По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….