По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda

1200 км по пътищата на родината

Ако имате съмнителното щастие да сте в умерено близкото ми обкръжение, то вероятно многократно сте чували колко не обичам да шофирам. Не обичам стреса и нуждата от постоянна концентрация, не обичам да замърсявам излишно и без това изстрадалата ни атмосфера, никак не ми харесва да не мога да изпия една бира в произволно крайпътно капанче, а най-много от всичко мразя да паркирам успоредно.

Уви, какво обичаме или не обичаме не винаги се съчетава с какво има нужда да се направи. Така се случи, че в началото на този напечен август (чухте ли, чухте ли, че summer’s almost gone? Джимбо ви напомня) звездите се наредиха в точната конфигурация, за да размахат лукаво под носа ми ключовете за изстрадалото, препатило от калпавото ми шофиране пежо, и да ме запокитят надлъж, и най-вече – нашир, по родните пътища. Ако се бях вдигнал по маршрута София – Варна – Бургас – Ямбол – София в рамките на няколко дни “просто ей тъй”, в някои страни биха го нарекли roadtrip. Аз обаче съм безкрайно рационален, прагматичен тип и гледам никога да не правя каквото и да било “просто ей тъй”, така че пътуването си имаше съвсем конкретни цели – от това да осветя с незаменимото си присъствие сватбата на Диди през чистото любопитство, та до най-неочаквано изскочилата нужда да прибера глутница развеселени, подпийнали панди по стръмните черноморски баири чак до хотела им.

Тук някъде вероятно очаквате някакво катарзисно прозрение, уважаеми двама читатели? Мотивиращ разказ за спаружената градска душа, която широкият път превръща в прежарен, почернял от слънцето приключенец? Пореден неуспешен опит на този блог да предаде в свои думи дори частица от упояващата енергия на Лед-Цепелиновия шедьовър Kashmir и онзи уж скрит, но винаги избуяващ на повърхността човешки копнеж по личната Шангри Ла?

Няма да крия, някъде дълбоко в циничната си душа и аз се надявах на подобна развръзка. Но такива неща се случват само по американските филми писани и заснети с не дотам прикрития стремеж да ви продадат още автомобили, от които нямате нужда, и надценено високооктаново гориво. Но за такъв заречен пешеходец като мен 1200 километра по пътищата на родината в компанията основно на купчина остаряло френско желязо нямаше как да не донесат поне някакъв урок. За себе си, ако не за друго.

Първата голяма изненада бе колко разтоварващо могат да действат дългите пътувания на един обитаващ преди всичко офис среда мозък. Да, пътищата са разбити, тесни и често опасни. Да, едни мизерни 400-и-нещо км от официалната до „морската“ ни столица отнемат над 6 часа. Но всичко това изисква фокус върху една единствена задача: ти, пътят, другите коли, крайната цел. Замисляли ли сте се колко рядко успявате напоследък да съсредоточите вниманието си върху една единствена задача? С многократното улеснение отговорите на всевъзможни, дори абсурдни въпроси, нестихващият информационен поток на последното десетилетие ни донесе със себе си и съсипания attention span и постоянната умствена преумора, която никакви часове сън не могат да прогонят. Е, докато много внимателно следите за дивотиите на поредния батка с БМВ из засуканите планински завои на Обзорския проход, или пък се пазите да не отнесете подалия се до задните лапи през прозореца на плевенска Корса пес, който стопаните му са оставили да се лендзи на другите коли по възможно най-тесните участъци от пътя, разпънатият на пентаграма на мултитаскинга ваш мозък си по-чи-ва.

Така и така сме на темата с батките, едноседмичното ми изчезване от света на фиксирания интернет и работно време донесе и друг – донякъде тъжен – извод. Бях обявен за джигит, на когото само липсата на подходящо возило пречи да прояви в пълна сила джигитлъка си (все пак с натоварено пежо е трудно да профучиш със 100 на жълто). Подобни обвинения, освен да ме откажат завинаги да инвестирам в по-мощен автомобил, допринесоха и за промяна на цялостната ми нагласа към примигващите светофари и привидно нелогичните ограничения на скоростта. Така че, уважаеми двама читатели, ако ме видите някога да си купувам бяла тениска Кавали с мъниста или пък да поръчвам пакет щамповани салфетки в дискотека в студентски град, моля, говорете с мен. Ако обаче ме видите да си пускам man bun или да ровя в кашон с плочи на хипстърски базар, макар дори да не притежавам грамофон, спокойно можете да се отречете от мен в Държавен вестник – положението и без това е безнадеждно.

И за да приключа тази словесна диария с някаква поука, нека ви споделя най-важното за света, което научих По Пътя. Ако сте сами или най-малкото няма кого да отегчите/изплашите; ако имате доволно количество бензин в резервоара (отново извинения на редакционния колега за Онзи път между Сапарева баня и Бистрица); ако не бързате за никъде: доверете се на Богдана, Мария или както там на галено сте кръстили гласа в навигацията на колата си. Може би ще се озовете в оф-роуд условията на изоставения път до Каменар, или пък ще преминете, силно учудени, през Ясна поляна и Ново Паничарево под не по-малко учудените погледи на вечните дядовци на пейката пред кметството. Може би магистралите ще ви се сторят като далечен, излишен лукс. Може би ще откриете, че не винаги най-краткият път е най-бързият и, което е по-стряскащо, най-бързият път невинаги е този, от който действително имате нужда.

Доверете им се. Богдана, Мария или както точно се казва жената на живота ви в момента знае точно откъде да ви преведе по пътя към вас самите.

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите
Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!

По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….