Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?