30 не е новото 20

Добър вечер и добре дошли на ДоленХипстър Хелоуин Едишъна, уважаеми наши верни двама читатели. Искате ли страшна история? Ето ви една…

Писна ми да слушам и чета изсмукани от пръстите, самозадоволителни, самоуспокоителни оди за това колко е страхотно да влезеш в четвъртото си десетилетие. Казвам ви го от самото начало, и ако особено ви възпалява, може и да не четете нататък: на 30 въобще не е толкова яко.

Конкретният повод за този лек рейдж изблик е поредната “статия” в бг-мама-имитиращ блог, където някаква кака дори беше стигнала до крайната наглост да заяви, напълно безотговорно и може би дори без грам съмнение, че всъщност 30-тият ти рожден ден е като абитуриентската ти, с която “завършваш” подготвителните си 20-something години и започваш нещата Наистина. Що за глупости. На абитуриентската си сте на 19, коленете не ви болят и можете да се оплескате с лоясал дюнер в 3 през нощта, без дори грам мисъл какво точно са сложили в белия сос, който така щедро изсипват върху иначе екзактно преброените 7 парченца съмнителна мръвка. На 30, от друга страна, е твърде вероятно да си докарате 4 вида стомашни смущения от всяка храна, която не сте си приготвили сами или не сте платили средна за страната дневна надница, за да ви я сервират.

30-тият ви рожден ден може да е като абитуриентската ви, само ако абитуриентската ви е била свързана с по-малко алкохол и радост, че се отървавате от на моменти смазващия гимназиален peer pressure, и с повече екзистенциални терзания и хронична преумора. Не позволявайте на никого да ви залъгва, доверете се на своя верен ДоленХипстър: със смяната на първата цифра във възрастта си няма по магически начин да станете по-мъдри, по-улегнали, по-спокойни и по-наясно със света и себе си. О, не, не, напротив: оставате си все същият объркан рибок, шаващ панически в споменатия от Pink Floyd аквариум, само дето сте още една идея по-стари и френетично гонещи последния влак – независимо дали той весело пуф-пафка, отдалечавайки се, към кариерните върхове, стабилното семейство или личностното откривателство, за които – о, свещена простота – сте си представяли, че 30 години живот все трябва да са достатъчни да реализирате.

30 въобще не е новото 20, приятели. 30 е новото “о, боже мой, защо имам махмурлук след само 2 бири, по дяволите” (да, божосах и дяволосах в едно изречение, so what, нима някой очаква от 30-годишен безбожник нещо друго). 30 е новото “не ме търсете в петък вечер, защото най-накрая искам да (се опитам да) се наспя, и въобще не ме интересува кой концерт изпускам”. 30 е първото ви “абе аз преди 5 години май наистина бягах по-бързо?” 30 е дочаканото осъзнаване, че сте смъртен и че колкото и да се пазите, ще ставате все по-дебел, побелял и бавен; ще ви никнат косми на все по-нежелани места; и всичките червени спортни автомобили и руси гаджета на света няма да променят факта, че човеци, които не са били родени, когато вие вече сте фрагвали по зоните на Халф-а, ще стават по-добри от вас във всичко.

Има си и позитиви, де, не споря. Все пак, на 30 вече може да си имате съвсем истинска носталгия – за неща случили се преди десетилетия. Но много внимавайте как и с какво се потапяте в нея. С особено старание избягвайте да преговаряте любимите си филми и музика. Току-виж се оказало, че онази-безумно-надъхваща-песен-която-ви-прекара-през-кандидат-студентските-изпити вече се е превърнала в бозава, скучна, клиширана до безобразие псевдо-рок диария, а филмът, оформил цялостния ви светоглед в 10-ти клас, всъщност има диалог по-плосък и от уж анти-естаблишмънт посланията си. Вместо да ровите по тия мрачни, мрачни места, погледнете в огледалото и, ако – както си му е редът – откриете в него един сбръчкан, недоспал циник, по-добре въобще не се опитвайте да си припомните културните си стълбове отпреди 15 години, а си сипете нещо твърдо и си пуснете колекцията от редки записи на класическа музика, мръсно елитарно сърдито старче такова.

Записвам го тук, в тази Валпургиева нощ, когато небесата изсипват върху ни цялата си нежелана свръхестествена паплач, и си пожелавам след още 10 години да си го препрочета с тънка насмешка: 30 не е прагът на истинския ви живот; нито е наградата, която заслужено получаватае след положените усилия и издържаните лишения през 20-те си години. Ако въобще 30 е някакво начало, то е на отчаяното драпане за последните места под слънцето, за свое и чуждо признание. Свободно пропадане към “средната възраст” насред проливен дъжд от сватби, бебета и кръщенета, ипотеки и ненужно скъпи автомобили, “обичам работата си и тя ме изпълва със смисъл”-мантри. Просто поредното поколение, опитващо се да излъже преди всичко себе си, а след това – и останалия свят, че все още е релевантно.

Да, ама не. Който е имал да става голяма работа, най-вероятно вече е станал. Който е имал върхове да достига, вече ги е достигнал. На 30 сме древни.

Няма панда, защото ме е страх на каква гадост ще попадна, ако потърся за “ancient panda”. Дано ви е станало по-хелоуинско. Аз отивам да се маскирам като екзистенциална криза.