Тапири

“Without litter, Belize will glitter!” – пише на няколко места из автобуса. Шофьор с раста ми казва – “Тука е” и автобусът спира насред нищото, излизам и той изчезва в облак прах. От едната страна има джунгла, а от другата – поле и още джунгла, по средата прав път до двата хоризонта. Срещу мен, от страната на джунглата е порталът на Белизкия Зоопарк.

Вход у джунглата

Белизкият зоопарк не е като нормален зоопарк. Примерно – зад портала няма нищо, освен черно пътче навътре в джунглата, което след няколкостотин метра води до изсечено пространство с табелки написани на ръка, които указват къде е входа. Още тука започва да ми се вижда, че всичко е някак много по-уютно и интимно отколкото в другите зоопаркове. На входа ме посреща дружелюбен човек, който пъха багажа ми в Шкафа (където е и нечий друг багаж) и на когото казвам, че искам “The tapir experience”. Отговаря ми – чакай да видим кой е на работа днес и вади телефона. “Лорънс? Лорънсе, меен, на работа ли си днес? А кой друг е? Е как така никой ве меен…добре, няма значение – има тука един, иска дъ тапир експириънс, ще го заведеш ли? Супер, кога? Когато дойдеш? Ок, ще му кажа.” И тъй, зачаквам Лорънс да се появи и да ме заведе да погаля тапира. Очакванията ми не са много високи, защото по принцип цялата институция на зоопарковете ми е малко съмнителна, животни затворени в клетки за нашето наслаждение – етически ми бърка по места дето не обичам да се бърка. Но това е единственото място в света, в което мога да се докосна до едно от любимите си животни, затова трая. И това се оказва едно от най-добрите решения в живота ми.

Ейго след малко и Лорънс, симпатичен момък с така характерния за цял Белиз (държава в която прекарах около десет часа ама вече се изживявам като пълния експерт) мешан многонационален вид. Лорънс, хванал кофичка с моркови в ръка ме повежда право към тапирите, които са направо до входа. Пред всяко ограждение има мила табелка разказваща малко за животното със същия бял ръкописен почерк. Шарон лично ги била правила. Лорънс ми разказва, че Шарон Матола е основателката и директорка на зоопарка, направила го с цел да се предпазва чудесната природа на Белиз, да се грижи за животни дето не могат да се грижат сами за себе си и да се окултурява населението на страната за природата и нейните представители. Оппаа, тоз зоопарк почна да минава от другата страна на моралната монета, макар че – мисля си – нормално е да се хвалят, няма нужда да се връзвам на всичките им хвалби. Все пак виждам, как Лорънсчо изпитва истинско преклонение говорейки за Шарон.

В началото на тапирената част има трогателна ръчно-написана възпоменателна табелка за Април. Април е най-известната тапирка в света и единственият тапир със собствена статия в Уикипедия. Историята е следната: Имало през 1983 година някакъв екип, който снимал документален филм с белизки животни. Като част от екипа тук дошла и естествеоизпитателката Шарон, за да се грижи за животните дето снимат. След края на снимките и казали – да прави с тях каквото иска. Но на нея и било ясно, че повечето от тях са вече опитомени и не могат да оцелеят в дивата природа и тя решила да направи нещо като приют/зоопарк в който да се грижат за тях. По същото време някакъв човек намерил малко тапирче обездвижено и давещо се в една река. Понеже бил чул, че щели да отварят приют, го взел и го докарал. Тапирчето било много болно, имало инфекция с червеи и почти не можело да се движи, а все още нямало реално нито приют нито зоопарк – затова Шарон го взела в своята колиба и се грижела за него месеци наред. С помощта на лекарства и бананови шейкове Април (защото била родена на 27 април) постепенно живнала и станала най-веселото, игриво и дружелюбно бебче. За рождения и ден след година вече имала собствено заграждение, а след две години – поканили местните деца на парти и похапвала торта. Април и нейния дружелюбен характер бързичко се прочули и скоро цял Белиз се стичал тук да си поиграе с нея, да и даде банани и да научи повече неща за тапирите. А рожденния и ден станал такъв международен хит, толкоз знаменитости от цял свят се стичали да я срещнат и да популяризират каузата на зоопарка и тапирите, че станало напълно естествено да обявят 27 април за международния ден на тапира. В по-късните и години усилията на зоопарка и активистите в Белиз започнали да се забелязват и сега средата на тапирите е доста по-добре опазена, причинчването на вреда на популацията е ужасно престъпление, хората вече не са пълни със страхове и предразсъдъци, по пътищата има знаци и легнали полицаи дето също покачват сигурността им, а Април имала нужда от няколко торти, за да нахрани себе си и стотиците деца стичащи се на рожден ден. Април починала кротко в съня си на 31 Октомври 2013 година, доживявайки достолепната и нечувана сред тапирите възраст 31 години. Оттогава минали няколко години, в които Зоопаркът нямал своя весел талисман. И тъй стигаме и до днес.

Април и Шарон на характерните ръчно правени табелки.

А днес Лорънс вече вика “Инди, Инди” през нещо като ниска оградка. Тапирът Инди – идващо от селцето Индепенденсия, където бил открит – обаче нещо не е в настроение и лениво ни поглежда отдалеч и продължава да си дреме. Всяка животинка си има огромно заграждение на парченце от джунгла с полянка по средата, а тапирите си имат и малко индивидуално езерце. Защото ходят по нужда само във водата, не могат без вода – обяснява Лорънс. В следващото заграждение пък тъжно седи Булетхед – наречен така, защото бракониери го застреляли в главата и той ослепял. Булетхед е много възрастен освен това е болен в момента и не яде – казва ми Лорънс и в гласа му проличава силно притеснение, докато кроткият тапир си лежи точно до купата пълна с плодове. Не го безпокоим. Следващият тапир е Сейбо, кръстен на дървото Сейба характерно за региона. Сейбо е общителен, обаче неговото заграждение няма излаз към пътеката и той ни гледа отдалеч. И така, стигаме до последното заграждение и края на пътеката. Фуего, казва Лорънс и към нас стремително се затътрузва дебеличък тапир. Фуего е на пет години, бил намерен самотен без майка си след горски пожар, оттам и името. Като го довели в зоопарка вендага се харесали с тапирката Навидад, която била малко по-голяма. Сега живеят заедно и очакват първото малко тапирче да се роди в зоопарка. Навидад също подава хоботче любопитно от колибката, обаче е по-срамежлива. Фуего обаче е страхотен! Общителен, игрив, усмихнат (това трудно може да се твърди за тапир, но всъщност се усеща), Фуего веднага идва и започва да ни обдушва с хоботче. Внимателно, казва Лорънс, обичат да ги галят по главата, но хоботчето е много чувствително и да гледам да не го докосвам само ако той сам ме пипне с него. Даваме му и от морковите, които са нарязани така, защото макар тапирите да имат голяма уста, зъбките и гърлото им са малки и предпочитат храната по-наситно. Тапирите в Белиз са тапири на Беърд, един от петте известни вида тапири и най-големите на американския континент. На размер и вид са като високо, сиво и особено елегантно прасе с дълъг нежен нос и бели връхчета на ушите. Кожата е твърда и дебела, козината е сравнително къса и рядка, докосването е като нищо, което досега съм пипал. А каква радост само излъчва! Скоро морковите са забравени, но Фуего продължава да иска и да се къпе във внимание, даже и Навидадката вижда колко е хубаво и плахо приближава за няколко усърдни погалвания по четинката. Отнякъде се появява и друга група туристи и Лорънс започва всичките обяснения наново, докато аз просто се оставям на междувидовоото общуване изразено чрез чесане по твърда козина зад уши и подмятквания на хобот наляво-надясно. Другите туристи питат не е ли опасно – как пък нито за секунда не ми хрумна че това добродушно животно може да е опасно по някакъв начин, затънали в ежедневието си хората ни е страх от много асбурдни неща. Лорънс обаче разказва, че някога е имало големи предразсъдъци и хората са мислели, че тапирите са опасни и са ги избивали; въпреки това, най-голямите опастности пред вида са безконтролното обезлесяване и пътищата и това, че особено в съседните страни не се взимат никакви еко-мерки за опазване на вида. След няколко минути от тая магия Лорънс вика, че е време да ги оставим на мира, защото тапирът все пак е вечерно и нощно животно и съответно не е добре да се възбужда доста през деня, обърква му се режима.

Туй беше, взимам си довиждане с Фуего и Навидад, които ме изпращат Десет минути или половин час от най-вълшебните в живота ми. Дори само това нещо си струваше да се замъкна чак до Централна Америка. Нататък зоопаркът продължава в същия приятен дух, всяко животно си има име, история и ръчно написана табелка, на която се представя. Маймуни, тукани, диви прасета, коатимунди, орли и лешояди, ягуари и разни други видове диви котаци, всички си живеят в големи отрязъци от джунгла, а хората обикалят по схлупена пътека от храсти и дървета, усещането е сякаш аз съм в тунел или клетка, а животните са навън. Групи деца съвсем самички тичат насам натам и сочат кой какви мустаци има. Накрая има и най-миличкият гифт-шоп правен някога, където освен китайските плюшени животни и магнитчета има и съвсем истински местни картини на животните от зоопарка, книжки с историята на тапира Тамбо или ягуарчето Пат, но и двамата са понастоящем в зоопарка и където можеш да организираш събитие и среща с любимото си животно. Питам си чинно парите от гифтшопа къде отиват и получавам отговора, че някаква част отиват за консеврвация на животните и тяхната среда, а друга – за животните в зоопарка; И двете опции ми харесват и изхачвам почти 100 долара в сувенири свързани с тапирите.

Излизам и докато чакам някой бус да се появи по пустия път се чудя – защо това приключение ми хареса толкова. Тапирчетата са невероятни, това е ясно – и все пак, защо съм толкова, толкова щастлив? И тогава ми просветва – туй не е само щастие, туй е и надежда. Оръфаният, бедничък и малко мизерен Белиз, в който обаче автобусите те призовават да не хвърляш боклук, в който единствената триетажна сграда в столицата е центърът за борба с промените в климата, в който легнали полицаи и пътни знаци се грижат пътищата на горските животни да са по-важни от високите скорости на колите и в който го има тоз прекрасен зоопарк обучаващ поколения деца да растат в близост с животните и да обичат природата…е едно от малкото места в света, където популацията на дивите животни расте, където видовете стават по-малко застрашени и където общество, държава и частни бизнеси едновременно полагат усилия да са в хармония с природата. Надеждата която изпитвам, е че щом у Белиз може, значи може би не е късно и за нас, за целия останал свят? А не живеем ли в прекрасен свят, който си струва да бъде запазен?

Мъдростта на зоопарка.

Марокото III

Eто тук са епизоди 0-1 и епизод 2

Епизод 3: Казабланка, или защо Холивуд лъже, но въпреки това е прав

Разказа за Казабланка трябва да започна с две срамни признания.

Срамно признание 1: Като истински американски турист, всичко, което знаех за Казабланка, се изчерпваше с филма и песента. Песента е доволно тъпа, а филмът въобще не е сниман там. Не знам защо си мислех, че градът ще има нещо общо.

Срамно признание 2: Не се сетих колко важно събитие е петъчната молитва в мюсюлманските страни, заради което въобще не бях съобразил, че планираното посещение на голямата джамия не бива да е точно тогава.

За повече shits & giggles, това второто го разбрахме в сряда вечер – преди планираното отпътуване към Казабланка. Ето тук Мохамед (истинският – не този фалшивият от първата вечер) беше свършил много добра работа, купувайки ни билет за влак 1-2 часа по-рано отколкото го бях помолил. Дали защото не ме беше разбрал, дали защото искаше да му се махнем от главата по-рано, но в крайна сметка по разписание пристигахме на централната казабланкска гара в 12:36, а последният тур на въпросната голяма джамия – Хасан II, една от много малкото в страната, която допуска посетители, и горе-долу единствената забележителност в 6-милионния град – в четвъртък беше от 14:00. На другия ден: петъчна молитва, неверници спират да се допускат към 11, въобще – ранно ставане и риск въобще да не се вредим. Значи трябва да е четвъртък.

Влакът взема, че сцепва минутата и пристига точно в 12:36. Сбогуваме се набързо с разговорливата канадска двойка от купето и включваме нашите специални Мега-Бързо-Оправящ-Се-В-Транспорта-Мен ™ сили. На изхода на гарата ни посреща таксиджия-копърка, без да му мигне окото ни поисква тройно пари, но ние Нямаме Време! Мятаме се в утрепаната му Дачиа, той геройски се справя с обедните задръствания в мегаполиса и ни стоварва в хотела към 13:00. Изкарваме луд късмет с говорещата добре английски рецепционистка (с другия се разбирахме със знаци), обясняваме ѝ ситуацията, тя прибира куфарите ни в сервизното помещение и ни вика такси за джамията. 13:25 сме на мястото. Мега-бързо-оправящи-се-в-транспорта-пипъл!

Джамията е впечатляваща. Наистина, безусловно, безмилостно впечатляваща.

210 метра. Най-високото минаре в света и първото с асансьор за мюзеина

Джамията, също така, е затворена. Поради някаква все още неразбираема за мен схема часовете на туровете не се обявяват в местно време, а в някаква странна комбинация от зимно, лятно и GMT време. Важното е, че турът е чак в 15:00, музеят, където продават билети, е в обедна почивка, и ние не просто сме навреме, а сме подранили. Дори пак срещаме нашите канадски приятели, на които сме пуснали мухата, че в Казабланка все пак има какво да се види, ако побързат, и не е нужно да се придържат към утвърдения маршрут влак – хотел – летище.

За самия тур… отново ще оставя снимките да говорят. Вижте я, само я вижте. 25-годишна красавица на брега на Атлантика.

Може да е съвсем нова, но тази джамия за мен остана най-интересната забележителност, която видях по време на цялото пътешествие. Предвид че настоящата кралска династия в Мароко не страда от ниско самочувствие и всеки крал кръщава на себе си, каквото построи, то Хасан 2, бащата на сегашния, категорично е ударил в земята дядо му Мохамед 5 (на когото е кръстено летището). Очакваме да видим с какво Мохамед 6 ще се прояви.

След посещението на джамията се озовахме в ситуацията, за която ни предупреждаваха: онли бизнес, нот фор турист, уот ду деър? Ами, няма кой знае какво. Има прекрасна променада по брега на Атлантическия океан, по която няма даже сладолед откъде да си купиш, която преминава в ужасен крайбрежен булевард, който – както повечето неща в Казабланка – въобще не е правен за пешеходци. Ето няколко други примера:

След около час под африканското слънце (споменах ли колко е разумно да се отиде там в по-хладните месеци?) стигаме до полуготов мол, около който се е оформило малко Ориндж Каунти с големи къщи, бели дувари, скъпи коли и палмички – пак без тротоари и пак с доста творческо разбиране за правилата за движение, нека не се унасяме. Ориндж Каунти, от своя страна, като отрязано, свършва в това:

Не, това не са останките на Блок 20 в Ямбол

А това, което следва, е квартал с панели, разбити коли, клечещи по бордюрите сърдито гледащи младежи по джапанки, каручки с изстрадали под слънцето зеленчуци насред улицата, многобройни магазинчета за телефони (фън факт: в Мароко не срещнахме нито един айфон)… Въобще всичко това, което в България бихме нарекли “гето”. Включително с драсканиците ФЪК ДЪ ПОЛИС по стените и купчините боклук на странни места. От онези квартали, където много ти личи, че не си местен, и те е малко страх да се спреш да снимаш. Втория път след медината в Маракеш, когато се почувствах не в безопасност.

Прибирам се в хотела умислен. Казабланка не е нищо от това, което съм очаквал да видя, но е повече отколкото съм очаквал да видя. Не съм видял туристически чар или курортна лежерност; градът със сигурност има потенциал за тях, но е зает с твърде много други неща, за да се замисли как да бъде по-красив или по-привлекателен. Навсякъде се строи много здраво – може би след 10 години? Казабланка няма и мистериозната емигрантско-контрабандистка романтика, за която ни лъже Холивуд. Това, за което Холивуд обаче е прав, че не можеш да си тръгнеш оттам същият. Мен лично този огромен, прашен, задъхващ се и задушаващ град, ме промени. Не, чар и романтика няма, но има… пълноцветност.

Маракеш е като изложба за туристи, които търсят някаква хипстърска автентичност; сякаш нарочно продължава да се държи по-грубиянски, по-неприлично, отколкото може, за да намерят туристите точно онова, което са дошли да видят. И да преживеят в относителна безопасност екскурзия, за която после да могат да разкажат, че е встрани от утъпканите пътеки.

Казабланка от своя страна е по-… истинска. Мръсна, неуредена, отблъскваща, твърде индустриална, за да ѝ пука дали ще вземе парите на бледоликия (не че таксиджиите не са измамници до последния). В Маракеш бях по-спокоен, макар че местните ни обсаждаха много повече; в Казабланка се чувствах анонимен като във всеки голям град, но и същевременно повече нащрек. В Маракеш едва ли бих се върнал, защото мисля, че видях, каквото имаше да се види, и не останах очарован; в Казабланка бих отишъл пак след 10-15 години, за да проверя до какво е довело цялото строителство на Мохамед 6 – пък и да опитам да намеря дълбоката следа, която оставих там:

Не, наистина, кой оставя мокър цимент на тротоара без никаква маркировка?

Това е то за Марокото, уважаеми наши трима читатели. Хубаво е да се отиде дотам, но още по-хубаво беше да се прибереш. Дотолкова, че когато кацнахме в Мадрид, аз се почувствах толкова… домашно. Всичко си беше толкова наше; друго си е Европата. Понякога имаме нужда от напомняне колко много имаме и колко малко му обръщаме внимание.

Марокото II

Ето тук са епизоди 0 и 1

Епизод 2: Плащай, бледолики

След Джемаа ал-Фнаа културният шок ни идва малко в повече и решаваме да посветим следващия ден на по-конвенционален туризъм, отправяйки се към музея на Ив Сен Лоран и съседните му Мажорелска градина. И двата обекта се на намират на Ив Сен Лоран авеню и въобще местните са се постарали да отдадат достатъчно почит на един от хората, допринесли най-много Маракеш да бъде толкова популярен сред европейските туристи. Една негова фраза, която запомних от музея му: “Маракеш ме научи да ползвам цветове; преди това работех предимно с черно и сиво”. Допускам, че Маракеш, който младият моден гений е посетил, е изглеждал различно тогава; защото цветовете, с които аз ще запомня “червения град”, са строително сиво и прашно жълто. Това особено се набиваше на очи, пресичайки легендарната медина на път към музея: поне по това, което успях да забележа, споделяйки вниманието си между гугъл мапс в ръката си, дърпащите и подвикващи ни продавачи и налитащите ни мотопедисти.

Музеят… ставаше. По думите на професионалистите сред нас: е бил разочароващ, но за аматьори като мен беше образователен. А и имаше оригинал на Кристо в една от залите. Ето, вижте:

Яко, а!

След музея правим и една бърза разходка в съседната градина, която е… ами градина. Имаше и фонтанче и рибки, и около 500 посетители едновременно. И големи кактуси. И… толкова.

Едва е обяд, а ние сме приключили с основните цели за деня. Маракеш е голям, но не – огромен, и напук на настойчивите бибиткания и подвиквания на таксиджиите решаваме да опънем един пешеходен тегел през новата част на града. Друг изненадващ факт за Мароко: независимо дали в нова или стара част, заведенията са твърде малко! Не знам дали е свързано със забраната за продажба на алкохол, с благосъстоянието на жителите или с културна разлика, но е факт, че намирането на място за хапване или пийване в Мароко се оказа значително по-трудно отколкото наличието на туристи би предполагало. Единствено по-често се забелязват кафенета, но те са поне неформално ексклузивно мъжка територия и не предлагат нищо за ядене.

С достатъчно упоритост успяваме да намерим обяд, облажваме душата с традиционните магребски гювечета (тажин), поглъщаме още един чайник ментов ерзац-алкохол и решаваме да оползотворим последните работни часове на деня с посещение на първия от двата големи дворци в града: Бахиа. Не мисля, че има смисъл да преразказвам, ето ви няколко снимки:

Нагледали се и находили се решаваме, че е време да приключваме туристическия ден и се отправяме към хотела. Но съдбата или гугъл мапс си знаят работата! Най-краткият път минава през поредната тясна уличка с много, много магазинчета – и тук се срещам с Чайника! Чайникът, който търсех. Да го придобия, разбира се, въобще не се оказва толкова лесно…

Сигурно всички сте чували как в арабските страни винаги и за всичко можеш, и трябва, да се пазариш? Ами, вярно е. Задържам се пред Чайника си точно около 20 секунди и отнякъде до мен вече е цъфнал изключително усмихнат черен господин, който се опитва да познае дали сме: италианци, испанци, гърци, турци… За България, разбира се, не е чувал, но пък неразумно твърди, че е верен фен на Барцилона. След като не успява да се сети кой е Стоичков, вдига ръце и си признава, че всъщност е от Сахара и въобще никакъв футбол не гледа, защото няма къде… но пък ако искаме може да ни организира някоя тънка екскурзийка да видим пустинята?

След като сме се опознали от благоприличие, пазарлъкът започва по същество. Господинът поисква за Чайника и 4 чаени чашки към него 600 дирхама (около 60 евро), смеем се заедно на добрата му шега, и продължаваме с безочливо дърпане на цената нагоре и надолу, докато накрая не си тръгвам с въпросните срещу 40% от първоначалната сума – и с едно мазно, лепкаво чувство по душата си.

Пазарлъците действително са част от културата там, като срещнахме няколко различни подхода: от ведро изчисляване на средноаритметични стойности до имитация на честолюбива обида от ниската цена, която сме предложили. Мога да потвърдя съветите, които се срещат в интернет: не се стряскайте от първоначалната цена; бъдете учтиви, но твърди; забавлявайте се и не го приемайте навътре. Цялата схема се крепи на нежеланието на “западняците” (ние сме им на изток; но все пак сме западняци) да се разправят и на възпитанието им, че да се подбива цената е обидно за другата страна. Нищо подобно: с арабите бъдете араби и те ще ви се радват повече! (може и да ви смъкнат още от цената, ама не е много вероятно). Също както и с трафика, да се пазариш за всяко нещо, което искаш да си купиш, за да не бъдеш безбожно одран, е уморително. И предвид, че в крайна сметка всички се съгласяват все на около 40% от първата си цена – кому е нужен целият панаир?! Но може би и това е част от “екзотиката”, която продава.

Най-доброто обобщение на пазаруването и пазаренето в Маракеш даде Катя насред една от поредните “търговски улички”: Плащай, бледолики…

Трофеят ми от неравната битка с обръгнал маракешки търговец

След стегнатото обикаляне през първия ден в Маракеш, програмата за втория е доста по-свободна. До обяд сме минали през двореца Ел Бади и Саадитските гробници, които сами по себе си оправдават дългия път доста повече от Мега-Битака и “екзотичните” пазарлъци по сергиите. Макар и двете да са построени като далечен отзвук от мавърското великолепие, което може да се срещне из Испания, те във всеки случай си струва да се видят, особено през по-хладните месеци (това да идем през март беше чудесна идея). Ето ви още малко снимки:

Тук някъде се роди великолепната идея да прекараме следобеда в Ботаническата градина. На картата изглеждаше достатъчно близо и предлагаше голямо, зелено пространство, където да седнем на спокойствие, да хапнем и въобще – да му олабим по арабски. Само че, както казва редакционният колега, “Това е Африка. Защо сте очаквали нещо да е лесно и логично?”

Пътят дотам минаваше през медината. Както се оказа: през Нетуристическата част от медината. Там, където живеят бедните местни. Където туристи не ходят. Откъдето и да минехме, събирахме подозрителни погледи; никой не се опитваше да ни продаде нищо; единствените, които ни обърнаха повече внимание, бяха някакви местни гаменчета, опитващи се на развален английски да ни прекарат по схемата “О, изгубени бледолики, къде сте тръгнали, там няма нищо, дайте ние да ви заведем, където трябва”. Първият от двата пъти в Мароко, когато се почувствахме наистина застрашени и когато осъзнах, че сме много, много далеч от вкъщи и реално нямаме особена идея какво правим, нито има кой да ни помогне.

По възможно най-бързия начин се измъкнахме от лабиринта тесни, недружелюбни улички и… се озовахме на огромен площад. Ето на, вижте:

Големият дувар вдясно е “Ботаническата градина”

Това, което не виждате, са едни други други големи дувари по-надясно, пред които стои военен караул с автомати. Тях не посмях да ги снимам. Решаваме, че въпреки всички свидетелства срещу това, тази огромна зелена площ от картата няма как да не е пригодена за посетители, и тръгваме да обхождаме зида, търсейки вход. Ами, няма вход. “Ботаническата градина” на Маракеш се оказва оградена с 3-метров зид маслинова горичка. Вход няма. Туристи няма. Има военни джипове и автобуси с униформени хора с пушки, влизащи и излизащи от необозначено на картата място встрани. Обикаляме около половината от зида и стигаме до мрежеста, много затворена порта. Както разбираме по-късно от интернет: водеща към “посетителската” част на градината, която съдържа кал и мръсна локва с изстрадала риба вътре. Няма ботаническа градина. Прибираме се пак пеша, гладни и посърнали, под учудените погледи на местните, този път избирайки огромния, мръсен булевард вместо тесните, забутани улички. Европа е много, много далеч … и ми липсва.

На другия ден си тръгваме от Маракеш със смесени чувства. Получили сме прилична доза културен шок, посетили сме наистина различен свят, почувствали сме се изгубени и намерени, купили сме си ръчно изработени чайник и чехли, цапали сме из мизерията и калните вадички на стария град и сме обикаляли мраморните подове на старите дворци, видели сме част от истинското лице на живота в Африка и сме усетили на гърба си какво е да си “богат турист” в бедна страна. Плащай, бледолики…

А сега е време да се натоварим на влака, който за наш срам е много по-чист, бърз, стегнат и точен от тези на БДЖ, и да се отправим към икономическото сърце на Мароко: Казабланка. Или както е известна сред местните “Казабланка? Каза онли бизнес, но турист. Уай ю гоу деър?”

Марокото I

Епизод 0: Лондон, или едно трудно потегляне

Да се стигне до Мароко от България не е най-лесното нещо на света, но признавам, че може би има и по-оптимални начини от да се прелети през Лондон за по-пряко. В хороскопа ми за 2019 обаче пише да загърбя всякаква претенция за рационалност (глупости, не пише нищо такова и всъщност нямам представа какво пише въобще) и затова София – Лондон – Маракеш – Мадрид – Лондон – София ми се стори като достатъчно разумен маршрут за първото ми африканско приключение.

Всъщност Марокото ни с Катя е една добре отлежала екскурзия. Както с виното и киселото зеле – хубавите неща не могат да станат просто ей така: иска си чакане, баене, няколко грешни опита и в крайна сметка доверяване на вселенските сили, че си знаят работата.

Бритишеъруейския Еърбъс, в този контекст, беше някак твърде обикновен. Вярно – от по-старите обзавеждания на кабината, понеже никой не си хаби новата техника за нелъскави линии (малко като софийския градски транспорт), но освен набиващите се на очи тежки, сериозни туристически обувки на голяма част от пътуващите, човек трудно можеше да познае, че не отлита за една бърза водка в Полша.

Докато дискутираме житейските си избори и дали сме сбъркали, тръгвайки с гуменки към Африка (не бяхме; в градската част на Марокото гуменките вършат работа, но вечна слава на онзи незнаен интернет-пътешественик, който беше препоръчал да не си и помисляме за отворени обувки), някак незабелязано минават около 45 минути от натоварването ни в самолета. Различни хора със “светещи жилетки, що сте толк’ва нервни” се качват и слизат, ние все така не потегляме, докато накрая капитанът на полета почти извинително обявява, че този самолет няма как да излети поради технически проблем, ама да си кротуваме, може да ни намерят друг.

Минава още половин час, друг самолет се намира, разтоварваме се, нареждаме се отново за чекиране, натоварваме се, казах ви, че нищо не става лесно и от пръв път!

Бритиш са се разбързали, все едно ще имат да плащат хиляди паунди неустойки, ако закъснеят с повече от 3 часа, така че с минимални забавяния ние вече сме на път! Нещата отиват накъмто 2 часа закъснение, което означава, че А) няма да има неустойки Б) никак не е сигурно дали Пиер-от-Хотела ще ни чака на летището, както сме се уговорили.

По пътя ни обясняват, че предишният самолет не е допуснат да лети поради съмнения за канализацията на тоалетната, така че успокоени, че сме избегнали фекално бедствие, ние се отдаваме на мисли за пясъци, камили, килими, ефендита с наргилета, живописни магазинчета, прегърбени от времето дувари, дворци със султански разкош, тайни градини, арабско спокойствие и мъдрост и въобще всичко, което от повече от 50 години продължава да дърпа тълпи европейци към ръба на великата пустиня.

Междувременно се е стъмнило. Колко точно се е стъмнило разбираме, когато наближаваме, а след това и кацаме в Маракеш. На земята потвърждаваме това, което малко ни е учудило от въздуха: летището е тъмно. Много, много тъмно.

Ами, добре дошли в Африка.

Епизод 1: Маракеш, или как хипитата съсипаха хипстърията

Летището на Маракеш може и да е тъмно отвън, но веднъж влезете ли в терминала, нещата придобиват далеч по-европейски вид. Всичко е новичко и лъскавичко, табелите са изобилни и на няколко езика, интернетът е наличен и бърз, а персоналът носи изрядни униформи. Впечатлението, че “то тук си е почти Европа” трае някъде докъм митницата: където за пръв път осъзнаваме, че тук никак не е Европа. Дълги, бавни опашки, 3-4 различни контроли, анкетни карти, паспорти, визи, печати… Толкова отдавна беше, когато пътувах към Бремен, преди да стана гражданин на ЕС, че бях свикнал да приемам за даденост колко лесно се минават европейските граници.

Веднъж измъкнали се от тази досада намираме човека от хотела, който подминава с насмешка въпроса ми дали е чакал дълго, завежда ни до черния си джип, поздравява ни с добре дошли и ни подкарва към града. Тук вече сред нас почва да се настанява културният шок. Топло е, палми край пътя; джамии; и всеки кара като самоубиец.

Може би това е мястото да разкажа малко за трафика в Мароко. Взели сте наскоро шофьорска книжка в малкия си роден град и изпитвате панически ужас от шофирането в София, а след първия път, когато ви се случи, сте слезли от колата разтреперен, обезводнен и с остра нужда от бира? Е, нека потвърдя: София все пак Е Европа. Маракеш, и Казабланка в последствие, … са Африка. Правилата за движение са напълно пожелателни. По дяволите, дори посоката на движение е напълно пожелателна, ако на някого му е по-удобно да прецапа през насрещното. Пресича се на сляпа вяра в бога и най-добре – плътно прикрепен към някого от местните, които или също са самоубийци, или притежават някакво свръхестествено умение да виждат пролуки в безкрайните колони коли, каруци и… мотопеди. Божичко, мотопедите. Дори когато сте се забили в най-малката и крива уличка в медината и си мислите, че тук просто няма как да мине каквото и да било превозно средство, край вас профучава мотопед, обязден от малолетно, ухилено до уши мароканче без каска… и със сигурност без книжка.

Спокойно кръстовище

Mad Max: Morocco е положението. За 3 дни в Маракеш станахме свидетели на ПТП с мотопед и джип, в което никой не беше пострадал при самото ПТП, но се очертаваше да се случи в разправията между водачите им; и може би по-абсурдното почти-ПТП между файтон и Рено Клио, при което конете противно на физичните закони някак успяха да не се покатерят върху покрива на малкото автомобилче. Нека насред този изначален хаос не пропуснем и немалко туристи с коли под наем, които нагнетяват допълнително обстановката, опитвайки се да се движат по правилата, познати им от родните им страни. Като пешеходец в Мароко се чувстваш непрекъснато под напрежение и с неясно чувство за дебнеща опасност, дори и да посвикнеш и да спреш да забелязваш конкретните детайли.

Но обратно към пътуването. Влизаме в стария град. Човекът с джипа спира в тъмна уличка до някакви кофи с боклук, звъни на Мохамед, говорят си на арабски, след малко Мохамед (по-късно разбрахме, че това не е бил точно Мохамед, но това няма значение) идва да ни вземе и поемаме след него сред калдъръма и мотопедите. Внезапно свиваме в тясна, напълно тъмна уличка, спираме се пред необозначена врата, нашият водач се усмихва извинително, че не може да намери ключовете си в мрака, и след още няколко опита ни въвежда във вътрешното дворче на риада, който сме избрали за нощувка. Тук за пръв път се срещам с местните чайници от ковано желязо и още по-важно – с местния силно подсладен ментов чай. В държава, където се оказа, че трябва “да познаваш хора”, за да се сдобиеш с алкохол (аз не познавам), този ментов чай беше моето спасение в дългите безалкохолни дни. Чаят е придружен от селекция марокански сладки, също задължителна част от диетата ми в следващите дни и, според мен, една от основните причини защо видях толкова малко хора със здрави зъби там.

Изяждаме сладките, изпиваме чая и решаваме, че това не е добра вечеря – така че по съвета на нашия домакин се отправяме към централния площад, където било хем вкусно, хем евтино, не като по “скъпите туристически места”. Въпросният площад, Jemaa Al-Fnaa, се води забележителност на ЮНЕСКО, счита се за задължителна част от всяка екскурзия в района, присъства в няколко книги и безброй разкази за екзотиката на Маракеш. Поглеждайки назад, изненадан съм, че съм се вързал на този хайп и наистина не знам защо съм очаквал да се почувствам едва ли не като Харун ал-Рашид от 1001 нощи. Вместо това се озоваваме на огромен битак, където от всички страни налитат всевъзможни викачи, препречват ти пътя и се обръщат към теб на “братко”, “сестро” и “уважавайте местните традиции, не може да ме буташ”. Ако бях получил по 1 евро за всеки път, когато някой от тях ми каза, че съм кльощав и имам нужда от храна, галейки ме по корема и дърпайки ме към съответната му скара, може би нямаше да се почувствам толкова излъган от безбожната цена, на която ни продадоха сушени плодове на същия този площад.

В интерес на честността решихме да го посетим веднъж и по светло –понеже, пак според възторжените разкази, битакът се променял поне 2 пъти в течение на деня. Ами, на светло е същото – само че не те викат да ядеш кебапчета, а да се снимаш с някого, да си купиш патъци или да ти нарисуват нещо с къна по ръцете. И боклукът по земята е още по-видим. След втория си опит решихме да го заобикаляме колкото се може по-отдалеч.

Ако и някога това място да е било наистина магическо, в което искрено се съмнявам, днес е просто огромен капан за туристи. Автентичност в него не е останала; напротив, напомня на всяко едно пренаселено с туристи място, където преживяването е опетнено, или направо заменено, от опитите да се измъкнеш от там, без някой да те излъже или обере – с или без твое участие.

Следва…