литература.

Всичко започва упоително нежно – с няколко страници описание на планинските красоти в Родопите. Предполагам много от вас, нашите двама верни читатели, познават топлото и уютно чувство, което обхваща читателската душа, когато след дълга екскурзия из чуждоезични или преведени книги в ръцете ти попадне оригинален български текст. Разликите са тънки, почти незабележими, но са там – всяка дума е някак на мястото си, изпод тънкия плащ на превода не прозират острите ръбове на чуждоезични конструкции, а самото четене върви с лекота и густо, възможни единствено на родния ти език. Обхваща те една пухена радост, сякаш си се отпуснал на любимото си диванче, което отдавна е запомнило точната форма на задните ти части, събота следобед е, хладилникът е зареден с бира, не очакваш никой да те потърси за нищо в следващите 36 часа и можеш просто да се отдадеш на книгата в ръцете си… и точно тогава комшията отгоре открива основния ремонт на жилището си с мощно бормашинно салво, което разтриса цялата кооперация в опит да събори онази полустена между хола и кухненския бокс, която той мрази от години и най-накрая е навил Милото да му разреши да я бутне.

Така се чувства човек, когато поръсеният с незаслужено позабравени, дъхащи на Йовков думи увод бива грубо прекъснат от появата на първите човекогерои в романа. Техните описания, за съжаление, не предизвикват същите пориви на умиление – напротив, навяват мисли за прашни стаи, обрамчени с лакирани библиотеки с увиснали на пантите си вратички, където на добре смазани пишещи машини някой е съставял “пожелателни” списъци със заглавия като “Качества на честния трудов човек” и “Изобличителни черти представителите на вражески идеологии”. С други думи, още с появата си уж базираните около 17-ти век герои сериозно лъхат соц пропаганда. И това е само началото – оттам нататък нещата поемат непоколебимо в посока юг.

Дори не знам откъде да подхвана, над кое да развъртя секирата, като един същи башибозук (неслучайна препратка), и кое да подмина снизходително, отдавайки го не толкова на целенасочени внушения колкото на недостатъчни умения. Вместо това отново, за не знам кой път по този сайт, ще се позова на Оруел, който като че ли вече е казал всичко, което може да се каже за тоталитарните системи:

Войната е мир
Свободата е робство
Невежеството е сила

Невежеството. Защото е много по-удобно историята да бъде заменена с разказ – такъв, какъвто е удобен и желан. Разказ възможно най-опростен, и възможно най-привидно исторически, така че да се запомня лесно и също толкова лесно да се изтъркалва от езика – цел, на която са подчинени и полу-фолклорната стилистика, и избраният формат в първо лице, единствено число. Когато човек приеме, че “Време разделно” никога не е бил планиран като литература, а – като средство на пропагандата, всичко някак си стъпва на мястото.

И елементарният, праволинеен сюжет, който може да бъде преразказан в около 3 изречения.

И плоските, обвити около и вкопчени в една-единствена своя характеристика герои, чиито действия са предвидими от първия момент, в който ги срещнем. Като че ли единствено Гюлфие може да се похвали с някаква вътрешна драма или неяснота, но и тя в крайна сметка е закована като дебела развратница, ръководена във всичко само от желанието си някой да я забремени.

И постоянните съпоставки между планинските хора и самата планина, които омръзват по-бързо и от постоянното натякване колко зли и жестоки са турците.

И клишетата за идиличния, пасторален живот на село, сякаш някога в човешката история той не е бил борба със зъби и нокти за всяка хапка хляб.

Всичко това, поръсено с обилна доза надлежно, почти фетишизирано изброяване на средновековни мъчения – прилагани от турци и франки, разбира се. Ако има нещо положително в изчезването ни като държава за толкова време, то е, че поне никой не може да ни обвини в изобретяването на нови, ужасяващи начини за причиняване на болка. Е, това, разбира се, ако деликатно си затворим очите за онзи прословут банкет на хан Крум, но той Никифор си го е заслужил, нали. Иначе българите винаги са били дълбоко хуманни и са прилагали всички изисквания на Женевската конвенция още през ранното Средновековие.

В цялата тая вакханлия от натрапване на стереотипи и подостряне на комплекси, някак логично се споменава и Дядо Мраз. Шибаният Дядо Мраз в книга за мюсюлманизирането на Родопите. За щастие достатъчно напред в нея, че читателят вече да е претръпнал към всичко и да приеме появяването му като нещо почти естествено. Что ты сделал Дед Мороз, вшивый гонорейный пес…

Вижте, не съм очаквал от “Време разделно” да е българският “Гроздовете на гнева”, ако и да претендира да заема сходно място в нашата литература. В този ред на мисли, не виня и Антон Дончев, че не е титанът Стайнбек. Романи с подобни, а и с много по-ниски, художествени качества излизат ежедневно – в това няма нищо тревожно или заслужаващо целия хейт, който изсипвам тук. Ако има нещо, срещу което протестирам, то е, че книги като нея, както и прилежащите им филми, са причината толкова години в България да не се познава оригиналният Стайнбек (примерно). Да се настани толкова дълбоко онази псевдо култура, за която Нова Генерация създадоха тяхната Патриотична песен:

…а ваш’то сърце се разтваря в чиния
за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия.

Да възпитаваме поколение след поколение във вяра, че съседите ни са всички зли и подмолни, а всичко, що е български овчар, е смело, честно и справедливо. Да се опиваме от криворазбрана национална гордост и да мразим всичко чуждо. Да не опитваме нищо ново, защото всичко хубаво вече е старо. Доволно да заменяме стремежа към лично щастие и развитие с успокояваща посредственост и обедни повторения на Биг Брадър.

Сръбско, хеви метъл и гроздова ракия. Там и ще си останем, докато все още си гласуваме “Време разделно” за филм на столетието. Give peace a chance.

4353240227_4fb6430795
Communist panda wants YOU to read more books