Сомогни си пам

Когато преди години се оплаках от немската леля, която е написала книга, дори не подозирах, че това съвсем няма да е последният ми досег с нея. Оказва се, уважаеми наши трима читатели, че пишещите немски лели вече представляват един обособен жанр; и единствено непознаването на собствената им бройка и сила, или пък – твърде сериозната им заетост с това да разсъждават за значимостта на гълъбовата курешка, която е плякнала на балкона им тази сутрин, им пречи засега да се обединят в мощен фронт и да залеят целия свят с елементарните си, свръхпозитивни размисли за неща, които никак, никак не разбират.

Но нека започна, давайки съвет със същата убеденост, с която пишеща немска леля препоръчва да смените работата си:

  • Скъпи читатели, не забравяйте да си вземете книгата със себе си, когато отивате на гости на родителите си за празниците.

Нека обясня защо. Когато човек си забрави книгата, а пред него са се прострели 3-4 козуначено-яйчени, безработни, мързеливи дни, трябва или да гледа футбол, или да чете. Вашият автор отдавна изгуби в море от цинизъм и отвращение от торбите арабски пари онази фенска искра, която го държеше буден по нощите, за да гледа репортажите от мачовете в групите на Шампионската лига, така че нямаше особен избор освен да се зарови в семейната библиотека за помощ. Тук идва следващият проблем: когато човек е имал особено нърдски детство и ученически години, то най-вероятно не просто е изчел всичко, което си е струвало във въпросната библиотека, а дори собственоръчно е довлачил най-интересните му неща в нея. Пред него се изправят възхитителният избор между тлъст турски роман, по който е създаден мазен турски сериал, или разнообразни миниатюрни селф-хелп книжки, които родителското тяло си е набавяло през черните дни на критическата си възраст.

Оптимист, какъвто винаги е бил, скромният пишещ реши да се спре на последните, за да се подготви за това, което го очаква след 15-20 години, когато е купил червената си спортна кола и в последствие я е продал, разбирайки, че тя въобще не го е направила по-млад и жизнен, а кожата му никога вече няма да е без бръчки. А и селф-хелп книжките са такива едни тънички, възможни да бъдат прочетени за един лишен от смисъл следобед и отметнати в Списъка с прочетени книги… който пък от друга страна някак си прави погледа назад в края на декември някак по-успокояващ, че не всичкото време е било пропиляно в строене на прогнилия капитализъм.

Списъкът, сам по себе си, може и да има това свойство, уважаеми трима читатели, но това е ако човек не забележи, че броят прочетени книги съдържа разтърсващи бози като “Поръчки до Вселената: Наръчник за изпълняване на желания” от напълно неизвестната дотогава за мен немска леля Бербел Мор (Bärbel Mohr). Авторката, научих аз, проучвайки този пост, за съжаление е напуснала този грешен свят сравнително млада, притъпявайки по този начин до голяма степен хейта, който иначе щях да изсипя. Но какво пък, емпатията не бива да ни пречи да бъдем обективни спрямо опитите за литературно творчество, не?

Нека ви разкажа за самата книга. Тя започва с признанието на авторката, че и тя – като нас, може би – е била много скептична, но веднъж една нейна приятелка ѝ разказала как си “поръчва” неща до Вселената, и те се сбъдвали. Или както го наричат хората от зората на времето: помолила се е, и ѝ е било дадено. Авторката все пак, без да описва мотивите си, решила да го пробва. Не с друго, разбира се, а – с желание за гадже, по стриктно посочени 3 критерия – да е вегетарианец бивайки едно от тях, защото какво друго? Ако книгата беше по-нова, вероятно щеше да е необходимо нещастният доставен от Вселената мъж също така и да vape-ва, да се епилира старателно/да има огромна рошава брада и да работи като графичен дизайнер на свободна практика в някое кафене. Но да не се отклоняваме.

Въпросният мъж, естествено, в съвсем кратки срокове бил на разположение, но това е само началото. След като очевидно 3 критерия не са били достатъчни да запълнят дупката в душата ѝ, авторката си поръчала друг мъж – този път много внимателно изброявайки 25 (двадесет и пет) критерия, които той трябва да изпълнява. И да ѝ бъде доставен до 3 дни – защо да се губи време, тези “там горе” да не се подмотават. И това се сбъднало. О Вселено, казала си тогава авторката, може би защото за целите на пост-модернизма вероятно не е било подходящо да се обърне към въпросната невидима, всеобхващаща, всесилна проекция с “О, Боже”. И се почнало: Нова работа. Паркомясто пред входа. Да не завали. Да си намери любимото гребенче. Да не ходи този ден на работа. ЗАМЪК!!! Шибан замък, уважаеми читатели. Авторката си казала “А бе, аз всъщност искам да живея в замък” и си го пожелала, вярвайки силно в правото си да има такъв на разположение (и това се сбъдва, съжалявам за спойлерите).

У мен съществуват достатъчно суеверие и агностицизъм, за да не отхвърля от вратата възможността някой действително да може да контролира Неща или да ги призовава в бъдене с мисълта си, а да не говорим, че по принцип съм уверен в мощта на думите. Но дори тогава: аз, като по-прост, си задавам разни глупави въпроси. Например: защо, ако човек внезапно открие някаква такава своя сила да сбъдва желанията си; ако осъзнае, че е достатъчно да поиска нещо достатъчно силно, за да го превърне в реалност; защо, питам аз, би използвал тази си сила, за да си намери гадже и къде да си паркира тъпия таралясник?! Колко дребнав, самовлюбен, заблуден за собствената си значимост трябва да си, за да използваш подобна неограничена власт, за да се обградиш с мънички материални придобивки и нито за момент да не поискаш да я излъчиш извън себе си?! Оставете настрана световния мир и храната за децата в Африка; поискай някое кученце днес да не изскочи на пътя между колите, немска лельо такава, да му се не види. Литературата трябва да е поле за изява на хора с по-големи идеи, по дяволите, и ако някой е платил, за да издаде този книжен еквивалент на блудкава лучена чорба без застройка, то той много, много се е прецакал.

Но достатъчно съм придавал достоверност и важност на тези 200 страници неприятно твърда тоалетна хартия. Въпреки претенциите си да се позиционира като малко мистична, малко самопомощ, малко проповедническа книга, “Поръчки към Вселената” е просто ярък представител на “немска леля пише книга” жанра. Особено очевидно това е например в плахите опити за разсъждения върху несправедливостите на света, които обаче са толкова лишени от прозорливост или дори минимален поглед върху “голямата картинка”, че достигат своя връх със заключения от рода на “хората не живеят своята истина”. А какво да живеят, немска лельо? Коя е тяхната истина и колко истини имат право да съществуват едновременно? Чия истина е по-важна, ако двете истини на двама индивиди си противоречат? Божичко, подобни книги могат да ме накарат да твърдя, че действително има хора, които са си по-добре в кухнята до печката.

Тази посредственост е пропила всеки един ред – от елементарните житейски проблеми и драми, които “поръчките до Вселената” решават а ла deus ex machina, та чак до смехотворните напъни да се намесят някак в цялата вакханлия на смисъла истински науки като психология или физика, без да е налично дори познаване на основната им терминология. Сякаш (сякаш?) немската леля е придобила знанията си в тези области от детско научно-популярно предаване по RTL в събота предиобед. А призивите ѝ за пасивност и постигане на щастие чрез нищоправене и отправяне на съответните молит… поръчки са си откровено опасни  – стига ценностите в живота ти да не приключват с намирането на богат съпруг, ботокса в скулите, хиалурона в джуките и малките невъзпитани уродчета, които с умиление да наричаш “децата”.

При все безспорната ѝ комедийна стойност (вижте например размислите за компютрите, които се свързват с интернет чрез “космическо поле”; или пък 23-те страници собствени цитати “за всеки ден”, които авторката услужливо ни е предоставила в края), препоръчвам с цялото си сърце да стоите далеч от тоя сволоч. Уважаеми трима верни читатели, ако се озовете без книга за празниците при роднините, просто се отдайте на лешперство и изгледайте всички мачове, които успеете да хванете по телевизията, дори това да означава да изтраете Реал (М) за 93 минути (3 минути бонус, за да имат време за дузпа, ако се наложи) от живота си. Със сигурност ще научите повече, а стига дис инглиш хомосекшуъл да не се подиграе с труда на момчетата, може дори да ви е по-забавно.

Авторът съска асоциално, когато попадне на такива книги (худ. възстановка)