Защо да работим между празниците?

28-ми декември е. Работи се от вчера и се работи до днес, два нещастни, самотни работни дни притиснати от всички страни от преяли купища почивни. Не сте сигурни кой ден от седмицата е; не помните как сте изглеждали преди всички онези 30-и-няколко сармички; животът ви се лашка между празнични кръгове от европейските футболни първенства (…отначало написах “празненства” – о, колко би се смял Фройд) и стари български филми по БНТ. Ранното ставане, блъсканицата в транспорта, цялото бързане ви се струват като мъглив спомен от някакъв далечен, друг живот преди Празниците. Опитвате се да се стегнете, четейки новини, но всичко като че ли е застинало в очакване като във финална сцена от филм на Сержо Леоне: Мързелът, Преяждането и Трудовата дисциплина, застанали леко разкрачени, с ръка над кобура, самотен проблясък от хромираното дуло на револвера, очи присвити срещу изгарящото следобедно слънце, се дебнат кой ще мигне пръв и ще изгуби. Засега Мързелът и Преяждането печелят убедително и вие почвате да се питате как въобще сте могли да се придържате към някакъв що-годе подреден, динамичен, здравословен начин на живот доскоро, вместо да се отдадете на лентяйство като долния лешпер, който сте.

Какво, собствено, в тази ситуация, би могло да ви накара да отворите служебния компютър или, пази боже, да отидете до офиса и да свършите за поне 2 стотинки работа? Какви зли сили, кощунствени сили биха ви раздигали изпод топлата завивка, където примлясквате доволно горе-долу докъм обедните новини, и да ви запратят обратно в колелото на хамстера? Нашата сплотена реакция, между 2 кани вино, успя да стигне само до следните предположения:

  1. Нямате повече отпуска. Две седмици на морето не ви стигнаха, нали? Взехте си няколко извънредни дни, след като – повече от веднъж! – се направихте на малки сладки магаренца в сряда вечер? Решихте, че не ви се виси в задръстването в неделя вечер и се прибрахте в града чак в понеделник? Ето ви сега, хитреци такива. Опъвайте каиша, докато хълцате на баклавички. Животът не е за живеене, а за работене!
  2. Мразите себе си. Мисълта да си починете и да уважите пищящите на умряло предупредителни сирени на тялото си ви отвращава. Вярвате, че все още сте на 22 и сте безсмъртни. Зареждането на батериите е за всички останали, вие може да си карате така за вечни времена. Малко корпоративно Perpetuum mobile. Искате да видите колко точно може още да натискате педала, докато двигателят се задави и някой лекар с много сериозен глас, гледайки ви професионално, но все пак притеснено, над очилата си, ви каже, че така не може да продължава. Е, ако целта ви е всичко това, какъв по-добър начин от един пълноценен, продуктивен работен 28-ми декември?!
  3. Мразите всички останали. Да прекарате повече от 2 дни със семейството си ви докарва до ръба на нервна криза. Не искате да виждате никого от приятелите си, пропадналите алкохолици. Не искате да подавате антенки от фигуративната си черупка. Изпълва ви леко, трептящо чувство при мисълта, че киселата ви сутрешна гримаса ще преследва и тормози всеки, който я е зърнал в метрото. Пращате гневни, спешни, настоятелни, нетърпящи отлагане и много трудни за отговаряне имейли, знаейки че получателите им ще ги прочетат на маса, или още по-добре, опънали се на дивана с чаша вино и тъп филм, с което ще им докарате киселини и ще смутите хармонията в изстрадалите им души; след всеки имейл изпълнявате кратък танц на победата около компютъра. За да бъдете истински мизантроп, не е нужно просто да сте на работното си място между празниците – трябва да бъдете активни! Хипер-активни! Само така! Не вярвайте на всички тези приказки за кармата.
  4. Германец сте. По произход, паспорт, сърце и/или душа сте германец. Държавата е обявила 27-ми и 28-ми декември за работни дни. Вие работите на тях. Така е редно. Какво има да се обсъжда?
  5. Искрено вярвате в светлото бъдеще на капитализма. Все още не сте открили нито една причина да се усъмните в просвещенската догма, че който работи най-много, ще заслужи най-много блага – на този или онзи свят. Убедени сте, че само чрез честен, старателен, изобилен труд ще избавим цивилизацията си от нейния неминуем разпад. В швейцарските планини живеят мармоти, които са истински майстори в завиването на шоколад в станиоли. Мхм. Не се правете, всички знаем, че сте онзи “животар” от 1.

Имате други причини? Напишете ни ги в коментарите! Шегувам се – нямаме коментари. Нищо не ни казвайте, заети сме да храносмиламе, работейки. Или обратното. Няма никакво значение! Междупразничното безвремие е – всичко е разрешено и нищо не е задължително!

Някой попита за годишния ДХ обзор? Нали се разбрахме – нищо не е задължително! Няма обзор. Посрещаме новата година, по изключение, гледайки само напред. За всеобща изненада вашият скромен пишещ не е затънал до пищялите в лепкава меланхолия. Може би е от всичките баклавички.

Как да изгубим 4 месеца

Четири месеца – че и малко отгоре: толкова време измина от последната публикация в този уважаван, екстремно популярен блог. Даже, ако трябва да сме честни, първоначалното заглавие на настоящата беше “Как да изгубим 3 месеца”, но докато събера сили да я започна, премина още един. Твърде много почивка, не мислите ли? И… защо?

Прехвърлям в главата си месеците, седмиците и дните от последния ДоленХипстър и се опитвам да си спомня поне едно събитие, поне някакво кратко изписукване на радара, към което да прикрепя пълната си липса на вдъхновение или поне мотивация за писане. Четири напълно изгубени месеца? Нека направим един бърз преглед на анатомията на празнотата…

  1. Битовизми. Нищо не убива желанието за творчество така както домашните ремонти. Дали дори един соц. реализъм поет би могъл да намери красотата в живота между купища плочки,
    покриващ всичко ситен циментов прах и разхвърляни навсякъде инструменти? Колко симфонии са написани под съпровода на бормашини? 
  2. Разправии. Знаете ли колко различни институции отговарят за разрешаването, поставянето и премахването на ограничителни съоръжения към пътната инфраструктура на територията на София? Пет. Ако е непреместваемо, тип “колче”: Компетентната дирекция към общинския съвет. Ако е преместваемо, тип “саксия”: ЦГМ. Ако е заграждащо, тип “бариера”: районната община. Във всеки един случай ви трябва и разрешение от полицията. И одобрена от някой от всичките главни архитекти скица. Знаете ли в колко различни сгради се подвизават въпросните институции? Поне в четири (не намерих всички); за допълнително объркване на гражданите, някои от тези институции споделят едни и същи сгради, а понякога и едни и същи етажи. Няма надписи на вратите, освен обичайното “ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ”. Как научих всичко това ли? Не питайте. 
  3. Капитализъм. Всяко едно винтче в машината е длъжно да бута капитализма към неговия окончателен, неизбежен, апокалиптичен край. Крах. Надежда няма, само – време до. Ти си роза, ти си крем, накрая всички шеомрем.
  4. Консуматорство, въпреки горното. Понякога се чудя защо трупам материални придобивки, които няма да имат абсолютно никаква стойност или приложение след Краха на капитализма, но да му се не види, хубаво е да цъкаш красиви компютърни игри с 200 фрейма в секунда, докато го чакаш да настъпи. Всяко едно винтче в машината е длъжно да се стреми с цялото си същество да смазва нейния ход с харчене за всички глезотии, които може да си позволи и без които също би могъл да води пълноценен, смислен живот. Единствената причина да не съм убеден, че живеем в симулация, е че това би била изключително тъпа симулация и кой би си играл да създава и поддържа нещо толкова тъпо?! Oh, wait, ние сме цивилизацията, направила The Sims една от най-продаваните игри в историята…
  5. Оправдания. Те са като гъзовете – всеки си има поне един. Някои са по-големи, други по-красиви, трети са пъпчиви и космати, но никой от тях никога не е публикувал и една дума в Интернет. Колкото и да си измислям основателни, уважителни причини, няма кого да заблудя. Ти, Иване, си несериозен и мързел.

Но нека не задълбаваме в депресията. Днес е 14-ти декември, православната църква почита светите мъченици Тирс, Левкий, Филимон, намираме се в последните дни преди зимното слънцестоене, когато всичко ще започне отначало. Кои са били светите мъченици Тирс, Левкий и Филимон? Нямам никаква представа. Неведнъж съм споделял на тези свети страници, че изпитвам искрено възхищение как новите, монотеистични религии са приобщили старите богове в догмата си. Нямаше ли да е прекрасно Тирс, Левкий  и Филимон да са били троица планински божества, господари, съответно, на малките ручеи, онази особена миризма на шума и снеготопенето? Филимон Снеготопни, който с вълшебната си запалка притопля заснежените върхове и пуска ледовете по теченията на реките. Левкий Ароматни, завършил парфюмология в Сорбоната, особен почитател на дивораслата жожоба и заклет противник на парфюмите на Долчеигабана, които не можахме да разпознаем на картинка по време на един куиз. И, разбира се, Тирс, който така и не получил прякор, но е винаги там, до вас, носейки сандвич с луканка и кашкавал и парче размекнат шоколад, когато седнете да отморите до някой планински поток. Три горски божества, заспали зимен сън, които почитаме на 14.12., за да им дадем сили да се събудят с цялата останала природа след няколко месеца.

Декември е най-езическият месец, скъпи верни читатели. Най-подходящото време да си препрочетете “Дядо Прас” за пореден път. Може и филма – Сюзън Сто Хелит е просто великолепна. Впрочем, “Дядо Прас” е едно от най-сполучливо преведените от английски заглавия в цялата история на българската литература.