И на летището…

Прочетох си аз статията на колегата-хипстър за летището. И тъй като сам, от доста време, също имам записки на компютъра за статия за летище, мога да направя доста добро предположение,защо, аджеба се е пръкнала предната статия, че и тая заедно с нея. На летището човек просто Чака и му е Скучно и това е абсолютно неизбежно. Няма значение дали е пет часа сутринта и вървиш спейки или седем вечерта когато всички са най-активни, дали ти остават петнайсет минути или пет часа до самолета, процесът е обвързан с чакане и, респективно – мислене. Дали ще си мислиш за мястото накъдето си тръгнал и хората които ще срещнеш, за финала на Шампионската лига, или за хлапето, което ръфа вяло сандвич с твърде висока цена на пейката срещу теб, или пък – за живота, велената, числото 42 и всичко останало – чакането е неминуемо обвързано с мислене. А хората не обичат да мислят излишно и всеки се оправя както може с всичкото това допълнително мислене – някой си нахвърлят умствено статии, други се опитват да заспят, за да го спрат, трети четат, четвърти си циклят, а пети просто си блеят.

Аз обаче, като човек който толкова често се озовава по летища, че му идеше да изкрещи след предната статия УЕЛКЪМ ТУ МАЙ УЪРЛД, си имам свое средство за справяне с чакането и произхождащата скука и ейсега ще ви го препоръчам. Всичко започна спонтанно преди десетина години, когато, забил нос в книга изпринтена от мен със супер-ситни букви на хвърчащи листи – чаках на огромна опашка на секюрити в безбожно ранна сутрин за някаква екскурзия. Книгата не беше много интересна, затова вяло се озъртах, отбелязвайки си механично някакви неща от обкръжението ми – полетите на таблото които излитат преди моя, венецуелските паспорти на групичката пред мен, ярко-оранжевата чанта на лелята след мен, последното повикване на полета за Малага, сърбането на кола някъде наоколо ми, притеснените погледи на венецуелчетата на чиито бординг-пасове пише Малага…А, О! Изведнъж разбрах, без да съм искал, че тия хора дето са пред мен, просто ей-така чакайки на опашка ще си изтърват самолета. Без въобще да мисля ги питах – това вашият полет ли е, и след първото кимване се развиках – “FLYING TO MALAGA” и ги хванах за ръчичка и тържествено ги поведох през цялата опашка директно най-отпред и пратих първия минал веднага да тича при стюардесата на гейт 3, да и каже, че и другите идат. Нямаха време за благодарности и за мен останаха едни спестени двайсетина минутки от прередена опашка и силното самодоволство от извършеното добро дело.

Брей, рекох си аз – колко хубаво било, човек да прави добри дела, особено пък на летище. Няколко месеца по-късно попаднах на разплакана леля в Мадрид, която беше се разплакала от собствената си невъзможност да се оправи с табелите. Успокоих я, че е съвсем нормално и я заведох до гейта и. После някъде срещнах баба дето не можеше да прочете буквите на ситното табло. На Лондон Станстед пък тичах през половин летище след девойка, изтървала пухкава розова шапка бягайки към гейт. Случаите зачестиха доста и, както си седях веднъж кротко на една Берлинска глупост, която смее да се нарича “летище” Шьонефелд – осъзнах, че наоколо ми цари пълен хаос, никой не знае кое къде е, табелките не са много ясни, хората са нервни, персоналът малоброен, полетите нагъсто… И тъй като имах три часа до полета, тръгнах наоколо, поупътих разни хора, намерих ръкавица и я върнах на малкия и собственик, носих куфарите на две мили бабки, помогнах на някакви хора с машинката за чек-ин, която и аз виждах за пръв път… Както и да е, не съм тук за да се хваля и да се изкарвам светеца закрилник на заблудените по летищата, това е просто страничен ефект на мисията, която имам с тази статия. Всъщност, както казахме вече, хората не обичат да мислят излишно за пътуването, за мнозинството от тях то е просто огромна, тежка и уморителна досада. Защо да мислят по време на него, нали вече са мислили веднъж преди месеци като са си взимали билета? Затова, по летищата е пълно с хора, които са заблудени, объркани, уморени или просто блокирали. Някои от тях много добре могат да се справят с проблемчетата и въпросите възникващи покрай пътуването – обаче просто не искат да си пуснат мозъка в обръщение; други летят за първи път в живота си, по принцип не са много оправни, или посто нямат ден. Всичките тия хора могат да бъдат безкрайно изнервящи за нас, опитните пътуващи, но могат да бъдат и една възможност да оползотворим времето изгубено в чакане по опашки и седалки така, че да бъдем полезни някому, вместо просто да гледаме кисело и да цъкаме с език. Затова, скъпи наши двама читатели, следващия път, като се озовете на летище – огледайте се, ама нарочно, забележете бабата дето се пули срещу таблото неразбиращо и ще и отнеме десет минути да го разбере, мернете човека дето се опитва да влезе с огромния си куфар в тоалетната, защото го е срам да попита някого да му го пази, ослушайте се закъде летят хората около вас и ако полетът им е преди вашия – просто ги пуснете напред, потърсете дали няма някой немощен дядо дето не може да вдигне куфара с подаръци за внуците, спрете заблудения “чужденец” дето е тръгнал право към менте-такситата и да, ако видите разплакан човек, предложете му малко шоколад, бисквита или там каквото имате, все има нещо. Всеки ще бъде доволен на малко внимание и евентуално помощ, а вашето самочувствие ще бъде добре начесано и денят ви доста по-приятен. Какво ни коства малко доброта? А когато някой ден тръгнете по летищата с изключително сприхаво бебе и изисквате търпението на околните или пък остареете и ви хваща от време на време деменцията, както си летите за Фиджи – можете с гордо вдигната глава да знаете, че напълно сте заслужили всичките добрини, които околните ви правят, кармата ви е чиста, ако мога така да се изразя (сериозно, мога ли? Аз в кармата не вярвам и сериозно за пръв път употребявам тая дума). Айде, стига сте чели глупости в интернета, дигнете погледа от тоя телефон и беж да помагате.