Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

Sofiq pak e qka

 

споко, Ивелина пак няма да каже нищо – anon hate

 

Сори, че няколко месеца пак не писах, скъпи наши трима верни читатели. Бях твърде заета да ставам на 27, да гледам в една точка, понякога и в две. Случва се дори и често да работя, след което ако успея, започвам да пиша план за скандална статия за долния хипстър, изхвърлям смачканият лист в кофата, а тя се пълни. После ритуално горя кофата, след което идва полицията. После им връчвам кофата, те си я прибират, и купувам нова чак след няколко седмици.

Меракът да седна и да пиша пак ме хваща в неподходящ момент, а именно- кофеинова треска и празен стомах, който те кара да тичаш в кръг. Шегувам се, така се започна, продължавам да гледам и да се ядосвам, и да редактирам, докато от скелета на идеята не остане някакво шизофренично подобие на мисъл за нещо.

Затова реших да си пусна шумна грозна музика, и да направя кратък и никому нужен разбор на София, за n-ти път. Може би, защото навън най-накрая спря да е гадно, любим момент от годината, безспорно е.  Тази искрица надежда, която витае във въздуха, и се усеща дори в дебрите на автобус  404, на път за работа. Чиста магия.

Обикновено става така, началото на март упорито бие крошета на зимата, идват първите слънчеви дни, Борисовата вече се пълни с народ, нови двойки се натискат по пейките, а Sofia In Details, People Of Sofia, и останалите facebook страници, посветени на столицата, се надпреварват да ги столкват зад храстите. Симбиоза.

После идват мухите и сезонните алергии, и зад входа се събират компании да дънят музика от телефона до два през нощта, да ви еба майката и на вас, и всички са прекалено свикнали, че е яко, затова става…тъпо.

Писах какво ли не за София, казах, че е гадна, но в крайна сметка това е град, с когото всички имаме едни особени взаимоотношения.

София е хубава, търпелива и издрана по краищата.  Във вените й тече евтин спирт. Много често ти влиза под кожата, но в момента е мъртво пияна, така че не я взимай много насериозно и няма да се скарате.

Освен това, София вече спокойно може да се нарече една сбирщина от млади мутанти, продукти на депресията в края на първото хилядолетие, които през 2018-та:

-пишат по разни сериозни сайтове

-правят величествени видеоклипове и снимки, но са регионално неизвестни

-имат схеми, чрез които събират български творци, които раждат картини, дрехи, бижута, кецове, бири, и други екстри

-правят татуировки

-правят  плашещо добра музика

– четат разкази по клубове, пишат уединено на последния етаж на някоя панелка, пият много

– опитват се да пренаредят ситемата по тих и незабележим начин

– са меценатите и представителите на  IT сектора, които купуват/четат/слушат резултатите на онези, осмелили се да изхвърлят кошмарите и бляновете си във форма, подходяща за широката публика. Или непододяща, също. Най-добре неподходяща.

 

Най-смелите мутанти си вярват, и респект за това. Стига да го правят както трябва. В резултатат на това, че си вярват, и други хора им се връзват на акъла, и същите вервачи изведнъж осъмват с един зарибен кръг от хора. Случва се и да диктуват за малко течението. Получава се така, че в един момент някакви случайни хора се чувстват част от едно цяло, и това е прекрасно.

С всяка изминала година, революцията става все по-голяма. Ебаси, когато завършвах училище, все още витаеше ерата на кифлата. Сега е модерно да се шегуваш, че искаш да умреш (тука хитро трябва да вмъкна едно от по-старите писания, където се гаврех на темата, но често казано не ме ебе за CEO-то) и е актуално да изпъкваш, да купуваш тукашно, да ти пука къде си хвърляш пластмасата. Това преди 6-7 години не се случваше с такъв интензитет.

Новото идва, и полека-лека изрива селянията. Ей, веднъж и на мен да ми се случи да видя София красива и лъхаща вдъхновение, и пълна с хора, които мирно пълнят града с култура.

Продължавайте напред, герои.

П.П. – очаквайте пак включване, когато някой ме разочарова, което би трябвало да е всеки момент. И ако не ме мързи.