софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.

На работа в почивния ден

Ха, подведохте се, нали – познавайки негативната ми природа, сигурно всички вие, верни наши читатели, си помислихте, че това ще е поредният хейтърски изблик срещу устоите на капитализма, с които този сайт изобилства? That’s where you’re wrong, kiddo! Точно напротив – скромният списващ най-накрая се добра до така бленуваната от няколко месеца отпуска, за която не е спрял да мрънка в последно време. Тогава каква, прощавайте, работа? В какъв почивен ден? Ами градинарска, каква друга.

На събитието за доброволческо почистване и озеленяване на Софийския зоопарк попаднах напълно случайно – фейсбук, може би познавайки ме вече по-добре от аз самия – себе си, реши да ме информира за него чрез позната на позната, която беше се отбелязала като “заинтересована” (разбира се, че не дойде, никога не идват). Какво пък, казах си, 2 дни излежаване пред телевизора с мачовете и трепане на виртуални гадинки сред водопади от кръв могат до отегчат и най-мързеливите сред нас (ще ми се да беше така :/), така че редно е на третия ден от дългия уикенд да се свърши нещо полезно. Навих Иван (здрасти, Иване) да се включи, дори преди да спомена потенциалните хипи-мацки, които биха се явили на подобно събитие (надеждата умира последна), и ето ни, слизащи от автобуса в едноцифрен час, на път за най-приятното ми изкарване на почивен ден от цяла вечност насам.

Първото, което правеше впечатление, беше колко много хора всъщност бяха решили да разтъпчат първомайски сланинки, за да отидат да прекопават парка. Дори да не броим семействата с малки, тичащи, биещи се, ревящи, крещящи и въобще изключително досадни деца, някои от които просто бяха дошли на зоопарк, акцията беше успяла да събере поне 100-150 души, постигащи забележителното съотношение “потвърдили във фейсбук”:”действително дошли” от почти 1:1. Размишленията ми относно възраждане на бригадирското движение на доброволни начала и как всъщност много повече хора биха откликнали и много повече работа биха свършили, ако никой не ги кара на сила, бяха грубо прекъснати от развяващи се национални флагове; химн, гърмящ от портативна тонколонка, възкачена в каросерията на пикап; и озвучавано от същото място право тракийско хоро, извило се насред паркинга. Защо иначе толкова симпатичните, ентусиазирани и вдъхновяващи организатори бяха решили да го ударят на патриотизъм като фон на градинарската изява нямам логично обяснение, но предвид това колко работа се свърши и колко е чудесна инициативата им всъщност, дори аз смятам да не мрънкам по повода.

Само хубави думи мога да кажа и за новичкия директор на Зоопарка, който вместо мързеливо да се почеше по кълката, да примлясне доволно и великодушно да махне с ръка, разрешавайки всичко това да се проведе на негова територия, както човек би очаквал от един общински служител, цял ден не се спря да обикаля, да дава напътствия, да създава организация и лично да благодари на участниците – всичко това, докато с блясък в очите разказва за всичките си (големи) идеи за развитие на зоологическата градина. Вижте, аз никак не съм почитател на зоопарковете, защото колкото и добри условия и максимално близки до естествената им среда клетки да се създават, животните си остават затворници; потиска ме да ги гледам зад решетки, а често се чувствам и виновен да минавам и да ги разглеждам като… ами, като на изложба. Но ако приемем, че зоопаркове ще има и тези животни така или иначе ще живеят в клетка, то най-доброто, което може да им се случи, е клетките им да се управляват от някого с толкова хъс и, както изглежда, способности. Ако все повече подходящи хора почнат да се озовават на подходящите места, надежда все още има.

А за самото почистване, подрязване и озеленяване какво да ви разкажа? Това беше една от най-аматьорските, но за сметка на това изключително доброжелателни санитарни сечи, която се е случвала някога. Въоръжени къде с инструменти, къде просто с трудов ентусиазъм, се вряхме в трънаци, лазихме под храсти, катерихме се по огради, рязахме клони, дразнихме маймуни и забавлявахме децата, дошли да гледат маймуните (но се наложи да се задоволят с хомо сапиенси, пуфтящи над чемширени храсти); а в края на деня дори се озовахме в клетката на лъва, който за щастие, беше твърде зает да гледа в някаква точка в стената, за да се поинтересува от много внимателно събиращите бодливи клони по перваза над заграждението му свежи мръвки.

Когато всичко приключи, бяхме с бира в ръка, целите покрити в кал, пот, кръв и някакви неустановени дървесни субстанции, а лозарската ножица в другата ръка се оказа чийт код за зоопарка – като те видят с нея, от персонала те пускат навсякъде, а посетителите те питат за упътвания. Сприятелихме се с гледачката на маймуните, запознахме се с павиана Иван (здрасти, Иване), който обича кашу и да го чешат по розовото дупе, и в крайна сметка широко нахилени си тръгнахме от едно по-добро място, отколкото заварихме сутринта.

Циничната природа на този блог не ми позволява да пропагандирам открито доброволчеството като цяло и подобни акции в частност. Всеки от нашите верни читатели е достатъчно активна личност (иначе нямаше да попадне тук), за да знае, че има много и различни начини човек да си прекарва свободното време. Но ако някой ден като мен установите, че вече не ви се пие до сред нощ, не ви се става по обед и ви е писнало да прекарвате почивните си дни в лешперстване, такива дейности предлагат една изпълваща с благо чувство алтернатива. Носете си вода и предпазни ръкавици, пазете се от патрЕотизЪма, и всичко ще бъде наред. Със сигурност е по-добре от уикенд мигрената, причинена от твърде много сън, или пълзящата в неделя вечер екзистенциална криза.

Ама и позитивно стана. Ив, къде си?

Пандата е уморена от цялото това прекопаване