Веднъж на няколко години

Отне ми няколко минути, уважаеми наши трима читатели, но се постарах и си спомних потребителското име и паролата за писане на неща в ДолнияХипстър, за да дойда тук и да отбележа за пореден път:

УЖАСНО МРАЗЯ ФИЛМИ ЗА СУПЕРГЕРОИ

Мразя абсурдната им постановка.

Мразя, че всички носят прилепнали костюми и маски.

Мразя малоумните имена, които си измислят, и о, божичко, колко много мразя суперсилите им, които почти без изключение са толкова безсмислени, че сценаристите вероятно прекарват десетки тъжни, напрегнати, удавени в алкохол нощи, за да измислят някакъв сюжетен похват, който да им намери място в цялата свинщина.

Но дори тяхната съществена празнота не е моят най-голям trigger, защото все пак за всеки влак си има пътници и за всеки задник – вкус. Не, не – това, заради което наистина мразя филмите със супергерои, е че накараха вече повече от едно поколение да мисли, че киното не е изкуство. Че в кино салон се влиза с огромна, отвратително скъпа кофа пуканки, готов да бъдеш забавляван, а не – с известен респект и приятното очакване, че след тези около два часа ще си излезеш един по-образован, културен, хубав човек – като в галерия. Най-големият грях на Дисни срещу човечеството не е опитът им да направят от Star Wars вселената – Марвел такава, с по няколко недомислени филма годишно; а това, че все повече хора без никаква ирония заявяват, че на кино се ходи заради ефектите.

ЗАРАДИ ЕФЕКТИТЕ, мамка му. ЕФЕКТИТЕ?!?! Не се ли нагледахте на рисувани чудовища?! На актьори, размяткани на въжета напред-назад пред зелен екран, едва прикриващи собственото си недоумение дали наистина не беше по-добре да послушат техните и да го завършат онова пусто икономическо висше, което нямаше да им донесе милионите, но поне нямаше да стане причина да се излагат пред целия свят и да се правят, че им харесва.

Заради всичко това, както и заради безобразния price hike, който кината си позволиха след напълно неоснователната масовизация на 3D (но за това – друг път), вашият скромен пишещ почти спря да ходи на кино. Половин час реклами, претоплена SJW манджа / CGI бълвоч, светещи и/или звънящи телефони на седалката до мен, грухтящ от смях анцуг в най-драматичния момент – не, благодаря, по-добре да си заспя кротко на дивана в хола, гледайки черно-бяла френска драма от 50-те на миналия век.

И тогава някой изсипва една торба пари на някой свестен режисьор и му казва “Аре да напрайш един филм за Жокера, а?”

Не знам какви ги е дялкал Heath Ledger в този живот, но се надявам сега да му е добре някъде там, защото онова, което направи с Жокера през 2008 в най-добрия филм за супергерои въобще The Dark Knight, промени изцяло правилата на играта. И да, наясно съм, че това са DC, които уж не са като Марвел, но хайде моля ви, повечето батмани, всичките супермени, уотчмени и др. не се различават по нищо освен по повечето кръв и нещо-като-мрак.

Докато след г-н Ledger в The Dark Knight вече никой не смее да докосне Жокера с нещо повече от тотален респект и трепет да се потопи в истинския мрак. Този, за който няма супергерои в бански, и единствената суперсила е тази, евентуално, да се измъкнеш от него.

В новия Жокер на Todd Phillips с Joaquin Phoenix супергерои няма. Няма и суперзлодеи. Батман все още е малък дрисльо, когото никой все още не е научил да не говори с непознати, а бъдещият criminal mastermind Жокера е объркан, побъркан млад мъж (според DC вселената, за да се засекат в активна възраст с Батман… иначе бат Хоакин е на 40+ по времето на снимане и му личи), който живее с майка си. Опитвам се да се сетя за поне един запомнящ се специален ефект, но може би с изключение на незнайно защо танцуващите с димки тълпи всичко друго е болезнено, опасно близо до реалността.

Музиката е филмова, понякога симфонична, понякога минималистична, струнна, която към края избухва в енергичен класически рок, но до този момент щетата вече е нанесена. Виолончелото е изстъргало в душата ви тесни улейчета, по които чернилката да се стече и да оформи малка локвичка, в която, цопвайки, да си кажете “Ох, моля те, моля те, просто намери с кого да си поговориш, дюд, искам да си ДОБРЕ”.

Филмът е толкова магнетичен, че дори малките гаменчета, които седнаха до нас с редакционната колежка в салона, не гъкнаха през цялото време и за последно провериха телефоните си по време на трейлърите. И когато неизбежното се случи и действието на екрана избухна в ултра насилие, натрупаното напрежение в залата преля в нервен, уж просташки смях, за който обаче ние всички знаем, че беше просто облекчение. Защото филмово ултра насилие – това е нещо, което познаваме много добре и с което сме свикнали. Кръв, викове, неприятни хрущящи звуци: да, малко е некомфортно, но повечето от нас няма да имат проблем да вечерят спокойно, докато гледат нещо такова. Но какво да кажем за тихата спирала на лудостта? Самотни, изоставени души, в отчаяна нужда от помощ, която няма откъде да дойде? Колко от нас, гледайки Жокера, си спомниха за свои близки, познати, приятели преминали през това – или останали там?

Че този филм, този режисьор и този главен герой ще се борят за Оскарите е ясно, като до един (ранен) момент имах съмнения, че гледам първия филм едновременно в жанровете “комиксов екшън” и “оскарова драма”. Ще се борят и вероятно ще изгубят срещу нещо с повече неоправдани черни и потиснати лесбийки, защото за това се дават Оскари в момента. Може би заслужено.

Но Оскари или не, Жокера е филм, какъвто някак си се процежда до мейнстрийм киното веднъж на няколко години. Филм, след чийто край не се чудиш как по-добре можеше да оползотвориш тези 2 часа и тези 11 лева. От онези редки парчета масова култура, които те карат да се надяваш, че насрещните ни палци не са деградирали до приспособление, с което по-здраво да стискаме дръжката в метрото, докато с още 10 вагона твърде скоро еволюирали примати летим със 100 км/ч през задушен тунел на път за корпоративния си рай. Насрещните палци могат, все още могат да се използват за създаване на изкуство и, кой знае, може би някой ден отново в кино салон ще се влиза тихо и с очакване като в галерия и ще се излиза като по-обогатен, културен, хубав човек.

Няма панда на края на този пост, защото един франчайз с панди, който не искам да споменавам в един и същи пост с Жокера 2019, тотално е обезсмислил гугълването за “cinema panda”. Не спирайте да ходите на кино за свестните филми, драги няколко читатели.

Brothers gonna work it out


Chemical Brothers са име в електронната музика, което не може и не трябва да бъде подминавано. Ed Simons и Tom Rowlands бележат началото си като електронно дуо през 1992-ра година, в клуб в Манчестър. Не след дълго, Chemical Brothers излизат начело в big beat вълната – жанр, включващ в себе си електроника, рап, рок, пънк, джаз, фънк, соул (и не само),  преработени с бързи drum бийтове, и обгърнати в атмосфера, караща те да се разкършиш моментално. Други големци в жанра са Prodigy, Fatboy Slim, Groove Armada, Junkie XL, Chase and Status.

Big beat течението има кратък живот, но влиянието му е безспорно. Prodigy, Fatboy Slim и Chemical Brothers владееха MTV в края на 90-те години: всеки, имал възможността да гледа световните музикални канали до пръсване през 1999-та, няма как да не си спомня дискотеката, пълна със скелети във видеоклипа на песента “Hey Boy, Hey Girl” на Chemical Brothers, или бруталното и противоречиво видео на “Smack My Bitch Up” на Prodigy, година преди това.

И макар 90-те да са вече отдавна зад нас (скоро ще станат 30 години!), цяло едно поколение израсна с музиката на Chemical Brothers – децата на 90-те и краят на 80-те. Това поколение можеше да се наблюдава на концерта в доста пълен състав: появявайки се с известно закъснение, чаровно, възпитано, със самочувствие, тръпнещо в очакване, с блясък в очите, подхвърляйки си шегички. Хора, които не са се виждали с години, се обединяваха, групичките нарастваха неколкократно,  димът се изпускаше през смях, и кипяха истории от едно време. Известни комици, музикални редактори, легендарни драскачи по форумите от едно време, водещи, диджеи, и други дейци на културата се потупваха по рамената, тръгвайки с бодри крачки към главните входове на Арена Армеец. Витаеше усещане за приятелство, никой не се буташе, и – заклевам се – аз лично не видях човек на възраст под 25 години (или ако е имало такива, са били изключително малко на брой) . Народ от улегнали хора, леко преуморени от края на работният ден, но много надъхани и изключително доброжелателни.

Но да продължим с концерта.

Първият концерт на Chemical Brothers в България започва по график в десет вечерта, и след краткото ремиксирано интро на “Tomorrow Never Knows” (която песен в оригинал е дело на Beatles), химиците влизат ударно с “Go”, от “Born In The Echoes” (2015). Публиката се заразява моментално от ритъма. Екранът изобразява фигури, ходещи напосоки, и пасва добре на атмосферата: все пак, визуалните ефекти са дело на дизайнерите Adam Smith и Marcus Lyall, които работят с Chemical Brothers вече повече от 25 години. 

Следват още песни от по-новите албуми. В един момент се чува познат рефрен, и публиката се наелектизира, крещейки от възторг с пълни гърла:  “Hey Boy, Hey Girl” зазвучава в цялата си прелест, осветявайки всичко със зелени лазери, раздвижваща и най-уморените хора отпред в публиката.

Chemical Brothers наистина не пестят, що се отнася до ефекти: от обсипване на публиката с конфети, през пускане на огромни балони, до появяването на двата огромни робота на сцената.

Публиката получи всичко, и по много. Личен фаворит е начинът, по който беше представена една песен от по-новите албуми – “Swoon”. Макар и да не блестеше пред останалите ефекти, визуалното майсторство, представено от анимация на двойка мъж и жена, които бягат и падат в нищото, опитвайки се да се доближат един до друг, в комбинация с лириките от песента: “Just remember to fall in love/ There’s nothing else/ There’s nothing else” са затрогващи, и макар и наивни, те прегръщат като топло одеало.

Не издържам, и вдигам глава към тавана, потапяйки се изцяло в това wholesome чувство – че там някъде е пълно с двойки, които се гледат в очите, и от тях строи любов. Че винаги ще има надежда, и че любовта побеждава накрая, независимо на колко години си, и колко си страдал. Но моментът трае твърде кратко и е време за още песни – анимацията на екраните ни въвежда в любимата на всички денс класика  “Block Rockin Beats”, и макар и преди малко потънала в съзерцание, не издържам, скачайки истерично: „Те са тук, не мога да повярвам, че ги виждаме!!!“ – крещя на приятелите ми, които също са ухилени до ушите…

Chemical Brothers излизат на бис, без да бързат. Хората започват да се придвижват към изходите, но на екрана изникват стенописи под звуците на песента “The Private Psychedelic Reel”  – една подценявана класика, от още по-класическият им албум Dig Your Own Hole (1997). Не можеш да не се почувстваш като част от ритуал, докато изображенията се сменят бързо, а музиката напомня древен индийски ритуал.

С тази последна, извисяваща песен, приключва концерта – прекалено бързо, както всички добри концерти. Емоциите видимо тресяха голяма част от хората в golden circle частта пред сцената, и придвижването ставаше като насън. 

На излизане, мнозина избраха да се придвижат към Плиска пеша, подвластни на постконцертната треска. Не след дълго, като във филм, заръмява отрезвяващ дъжд, който се усилва до порой. За съжаление, част от публиката се оказа в транспортен капан – викащи хаотично таксита, или движейки се към редкият денонощен транспорт, или последните рейсове. 

Аз реших да забързам крачка пеша от Армеец до Дружба 1, ухилена до ушите, забравила за маловажни неща като транспорт, какво ще се случи с обувките ми, ще се намокри ли телефонът ми. След което си пуснах любимата ми компилация на братята –“Singles 93-03”, която едно време си взех от Orange Center на касетка, и скъсах нервите на родителите си, въртейки я до пръсване в колата.

Братята още го могат – надскочили славата си в края на 90-те, все още пълнят залите, и радват феновете си. Със сигурност всеки, решил да не присъства на това изумително музикално събитие, изпусна много. Да се надяваме, че Chemical Brothers няма да ни подминат на следващото си турне, и недошлите ще успеят да поправят грешката си.