Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.

Аз пък ше си земем некое уискенце

Уважаеми наши няколко верни читатели, ако – виждайки заглавието – сте въздъхнали дълбоко и сте се зарадвали, че вашият скромен пишещ най-накрая е решил да излезе от килера на анонимния алкохолизъм и под ръждивата светлина на прожекторите на неанонимното пиянство: съжалявам. Не за това сме се събрали днес. Всъщност под този надслов, цитирайки класиците в жанра Ъпсурт, се отправих към своя първи в живота хип-хоп концерт.

Даже ще върна слайдера (лентите са отживелица) малко по-назад: под този надслов се отправих към първата си в живота хип-хоп вечер в любим подземен бар. Беше делник, на мен ми беше “ужасна жажда ме разяжда”, и никой, когото питах, не прояви и капка желание за “олд скул хип-хоп” в кръчма; oh, well, аз пък ше си зе’ем некое уискенце и се отправих с горда стъпка сам (също за пръв път; абе, много сефтяна вечер) надолу. Надолу по стълбите към бара, имам предвид, да не вземе някой да прави по-генерални изводи. Как в рамките само на “едно уискенце” време осъзнах, че цял живот съм ходил на партита с грешната музика, или пък как позорно си тръгнах – пред заспиване – горе-долу когато заведението почна да се пълни, са теми на друг разговор. Но искрата беше прехвърчала и, след баровия трибют към класиците, не отне и секунда размисъл, за да се навия и за своята първа среща с не-дотам-комерсиалната сцена.

Събитието се провеждаше в друго любимо, малко по-малко подземно (около 1 етаж) заведение. Заявилите участие – утвърдени (явно – не ги разбирам) и не толкова утвърдени, както и изгряващи хип-хоп таланти от цяла България, всичките (може би – не ги разбирам) – авери на организаторите Ума и Дума. Въобще: ол стар събитие с чудесна организация и, ако се вярва на възторжените възгласи на пичовете от сцената, “ебати якия звук, копеле”. Аз от своя страна от много отдавна не бях подхождал към какъвто и да било концерт със сходен ентусиазъм. Беше ми ново, беше ми различно, беше ми непознато и най-вече – беше ми жадно. След продължила над 3 месеца борба с ремонти, майстори, мебели и всякакви други жилищни ядове, през които доста хора дори забравиха, че съществувам, завръщането ми към каквато и да било форма на социален живот се случваше с едно по детски ококорено вълнение. И типично в стила на нашия отруден сайт, който нарочно се опитва да върши всичко наопаки, ще ви споделя и няколко обобщения за хип-хоп концертите, които си позволих да направя от единствения такъв, на който съм бил.

Първо, никой не идва навреме. Колкото и да се кълнат на килимче във фейсбук ивентите си, че “събитието почва ТОЧНО в 22:00”, това всъщност е парлама – както за всеки един друг вид концерт, освен може би онзи The Wall в Лондон, за който пишеше, че започва “promptly at 8” и, който седнал – седнал, действително разцепи секундата. Аз, като наивния новак и слънчев оптимист, който съм, се озовах в на практика празното заведение около половин час предварително и вече се взирах в мрачното бъдеще, еманиращо от наближаващото дъно на първото ми уискенце, когато приятелите ми почнаха да пристигат; от изпънителите – ни вопъл, ни стон, ни sick rhyme за още поне около половин час. Но пък чудесен DJ set.

Второ, твърде много хомис, твърде малко бичес. Повечето хип-хоп клипове с кажи-речи задължителното присъствие я на подрусващи се задници в близък кадър, я – на дългокраки мадами, обикалящи наперено, но с не много ясна цел около приклекналия изпълнител, каращ се на гледащата го изотдолу камера, ни втълпяват, че това хип-хоп сцената е пълна с бичес. Преждеспоменатият трибют донякъде дори затвърди тази ми нагласа с емпирични доказателства (разбирате ли сега защо съжалявам, че съм ходил по грешните концерти). Но тук… колкото дами имаше налични, бяха или с гаджетата си, или сред антуража фьенке на изпълнителите, като цялостната пропорция около 2.5:1 се плъзгаше ужасно близо до вурст парти. РапЕрите, pick up your game, такава е пропорцията в много инженерни специалности.

Трето, абе, много пият тия момчета. Може би от онова легендарно участие на Шеката на един Спирит ъф Бъъъърргъъъъъъс и, разбира се, ако не броим Маймунарнишките изяви на Сърмичката или Фереджето (тия са съвсем различна категория), не бях виждал толкова направени хора да се качат на сцена и да хванат микрофон. И тук дори включвам караокето в Рок’н’рола. Или, както отговори един друг Иван на въпроса ми дали тези пичове са повече пияни или напушени: “Да”. Толкова високо бяха.

Четвърто, явно от рап на мъжете им става студено. Изключително странно явление: докато дамите не се свенят да демонстрират с благодарност към майката природа даденостите си, то мъжете упорито носят шуби с пухче на качулката, независимо колко hot стане in herrre. Ето това си остава за мен огромната загадка в цялата хип-хоп култура. ЗАЩО ШУБИТЕ?!?!

Хвърлям сега лек поглед нагоре и осъзнавам, че пак съм успял само да нахраня. Браво, Иване, и после защо хората се подсмихват в шепичка, когато се самообявиш за слънчев оптимист. Но това просто не е справедливо. Събитието беше супер. Ако и да се поизморих към края и честно казано да смятам 3+ часа за твърде дълго за всеки един концерт, не мога да не похваля културната, приятелска обстановка; непринуденото отношение на артистите, повечето от които в един или друг момент се мотаха из публиката; и цялостното витаещо настроение на хора, които просто са се събрали да се забавляват. Даже когато някакъв пич си запали и си дръпна от веселите масури, нарушавайки иначе спазваната забрана за пушене, докато от сцената му редяха за “тук каше, там каше”, го направи с такова искрено доволство от живота, че просто нямаше как да му се разсърдя (а и го загаси бързо).

Абе, има още надежда за младежта и бъдещето – и може би най-хубавото е, че се проявява на най-неочаквани места, където човек е отвикнал да я търси.

He's still, he's still Panda from the Block
He’s still, he’s still Panda from the Block