Пътепис от дивана

Десет дена в пълна изолация зад мен, неизвестно колко пред мен. Светът е затаил дъх насред най-ужасното бедствие, случвало се от много време насам. Вирусът не подбира, всички трябва да си стоим вкъщи и да мием ръцете постоянно. Тая пандемия дойде в най-неподходящия момент, насред важен период в живота на вашия любим автор, който трябваше да сменя града и държавата в които живее. Е, смених ги, но багажът остана на стотици километри от мен, да чака по-добри времена. Ден след ден снова из празния си апартамент и се притеснявам да не хванат близките ми чумата, да не я хвана и аз, за прехраната, за багажа, за кризите които тепърва ще настъпят, за работата си и бъдещето на целия уплашен свят, точно както всички вас. Но има и още едно притеснение, един ужас, който ме застига и не ми дава мира: свършекът на световното пътуване. Щастливият живот на пътешествениците – и мен в това число – е в пълен застой. Не се знае кога ще може да се пътува пак и дали пътуването ще прилича на това, което беше допреди само месец; въпреки оптимистичната прогноза на колегата хипстър, вече съм сигурен, че светът на пътешествията ще се промени изключително много. Вероятно за мнозина това са бели кахъри и фърст уърлд проблеми, и така да е, в момента просто не мога да мечтая. Досега не си бях давал сметка, колко важна част от живота ми са мечтите, и колко повдига настроението да си отвориш вечерта с чашка винце пътеводителя и картата на Гвинея Бисау и да си измислиш пътешествието там някога. А сега изпитвам ужас, че Гвинея Бисау може да е завинаги затворена за мен, напълно недостъпна в един свят без самолети, визи и туризъм.

И тъй до вчера. Вчера си казах – стига лиготии, светът е такъв, какъвто е, човекът е свръхадаптивно същество, а аз се имам за по-адаптивен от средното. Не се знае кога и как ще се пътува, не мога да си мечтая по стария начин – това не е причина да не измисля нов. И тъй, реших да отида на виртуално пътшествие. Хванах си виртуалния пътеводител и въображаемата раница и се качих във въображението си на безкрайнодългия автобус от Лима за Куско, където пристигнах най-накрая тази сутрин. Избрах Перу, защото дори в опимални безпандемични условия пътуването до там е трудно, скъпо и времеемко и вероятно щеше да ми отнеме години да се добера така или иначе. Отварям Гугъл Стрийт Вю и директно излизам на автогарата в Куско, започвайки разходката си. Куско е разположен на 3500 метра надморска височина и вървенето би трябвало да изисква усилия, затова бавничко цъкам напред; все пак имам опит с такава височина и знам, че ако не си напрягам организма твърде много няма проблеми с нея. Много близко до автогарата е паметникът на Пачакутек, вероятно най-великият владетел на империята на инките и главна причина сега всички да са чували за тях, а не за империята Чиму, която дотогава е била най-силната местна държава. Тука се сблъсквам с първата пречка пред разглеждането на света със стрийт-вю, а именно че то е от нивото на улицата и високият паметник не се вижда много добре. За щастие има и едни панорамни снимки по картата, които помагат да се види по-добре. Помагат и човек да се потопи по-добре в атмосферата, защото както всеки, който е бил високо в планината знае, по такива места облаците препускат страшно бързо и светлината се сменя постоянно и ето, всяка снимка е с различна светлина. Продължавам нататък по Улицата на Слънцето, главния булевард на града. Въпреки помпозното си име, тая улица не напомня с почти нищо за славното си минало, когато процесиите на инките са минавали през средата на столицата по нея. Оградата между двете платна е с интересни фигури от инкската митология и изкуство, докато от двете страни се редят дюкяни, автосервизи и така характерните и за Гватемала институции с големи, поне триредови имена, помещаващи се на горния етаж на съборетина. Всичките коли са японски, Хондата сивик е масовото превозно средство и все пак трябва да отбележа, че моята разходка във виртуалното пространство ме връща и седем години назад, снимките са от 2013 и сега може да е друга ситуацията.

Църкви и дъгички.

Ето ме и в сърцето на стария град, огромният площад Плаца де Армас, с градинка по средата и серия от колониални фасади и църкви отстрани. Из целия площад се веят знамена като дъгата, градът изглежда много дружелюбен към ЛГБТ. Бърза проверка обаче показва, че това е просто знамето на града от много години насам и разликата със знамето на ЛГБТ е, че тука има една светлосиня ивица в повече и общият брой ивици е седем, а не шест. Искали да го сменят, защото се бъркало, обаче хората си го обичали и знамето останало. Пред катедралата има тълпа от народ, и въпреки че искам да я видя и отвътре, сега да тръгна да търся снимки ще ми наруши усещането за потопеност в разходката, затова мисля да я пиша затворена щото е неделя. Отвън си изглежда точно като масивна испанска барокова катедрала, само че е на платформа със стълбички. И тя, и другата голяма църква на площада са построени на мястото на важни бивши храмове на инките, когато конкистадорите завладяват града през 1535 година решават, че веднага трябва да се заемат с изтриването на местните вярвания и замяната им с католицизъм и първата им работа е да съборят де що има сграда по центъра и да я заменят с църква. И двете църкви са в – явно характерния за региона червенокафяв отенък, същият може да се види и в хълмовете наоколо. Малко неприятно качество на виртуалната разходка е, че докато се мотае човек по площада – понякога цъка някъде и се телепортира от другата му страна или дори на съседните улици, но все пак му отделям към 40-тина минути, колкото бих очаквал да отделя и ако бях там, чета табелките и дори си заплювам екскурзия до близкото селище Олянтайтамбо. Сега обаче не мога да тръгна по пешеходните пътеки и – няма какво да се прави, подхващам големите улици нагоре, към други църкви и – евентуалната възможност за гледка. След мъчително завиване по разни улици – ето ме най-накрая и на хълма. Има още една църква като долните, платформа за гледане на гледка, мирадор както му викат местните – но до него аз нямам достъп. И отново ме спасяват снимките на другите хора. Голи червени хълмове и бяло-пъстрият град отдолу блестят на фона на небе покрито с перести облаци. Тука на тоя хълм се забелязват и останки от древна стена – първият обект с пред-испански произход, който виждам.

Разбирали са си от работата бай инките.

Хайде пак надолу, че на едно площадче в центъра ме чака Дванадесетостенния камък, отново част от стена и един от най-известните примери на майсторството на инките да нагласят камъните перфектно един в друг без мазилка така, че те да станат монолитна стена. Инкските останки са из целия град и същевременно…никъде не са ми достатъчно, парче от стена тук, два камъка там, изобщо не стига. Картата ми предлага да обиколя един вътрешен двор на богата вила от колониалните времена, та се разхождам малко из спокойствието и. Проблем на този метод на “пътуване” обаче е, че не срещам хората, дори когато ги има лицата им обичайно са скрити; може би една добра подготовка за пътуванията в епохата на “социалната дистанция”? Все пак почти всеки човек, който се вижда някъде наоколо е със силно характерни “индиански” черти и пъстри метсни облекла. Някакво хубаво е това, че местните хора се обличат по техния си начин, а не само с дрехите на колонизаторксата цивилизация. Още едно хубаво площадче с градинка, и още едно, и още едно – градът изобилства от приятни закътанки местенца където дядовците да седят на раздумка по пейките. Пазарът Сан Педро е големият градски пазар. Снимките извътре ми разкриват картина, много подобна на видяната от мен в Гватемала – пазарите на Латинска Америка са изобилни, напомнящи на арабски и съдържат същите плодове и зеленчуци, на които сме свикнали ние, но всеки един от тях изглежда по напълно различен начин! Малки зеленикави банани, зелени топки, които са напълно узрели портокали, топчести авокада, издължени ягоди, всичко това го има в кусковския покрит пазар.

Високо в планината над града има няколко инкски руини и за финал решавам да “хвана такси” и дори си го избирам – не мога на тая височина да качвам няколко километра по стръмен баир. Телепорт до крепостта Саксайхуаман на хълм високо над града. Руините отново не изглеждат впечатляващи, макар че тука определено има повече останки, отколкото където и да е из града. Тук обаче е мястото с истинска гледка към заобикалщия свят, към Куско, но и към планините зад мен. Страхотна цивилизация са били инките и на още по-страхотно място са си построили градовете.

Трудно се познава че туй е 800 метра над Мусала

Слизам обратно до града с телепорта и решавам да се помотая още мъничко из малките улички, някак да го усетя по-добре. Приятни кълдъръмени улици нагоре надолу по хълмчета,малки дюкянчета продаващии всичко, хора тръгнали по своята си работа. И тъкмо, когато си мисля че…абе хубава разходка стана, ама нещо…ми липсва, нещо, което не мога да определя – и на ъгъла на 420 arco iris изведнъж съзирам това, което ми осмисля цялото виртуално пътешествие – една сладурска лама, чака пред магазин. Точно нещо такова бих очаквал да ми се случи наистина и да го запомня и разказвам, първата ми непринудена среща с лама. С тая картинка виртуалната разходка успя да ме спечели наистина, па макар и в последния момент. През седмицата ще си обиколя местата край Куско, а другата неделя – напред към Ла Пас.

Ламаааааааааааааааааааааа

И тъй, открих, че има начин малко да се преодолее липсата на пътуване и улекотих своя фърст уърлд проблем във времето на световната изолация. Не знаем какво ни очаква в бъдеще. И все пак остава надеждата, че любознанието, непримиримия дух и жаждата за красота ще надделее и някой ден ще можем пак да се насладим на прекрасния ни свят без екрана на монитора.

Ден пети

Ден пети от извънредното положение по повод проклетия коронавирус. Ден трети от повсеместната и кажи-речи задължителна работа от вкъщи. Всички вече се чувстват унили, потиснати, притеснени, понякога дори на ръба на истерична криза от масовата психоза, която ни залива отвсякъде.

Уплашени лица надничат над маските и те гледат с подозрение, дори с известна ненавист: ти ли си причината всички да сме в тоя абсурден кошмар? Ти – точно ти, ще ме заразиш ли? Затваряне у дома, затваряне у себе си, страх.

Толкова лошо ли е, колкото изглежда? Може би да, може би не, кой знае.

Колко лошо може да стане? Има ли как да се предпазим, да се спасим? Кой знае.

Колко време, колко години ще отнеме на “икономиката” да се съвземе от касапницата, на която е подложена за още неопределено време?

Пъклен план ли е всичко това? Някой дърпа ли конците? Ельоминати, брато. Теории на конспирацията пъплят като малки гадни вирусчета и се загнездват дълбоко в главите ни; толкова много старание да сложим маски, ръкавици, да търкаме ръцете си с дезинфектанти до кръв, че сякаш дори не опитахме по някакъв начин да защитим и съзнанията си.

Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Аз обаче се опитвам да гледам философски на нещата, особено тези от тях, които няма как да променя. И докато всички тези въпроси все още стоят без отговор, аз съм сигурен в едно:

И това ще мине

… което ме води до следващия, поне за мен най-важен, въпрос: а какво ще правим после?

Как ще продължим?

Защото за всички трябва да е ясно, в момента в който си поемат дълбоко въздух и спрат да се взират във все по-мрачните пандемични статистики, че щетата тук далеч не се изчерпва с материалната. Раните, които обществото ни, дори – бих казал – цивилизацията ни, понася, ще отнемат дълго време да се излекуват. По-дълго от борсовите пазарите, по-дълго от извънредните положения. Често срещан съвет срещу стрес е да си задаваме въпроса: “Ще има ли това значение след 5 години? А след 10?“. Да, мисля, че ще има.

Далеч след като лекарствата и ваксините срещу този конкретен коронавирус са изобретени, разпространени и приложени, а болестта сама по себе си е отшумяла до почти пълно изчезване, ние ще се борим със следите от нея.

И за да е по-забавно, а и за да не си остане този пост като някаква мрачна мини-импресийка, аз си слагам главата в торбата, обявявам всичко коз на две валета и асак и публикувам за целия интернет моите предположения за трайните промени, които настъпиха или ще настъпят в животите ни в резултат на тази пандемия. Четете и нека се посмеем над тях след година.

Пътуванията
Те и ограниченията покрай 9/11 уж бяха само временно, само извънредни, само спешни, но ето как почти 20 години по-късно продължаваме да се събуваме по чорапи на мечета и да си придържаме гащите с ръка, докато минаваме през контролата по сигурността на летищата, защото коланът и обувките ни биват внимателно проверявани като потенциално смъртоносни вещи. Така че очаквайте след 20 години все още да ни проверяват температурата на границите, да ни записват личните данни за потенциална карантина и въобще пътуването да стане ОЩЕ по-бавно, досадно и тегаво.

Хигиената
Хора, които довчера поддържаха хигиенен нокът, с който да си чоплят между зъбите и да се почесват в ушите, днес изкупуват тонове дезинфектанти на спиртна основа, гледат те душманската, ако не носиш маска, и отварят врати с лакът. И да, вкусът на дюнерите ще се промени, понеже момчетата там вече си мият ръцете (ха-ха). Дано след като всичко това отшуми и хората си излекуват екземите от претритите си със всякаква гадост ръце, ние все още си спомняме удоволствието да нагазиш с боси крака по тревата и да пиеш бира от бутилката. И заради нас, и заради следващото поколение, което тая повсеместна стерилизация обрича на още повече доживотни алергии.

Имунизациите / антиваксърите
Че някой ще направи много пари от ваксини покрай всичко това, вероятно разбират всички. Но ще се промени и цялостната нагласа към ваксините: ще има още повече от тях и още повече хора ще почнат да се имунизират срещу все повече болести; не че ваксината срещу грип помогна срещу пандемия от коронавирус, но кой ти гледа детайли. Това, разбира се, ще налее още повече вода в мелницата и масло в огъня на антиваксърите, които вече провиждат тежки юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма заговори зад появата на тази болест и дори успяват по някакъв начин да я свържат с кемтрейлс и 5G мобилните мрежи. А ние си мислехме, че просто искат да ни краднат данните и да оправдаят още по-дълбоката намеса в личните ни животи. Което пък ме подсеща за…

Тоталното наблюдение
Досега тоталното наблюдение се обясняваше, доколкото някое управление си е давало особен зор да обяснява, със стремежа да се даде по-голяма сигурност на редовия, примерен гражданин. Сега вече имаме и още една причина: да следим здравословно състояние, да предупреждаваме навреме, превантивно лечение, и т.н., и т.н. И да, в съвсем обозримото бъдеще хората ще почнат да се чипосват и то не насилствено и не потайно чрез юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма ваксини, а съвсем доброволно и срещу немалка цена. В името на здравето, нали.

Диктатура
Свързано донякъде и с горната точка. Не на един и двама и не само на местните ни псевдо-такива властници много ще им се услади пълният контрол, който кризисните ситуации концентрират в ръцете на твърде малко хора. Някои от “извънредните” мерки ще се наложат като съвсем редни такива, а инструментът “кризисно управление” ще почне да се използва все по-често, докато все повече хора се убеждават, че “трябва силна ръка” и “абе, поне има ред”. Мамка им.

Финансовите пазари и институции
Ще имат да вземат бая.

Цифровизация и дистанционна работа / обучение
На теория живеем в богатия, развит свят и да, на теория е 2020 г., но всеки има по няколко тъжни истории с опити да свърши нещо, без да бие път до гише или до банкомат. То не беше “ми тя СИСТЕМАТА не работи“, то не беше “то ТЕ сега ъпдейтват, не можем да Ви обслужим“, то не беше “ОФФФ, ама защо сега така, елате просто до офиса“, то не беше “свалете формуляра от сайта, разпечатайте го, попълнете го и ни го донесете“… И ето как изведнъж се оказа, че страшно много от всички тези неща наистина могат да се свършат онлайн, институциите изкопаха паролите за имейлите си (да, имейлите… все пак е напредък, не бъдете претенциозни), магазините изровиха POS-терминалите си, а държавата се сети да разреши всевъзможни услуги, заради които досега беше нужно да се явиш на гише за един kirliv мокър подпис, да се случват електронно. В прекрасния чисто новичък свят след пандемията от 2020, за добро или зло, ще е все по-малко необходимо да излизате от вкъщи…

Социалната дистанция
Икономиката ще се възстанови. Карантината ще падне. По новините пак ще говорят за друго. Но колко време ще ни трябва, за да спрем да се страхуваме един от друг? Да влезем в бар, да седнем в кръчма? Да спрем да носим маски? Да не пазим проклетата дистанция от 1.5 метра един от друг (освен при лекари, в аптеки и в банки, по дяволите, дано сега най-накрая спрете да се редите един в друг, тъпаци)? Да влизаме в магазини, да говорим с продавачи, с чиновници, един с друг? Кога пак ще ни е хубаво навън и заедно?

Колкото по-бързо се върнем обратно към това да бъдем социални животни, толкова по-лесно ще се излекуваме от ковид-а – в душите. От това зависи и колко ще успеем да избегнем или поне намалим всичкия мрак от по-горните точки, уважаеми наши трима читатели.

Няма панда за финал, защото ако гугълна “панда коронавирус” и видя още някоя stock-картинка на абстрактен вирус, ще си изхвърля монитора през терасата, няма да имам как да работя от вкъщи, ще остана безработен, ще фалирам и няма да има вече ДоленХипстър. Ама да си знаете – пандите, както и заразата, живеят в Китай. Win some, lose some.